Почти обезумелият от мъка Хенри би желал да се впусне веднага по петите на крадеца. Но разбойниците го обградиха и трябваше да помисли най-напред за себе си. Само благодарение на пъргавината, придобита от атлетическите игри в колежите Итън и Оксфорд, той успя да се противопостави на четиримата си нападатели.

За щастие пистолетите им не бяха заредени, а те не бяха револвери. Само главатарят им притежаваше подобно оръжие. Те имаха ками и ако не бяха толкова много Хенри би се справил бързо с тях. Разбойниците, също така пъргави, се изплъзнаха сръчно от ударите, които той нанасяше наляво и надясно.

Тази борба продължаваше вече пет минути — младежът се беше задъхал и чувстваше, че силите го напускат, когато погледът му се спря на пещерата на отшелника, до която го бяха отвели перипетиите на битката.

С последни сили той разкъса обръча на нападателите и със сабя в ръка застана пред входа на пещерата.

Като видяха благоприятната позиция, завзета от противника им, разбойниците едновременно нададоха вик на разочарование. Благодарение на дължината на острието си сега той можеше да се защитава срещу двадесетина ками.

Инстинктивно и четиримата прибраха ножовете си и почнаха да пълнят пистолетите си. Положението ставаше критично. Младият англичанин почувствува, че иде последният му час.

Четиримата разбойници стояха срещу него и пресичаха единствения му път за отстъпление.

Това бе дълъг проход, който водеше до входа на пещерата и през който той не можеше да мине, без да срещне четири ками, извадени от калъфите си. От друга страна, щом веднъж заредяха пистолетите си, съдбата му щеше да бъде решена, защото пещерата едва ли беше по-широка и дълбока от едно легло, а той бе заграден там като статуя в каменна ниша.

Хенри вече се смяташе за загубен. Но тъй като съвсем не искаше да служи за неподвижен прицел на разбойниците, вече се готвеше да се хвърли срещу тях и да им заплати за живота си най-високата цена, искана от тях, когато отекнаха изстрели и по заобикалящите го скали почнаха да се сплескват куршуми.

При този неочакван залп четиримата уплашени разбойници обърнаха гръб и побегнаха с всички сили.

Младият англичанин вече нямаше защо да се бои от техните куршуми, но от тези на войниците, които сега забелязваше по склона на планината. Без да го е грижа за тях, той тръгна по следите на бегълците, запътили се към урвата. Доста надалеч той видя Корвино да се изкачва по срещуположната страна на планината, преметнал Лучета на лявата си ръка.

Младото момиче сякаш бе безжизнено. То не викаше, не правеше никакви усилия да се изтръгне от ръцете на главатаря и гънките на бялата й рокля се влачеха по каменистата планинска пътека.

Войниците пристигнаха, начело с Гвардиоли. Те се спряха пред урвата, като зареждаха и изпразваха оръжията си, въпреки че побегналите разбойници бяха далеч от обсега на старите им карабини. Корвино и скъпоценният му товар вече не се виждаха. На свой ред другарите му изчезнаха зад скалите.

Все пак отрядът спокойно, без да се придвижва, продължаваше смешната си стрелба.

Изумен от този нов за него начин да се гонят разбойници, Хенри попита „пъргавите“ войници дали не смятат да преследват бандитите, за да изтръгнат плячката им.

Не получил отговор, той повтори въпроса си с по-остри думи, този път към Гвардиоли.

— Вие сте луд, синьор инглезе — отговори капитанът със спокойствие, дължащо се на неговата страхливост. — Аз не разбирам това, вашето е безумие. Като чужденец вие не можете да знаете как действат тези неаполитански разбойници. Всичко, което се случи сега, може да е хитрост, за да ни въвлекат в клопка. Може би в тази урва — той показа прохода, по който бяха избягали разбойниците — са се притаили двеста нехранимайковци, готови добре да ни наредят. Не съм толкова глупав да изложа хората си на неравна борба. Ще чакаме подкрепления.

