— Защо не? Малкият Били непрекъснато звъни на баща си.

— О, да върви по дяволите малкият Били, не искам и да чувам за скъпото ти второ семейство!

— И те са хора — каза Фрейзър, като се чудеше дали да направи снежна топка и да я замери.

Тя навярно прочете мисълта му, защото по сърдитото и лице почти се прокрадна лека усмивка.

— Заради теб ще закъснея за тенис — каза тя. Той се приближи до колата и облегна ръка на отворения прозорец.

— Докога ще играеш тенис с тези мухльовци?

— Не е твоя работа — отвърна тя. — Върви да поговориш с децата.

Джийн потегли, той направи една снежна топка и я хвърли по колата. Както можеше да се предвиди, поради задължителната геометрична крива не улучи.

Още щом отвори вратата, усети промяна, лъхна го познатият-непознат, светият-светски аромат. Коледа. В гостната Кени лежеше на канапето и разглеждаше шофьорската си книжка, а в една кофа, пълна с тухли, край пианото стърчеше тънка дълга хилава елхичка.

— Значи си я отсякъл без мен! — обвини го Фрейзър. Момчето продължи да се усмихва на собствения си образ.

— Чудна е! — каза Фрейзър.

Дръвчето беше толкова рехаво и проскубано, че той виждаше през него заснежения двор, люлката на изсъхналия бряст и рекичката отвъд. Едва когато се вгледа по-внимателно, забеляза, че по нея вече са окачени някакви украшения. Нанси донесе още една кутия с играчки от тавана.

— Повечето са се изпотрошили, тате — каза тя весело.

Бяха евтини, чупливи топки, купувани тук и там по сергиите в течение на годините; на много от тях липсваха лъскавите капачета, които държаха клупчето.

— Ще купим още — обеща Фрейзър.

В кутията с играчки имаше и един стар клоун от памук, с червено филцово елече и островърха шапка с памучен пискюл; той го беше правил много отдавна за бащината си елха. Нанси го остави да го закачи по- високо, отколкото можеше да стигне тя. После Фрейзър се залови с геометрията.

— Виж, Кени — започна той, — ако имаш два ъгъла от един триъгълник, можеш да намериш третия, защото знаеш общия им сбор. За да докажеш, че са от един вид, ти стига да знаеш само по два ъгъла от всеки. За да докажеш, че са подобни, ти трябват два ъгъла и една страна, която ти дава големината, или две страни и един ъгъл, ако ъгълът е заключен между тях, защото, нали разбираш… — тук се наложи той да започне да рисува и двамата със сина му се замръщиха, надвесени над учебника.

— Имате еднакви вежди — каза Нанси, като гледаше зарадвана ту единия, ту другия.

Джийн се върна по някое време и пак хапнаха заедно, и пак пиха „Шартрьоз“, и Джийн, обляна в светлината на свещите, скланяше глава с онази кокетлива изпитателност, която не бе виждал у нея от двайсет години. Желаеше го, констатира тъжно Фрейзър.

— Не ме карай да изпусна влака — каза той.

— Не бързай толкова. Остани. Да му стане жал на човек, като те гледа как си хлътнал по тоя дребен… пудел.

— Защо не беше тъй привлекателна, когато още можехме да бъдем заедно.

Тя започна да си търси ботушите, после ръкавиците и, разбира се, когато гарата се показа, златистите прозорци на влака вече се раздвижваха като прозорците на къща, разтърсена от земетресение.

— Знаех си — каза той. — Знаех си… — и бе готов да заплаче.

— О, млъквай, какво бебе! — скара му се Джийн. Спирачките изскърцаха и колата се закова с глух тътен на перона. „Бъдлинърът“ още не бе набрал скорост и Джийн, която в подплатеното си яке приличаше на носач, заподскача и замаха с ръце, докато влакът спря. Машинистът — млад момък със засукан мустак, се надвеси от прозореца и те възбудено си размениха любезности, докато Фрейзър се метна на стъпалото.

— Да опишеш това на Грета, когато разправя, че съм лепка — каза Джийн, като отбягна целувката му.

Към Бостън коловозите се умножиха; помежду им, за да не замръзнат стрелките, горяха огньове — сражаващи се пламъци, пръснати сред успоредните железа, сякаш тук беше станувала войска и ненадейно бе изчезнала. Гледката го поуспокои — всеки огън гореше сам, като по случайност, и в същото време бе резултат от замисъл, от човешко старание, от вечността. Отразено в прозореца, лицето на Фрейзър заличи проблясващите релси, когато влакът навлезе в гарата. Навън страните му се стегнаха като маска. Студът беше станал жесток. Той се отправи нагоре по тъмните улички. Когато живееше сам, приемаше на драго сърце несгодите, като че ли те донякъде го оправдаваха. Елхите в градската градина бяха обкичени с коледните си гирлянди, ала тъмнееха. Наоколо сякаш освен него нямаше жива душа, единствената искрица живот бе скътаният в съзнанието му спомен за неговото жилище, за неговата стая и половина с постлан накриво килим и неоправено легло, с мръсни прозорци и приканваща топлина. Изтръпнал от студ, той продължи през парка към тази домашна идилия, като прекоси моста, който разполовяваше лунния образ на езерото. От двете страни сянката му хвърляше лъчисти петна по ледено-бялата повърхност. Над „Бийкън хил“, някъде към кантората на адвоката му, на електронно табло едно след друго се изписваха като по чудо 10:01 и 10°5. Фрейзър съжали, че няма с кого да сподели това рядко съвпадение.

© 1976 Джон Ъпдайк

© 1985 Светлана Каролева, превод от английски

Вечнозелено растение от рода Pachysandra — Б.пр.

При нея (фр.). — Б.пр.

Иейтс. „Второто пришествие“. — Б.пр.