Това, което имам да ви съобщя, може да няма никакво значение. Във всеки случай ви моля само за пет минути внимание.

— Останете колкото искате, господин Хюлет. Ние излизахме без определена цел — да обиколим магазините — това може да стане и друг път. Моля, седнете.

Нотариусът взе стол, докато госпожа Менъринг оправяше фустата си на канапето.

— Да не би да се отнася до вилата? — попита тя с престорено равнодушие. — Струва ми се, че наемът е платен до…

— Не се отнася за това — прекъсна я нотариусът. — Вие сте много точна в плащанията си, госпожо Менъринг, за да има нужда да си опреснявам паметта. Идвам във връзка с един въпрос, който предполага известна нескромност от моя страна. Но казах вече, че може би е важен и тъй като вземам присърце вашите интереси, сметнах, че ако съм се излъгал, вие ще отдадете моята намеса само на едно прекалено голямо усърдие.

Вдовицата разтвори широко очи, които някога са били много хубави, но сега изразяваха само изненада. Маниерите на нотариуса, поверителното изражение на лицето му и приятелските му уверения й даваха повод да очаква някакво интересно съобщение.

— Прекаленото ви усърдие не може да обиди никого, господин Хюлет — а мен още по-малко. Впрочем моля говорете. Независимо дали вашето съобщение ме интересува или не, аз ви обещавам да го преценя сериозно и да ви отговоря откровено.

— Преди всичко, госпожо, трябва да ви задам един въпрос, който, зададен от всеки друг, би могъл да изглежда дързък. Но вие ми направихте честта да ме изберете за ваш съветник и предаността ми е моето извинение. Говори се — по-право хората смятат — че дъщеря ви е на път да се… да сключи брак с един от синовете на генерал Хардинг. Мога ли да ви попитам, дали този слух е основателен?

— Да, господин Хюлет, на вас мога да кажа, че има нещо вярно в това.

— Мога ли да ви попитам също кого от двамата му сина вашата дъщеря е удостоила с избора си?

— Но, господин Хюлет… С каква цел искате да го узнаете?

— Имам причини, госпожо — причини, които ще ви засегнат, ако не се лъжа.

— Които ще ме засегнат! А как?

— Вземете и четете, — задоволи се да отговори алчният лицемер, като й подаде светлосин лист хартия, съдържащ няколко реда, мастилото на които едва бе засъхнало.

Беше завещанието на генерал Хардинг.

Докато вдовицата четеше, вълна от кръв заливаше лицето и шията й. Въпреки шотландската си флегматичност и изкуството да владее себе си, придобито през бурния живот, който трябва да споделят съпругите на офицерите от индийската армия, тя не успя да скрие смущението си. Това, което поглъщаше с очи, беше отзвук на собствените й мисли — отговор на разсъжденията, които едва преди час бе споделила с дъщеря си.

Толкова ловко, колкото може да постъпи една жена — а госпожа Менъринг не беше най-наивното същество от своя пол — тя се опита да докаже на господин Хюлет, че малко се интересува от документа, който току що й беше показан. Тя каза, че единственото нещо, което бе я трогнало, бе да види как генерал Хардинг пренебрегва бащинските си задължения, като прави такава разлика между двете си деца. И у двамата течеше негова кръв и въпреки че по-малкият нямаше дотам примерно поведение, той беше млад и сигурно след време щеше да поправи лошите навици, разсърдили баща му.

Колкото до самата нея, госпожа Менъринг била много наскърбена и, въпреки че работата я засягала само по едно съвпадение, тя се смятала задължена да благодари на господин Хюлет за любезността да й съобщи съдържанието на това странно завещание, като щяла да му бъде вечно благодарна за това.

Последните думи от този необикновен разговор бяха изречени с тон, който не можеше да излъже един толкова тънък наблюдател като господин Хюлет. Така че когато госпожата завърши, той сгъна спокойно завещанието и се приготви да се сбогува. Беше вече напълно излишно да подновява извиненията и уверенията си в преданост. Достойните събеседници се разбират помежду си дори и като мълчат.

Господин Хюлет прие да изпие една чашка испанско вино с бисквита и, като се качи пак в своя „ковчег“, пое пътя за кантората си, докато малкият лакей по заповед на господарката си разпрегна понито и го прибра в конюшнята.