В този момент пристигна кметът, твърде късно, за да види как дъщеря му изчезва в ръцете на Корвино зад билото на отсрещния хълм…

Той беше още по-нетърпелив да се продължи преследването и прибави своите настоявания към тези на младия англичанин.

Молби, укори, всичко беше напразно. Подлият служител на папата мислеше повече за собствената си безопасност, отколкото за младото момиче, което някога бе обсипвал с уверения за обич и преданост.

Това малодушно поведение на капитана възмущаваше кмета; той изглеждаше глух към утешенията на приятелите му, придружили го в планината. Колкото до младия англичанин, докато се мъчеше да окуражи Тореани, той се обръщаше към присъстващите с думи, които звучаха странно в техните уши.

— Това село е гъсто населено — казваше им той, — няма ли в него достатъчно смели мъже, които да тръгнат след разбойниците и да изтръгнат от тях момичето на кмета?

Тези думи съвсем нови за хора, свикнали да се прекланят пред грубата сила, имаха въздействието на електрическа искра. На тях те отговориха с многобройни възторжени викове, съзнавайки за първи път в живота си, че могат да се опълчат срещу разбойниците.

— Да се посъветваме с управниците! — провикнаха се те, — нека те говорят на съселяните ни!

После всички слязоха в селото начело с кмета, като оставиха капитан Гвардиоли и войниците му да пазят стените и дърветата, където можеха да се крият неприятели… от които те се бояха, дори когато последните бягаха.

Когато влязоха в селото, кметът и неговите приятели присъстваха на странно зрелище.

Обезумяла тълпа бягаше по улиците, децата плачеха, мъжете и жените надаваха уплашени викове.

Подобен смут бе настъпил при първото съобщение за появата на разбойниците в планината, но когато войниците тръгнаха след тях, то беше изчезнало.

Какво събитие можеше да възбуди отново тълпата? Дали разбойниците бяха влезли в селото, дали го бяха завзели? Схватката в планината нямаше ли за цел само да отдалечи войниците?

Докато си задаваха куп подобни въпроси, новодошлите ускориха ход. Когато стигнаха площада, те забелязаха пред къщата на кмета събрана тълпа и друга една пред хана.

Това бяха хора в цивилно облекло — селяни, собственици, граждани, въоръжени с пушки, саби и пистолети, всички чужденци за Вал д’Орно. Те не бяха разбойници, въпреки че останалите в селото войници бяха задържани като техни пленници.

Какви бяха тези хора? Кметът и неговите приятели разбраха това, чак когато наближиха площада и чуха многократно повтаряните възгласи: „Да живее Републиката!“, „Долу тираните!“, „Долу папата!“.

Тези викове и трицветното знаме, което се вееше на една върлина, доказваха достатъчно красноречиво, че Вал д’Орно беше окупиран от републиканците.

В този момент Рим имаше същата съдба. Папата беше побегнал и триумвиратът Мацини, Сафо и Армели управляваше Вечния град.

Една нова изненада очакваше кмета. Докато се отправяше с бързи крачки към дома си, той забеляза сина си Луиджи в тълпата, която задръстваше входа, сред скандиращите: „Свобода! Свобода!“

След като прегърна сърдечно баща си, Луиджи забеляза мрачния израз на лицето му.

— Какво има, татко?… Казаха ни, че разбойниците са се появили в планината!… Къде е Лучета?

Една дълбока въздишка и ръка, насочена към планината… бяха отговорът на кмета.

— Велики Боже! — извика Луиджи. — Много късно!… Пристигнах много късно!… Говори, татко!… Къде е сестра ми?

— Бедната!… Моята бедна дъщеря!… Загубена е, Луиджи!… Отнесена е от разбойниците!… Корвино!…

— Приятели! — извика Луиджи, като се обърна към заобикалящите го, които присъстваха на тази сърцераздирателна сцена. — Другари, би трябвало да кажа че, ако не живеех в чужбина, щях да се наредя под вашето славно знаме… Отсега нататък и завинаги аз съм с вас… Това е баща ми, Франческо Тореани, кметът на селото. Вие го чухте… дъщеря му… сестра ми… е била отвлечена от разбойниците… и то пред