— Моите поздравления, че си минал изпита — каза Фрейзър. — Мен ме скъсаха първия път.
— Инструкторът беше много симпатичен. Опитах се да тръгна на ръчна, а той не го зачете. Кога ще си вземем елха за Коледа? — попита Кени повече майка си, отколкото баща си.
— Иска да си отсече дръвче от гората — обясни Джийн на Фрейзър.
— Разбира се, защо не? — каза Фрейзър. Главата му още гъмжеше от номера на прозорци, от ръбове, които не прилепват съвсем.
На челото й се вряза бръчицата на обида.
— Ако я вземе отсега, до Коледа цялата ще изсъхне. Не искам пълна къща с иглички.
— Върви по дяволите — сопна се Кени с гняв, бликнал ненадейно под гладката му кожа. После каза с по-мек тон: — Коледа е само след една седмица.
— След седмица и половина — намеси се Фрейзър. — Защо не почакаш до следващата събота? Тогава ще ти помогна. И другите ще са се върнали от колежа.
— Не ми трябва никаква помощ.
— Вече е избрал дървото — каза Джийн.
Добре де, тогава нека го отсече. Веднъж в годината можеш да метеш иглички.
— И двамата вървете по дяволите — кипна Кени и със сърдити стъпки излезе от стаята.
На Фрейзър му се стори, че видя сълзи в очите на момчето.
— Това защо го каза? — обърна се той към Джийн.
— Не може да търпи, когато се дърпаме.
— Но ние не се дърпахме.
Фрейзър последва Кени в гостната, очаквайки сцена, от която трудно би излязъл победител; беше проиграл своето право да се възмущава от постъпките на близките си и момчето го знаеше. Фрейзъровият недоизказан укор в разговорите с децата му бе неговата молба за прошка.
Кени се беше изтегнал в синия фотьойл и усмихнат си тананикаше, разглеждайки шофьорската си книжка. Документът беше в пластмасов правоъгълен калъф и в него освен данните имаше и моментна снимка на момчето.
— Направиха я бомба! — каза той. — Още беше топла, когато ми я подадоха.
Кени протегна скъпоценното калъфче към баща си; Фрейзър се изненада от това колко възрастно изглеждаше лицето на снимката, колко предизвикателно и непоколебимо — даже гангстерско.
— Започна ли да се бръснеш? — попита той.
Снегът продължи на пресекулки цял следобед и едва-едва натрупа. Нанси се обади, че ще се прибере от Харисъновн, след като вечерят. Джийн сервира на Кени и Фрейзър задушени миди със сланина и каза, че има среща в тенис-залата.
— Нима ще ни изоставиш? — възпротиви се Фрейзър, но тя излезе в снега по гуменки с двама от неговите стари партньори по голф и една от жените им. Молбата да помогне с прозорците се плъзна покрай ушите на Кени, който пак тръгна с колата нанякъде. Фрейзър слезе да види котките, разходи кучетата до моста и обратно. После се прибра, прегледа книгите, чудейки се как ли ще си ги поделят с Джийн освен в случаите, когато бяха минали едни и същи предмети в колежа и имаха по два екземпляра. Двата еднакви тома със събрани съчинения на Йейтс бяха изправени един до друг. Той занесе единия на канапето. По- едрото от двете кучета (доскоро бяха три) се приближи и положи муцуна на гърдите му. Този зов за нежност — топлият влажен дъх и златистокафявите тревожно напрегнати очи — се стори на Фрейзър толкова изтощителен, че той заспа. Вратата на кухнята се хлопна и Нанси се прибра. Макар и вече поиздължена на четиринайсет, тя бе все още пълничка и пазеше диета.
— Татенце, от четвъртък досега съм хапнала само една салата от зеле.
— Трябва да ядеш, детето ми.
— Защо? Та това е отвратителен навик.
— Наистина — призна той сънливо — изглеждаш страхотно.
Поизтънялото й лице с формата на сърчице беше зачервено от студа.