Щом нотариусът си отиде, Бел влезе в салона.

— Какво искаше от тебе, мамо? — попита веднага тя. — Дали има нещо, което ме засяга?

— Без съмнение. Ако приемеш предложението на Хенри Хардинг, ти ще се ожениш за един бедняк. Видях завещанието. Баща му го е лишил от наследство.

Госпожица Менъринг се отпусна на канапето, като нададе вик, който свидетелствуваше повече за нейното разочарование, отколкото за отчаяние.

Часовете минаваха и Бел, полуизлегната на дивана, със скръстени на гърдите ръце, обмисляше дълбоко нещата. Положението й беше трудно и деликатно. Тя очакваше предложението за женитба с твърдото намерение да го отблъсне. Съветите, дори заповедите на майка й, бяха дали своите резултати и тя беше вече решена да гледа на живота само от практичната и полезната му страна.

Все пак тя не взе това решение без известно душевно вълнение и без упорита борба със собствените си чувства. Всъщност както по-късно го разбра, тя обичаше повече, отколкото си представяше, човека, чиято ръка щеше да отблъсне. Въпреки своето кокетство и въпреки удоволствието да вижда всички мъже в краката си, тя имаше сърце, може би не от най-чистите и най-преданите, но такова, каквото беше то, изглежда, принадлежеше на Хенри Хардинг.

При все това тя се бореше енергично да спре биенето му. Можеше ли Хенри да осъществи горещите й желания? Можеше ли той да я обкръжи с цялото великолепие на богатството, всички изисквания на най- изтънчения лукс? Не, тя го знаеше вече. На него сърцето, на друг ръката — на брат му Найджъл, може би шепнеше в ухото й демонът на гордостта и на тщеславието.

Бел Менъринг беше наистина прелестно създание. С малко по-висок ръст от средния, а съвършената симетрия на нейната фигура й придаваше естествена грация. Големите й, обикновено тъжни сини очи, умееха да хвърлят погледи със завладяваща нежност. Природата се бе показала щедра към нея, а изкуството беше довършило нейната външност. Бел познаваше отлично цената на своите физически прелести. Свикнала още от детинство да извлича полза от тях, тя ги използваше сега с рядко умение. Заемаше с удоволствие съблазнителни пози и умееше да се отпусне на канапето с небрежност и отпадналост, които опияняваха многобройните й обожатели.

Но днес не ставаше въпрос за пластични пози нито пред трето лице, нито пред самата себе си. Тя нямаше сила, а още по-малко желание за това. Умственото й вълнение се изразяваше в невъобразима нужда от движение. Като стана внезапно от канапето, тя започна да се разхожда с отмерени крачки по салона. Доближаваше се до прозореца, за да хвърли поглед към пътя, сядаше отново и потъваше в дълбоки и тревожни размишления.

Какво щеше да отговори! Как да постъпи, за да прикрие или поне смекчи горчивината на отказа си? Не принадлежеше ли сърцето й на този, който идеше да иска ръката й? Отчаянието, което щеше да причини, щеше да бъде много голямо, в това не се съмняваше, но тя искаше колкото се може повече да го смекчи и търсеше да облече своя отказ с цветисти изрази. Тя смяташе, че вече достатъчно е огладила своя красноречив отговор, когато една болезнена въздишка повдигна гърдите й. В края на краищата все пак трябваше да каже „не“ — това бе най-тежкото усилие и тази проста сричка с един замах разрушаваше така мъчително изградения в ума й план.

За миг, завладяна от по-чисти и по-естествени чувства, тя беше на път да промени напълно първото си решение и да приеме Хенри Хардинг, въпреки неговата бедност, въпреки съветите на майка си.

Но тази благородна мисъл я осени само мимоходом. Тя проблесна като светкавица сред черните облаци, които биха помрачили съдбата й, ако бъдеше достатъчно слаба, за да отстъпи на увлеченията на младостта и любовта. — Един съпруг, лишен от наследство! Хилядата лири — цялото състояние на Хенри — едва биха стигнали да заплатят сватбените подаръци, за които мечтаеше, и тържествата, които щяха да прославят нейната сватба! Наистина майка й беше практична жена. Впрочем не беше ли неин дълг да се преклони пред