— Ще има буря — каза тя. — Искаш ли, докато още не е заваляло, да занесем надгробния камък на Пени в гората?
Пени беше първото им куче — гальовна, златиста ловджийка. Тя много остаря и се скова — гърбът й се извиваше от болка, но милата не знаеше как да умре. Веднъж Фрейзър й изкопа гроб, в случай че не доживее до следващото му идване; кучето го придружи в гората и полегна край разширяващото се трапче, радвайки се на мириса на прясна земя и на оживлението наоколо. По едно време Фрейзър го премери с дръжката на лопатата и то размърда весело опашка. Ала не умираше и не умираше. След седмица повикаха вкъщи ветеринарния. Пени го обичаше, но се боеше от неговите колибки. Подаде предната си лапа и той й инжектира някаква виолетова течност. Миг-два тя гледа нагоре в очакване на одобрение, после се строполи на поляната, странно отпусната. Докато я наблюдаваха в кръг (Кени отказа да гледа и остана вкъщи да слуша плочи), дишането й все повече и повече отслабваше. После издъхна в дългите сенки на ноемврийското слънце. Когато Фрейзър я вдигна, тя се бе превърнала в торба кости; и като полагаше омекналото тяло в дупката, която беше изкопал, през глупавите, напиращи сълзи му се стори, че погребва дванайсет златни лета, детството на децата си и своята собствена невинна младост.
Нанси бе намерила голям, плосък от едната страна камък и върху него със зелена боя беше изписала: „ПЕНИ, 1963–1975“. Фрейзър го занесе в гората. Сега, на заснежената земя, в сумрака на голата, безлиста гора, камъкът изглеждаше внушителен и тежеше на мястото си, ала през лятото щеше да обрасне с див бръшлян и да се изгуби сред смрадликата.
— Искаш ли да кажеш молитва или нещо друго? — попита Фрейзър.
Детето се извърна, за да види доколко това имаше значение за него, и отвърна:
— Не, не.
— Ще посадим малко нарциси напролет — предложи Фрейзър.
— И през пролетта ли ще идваш при нас?
— Ами разбира се.
Джийн се върна тъкмо навреме, за да приготви вечерята, след като бяха ходили да пийнат по нещо с нейните приятели по тенис. Тя заразправя на Фрейзър за какво са си говорили, но все едно четеше комиксите от вестниците, пръснати из къщата; той бе загубил връзката. На масата Кени отново подхвана темата за елхата и те я парираха с въпроси за уроците му. Той изруга и стана от мястото си.
— Ама какво разглезено синче е станал, татко. Трябва да го чуеш как говори с мама — каза Нанси.
— Вече всички деца говорят така. Казват неща, за които не смеехме и да помислим едно време — намеси се Джийн.
— „Всичко се разпада“ — изрецитира Фрейзър, — „анархия“… десет точки, който го довърши.
— „Анархия се плисва над земята“3 — допълни тя.
Нанси гледаше ту единия, ту другия и надеждата в очите й, както топлата, влажна муцуна на кучето, тежеше върху гърдите на Фрейзър.
Джийн този път се сети да донесе две чаши кафе. Двамата заедно прегледаха бюджета, който бе приготвила за своя адвокат. Храна, дрехи, отопление, електричество… всичко изглеждаше толкова мизерно на лист хартия.
— Какви са тези хиляда долара за развлечения? — попита той.
— Идеята беше негова. Каза ми да включа още нещо.
— Не се оправдавай толкова. Нямам нищо против. Просто се питах какво смяташ да правиш.
— Нищо не смятам да правя. Огромна кръгла нула. А може и да попътувам. Тъкмо от снега днес ми домъчня за Карибите. Никога няма да отидем пак заедно а Сен Мартен, нали?
— Не виждам как.
— Ако се съглася да се разведем в Хаити, ще дойдеш ли с мен?
— Не мога, Джийн. Нека да поговорим. Тая сума за дрехи ми се струва малка.
— Че за кого да се обличам?
— След малко наистина трябва да тръгвам.
— Кога те чака тя?
