правото на избор.

С незнанието на тези твърде дълбоки истини г. Воуан издигаше преграда на собствените си помисли, въобразявайки си, че с успех разчиства почвата от предполагаемите пречки и изравнява пътя.

Господин Воуан подготвяше женитба, защото очевидно той си бе наумил да играе ролята на брачен посредник.

— Никога досега не съм виждал тоя почерк — рече той повторно, като разчупи печата на другото писмо.

Ако съдържанието на първото писмо го бе изпълнило с радост, второто оказа напълно противоположно въздействие.

— По дяволите! — възкликна той и смачка писмото, когато го прочете. Отново се заразхожда възбудено: — Мъртъв или жив, тоя ми несретен брат сякаш се е родил, за да бъде проклятие за мене! Докато беше жив, все пари просеше от мене, а сега пък мъртъв ми изпровожда сина си, някакъв негодник като него самия, та да ми пречи и може би да ми донесе беда.

— Татко скъпи — обади се младото момиче повече разтревожено от изражението, отколкото от словата му, защото тях той произнесе съвсем ниско, — нима второто писмо е неприятно?

— Уви, точно така. Можеш сама да видиш.

Господин Воуан седна на стола, подхвърли над масата омразното писмо и започна да се храни с пресилено настървение, сякаш за да успокои раздразнението си.

Кейт взе писмото и гладейки гънките, плъзна поглед по съдържанието му.

Четенето не отне много време, тъй като в сравнение с дългия път, който писмото бе изминало, съдържанието бе съвсем късо:

Каквото и да беше въздействието на писмото върху Кейт Воуан, положително то не предизвика възмущение. Напротив, по лицето и се изписа съчувствие, когато тя узна съдържанието му, и когато го прочете, от устата й се изтръгна едва чуто възкликът „Горкичкият!“. Не че за Хърбърт Воуан й бе известно нещо повече от името му и обстоятелството, че той е неин братовчед, но именно изразът „братовчед“ криеше една примамливост, която за един млад човек се равнява на представата за сестри и братя или понякога дори я превъзхожда. Няма съмнение, че симпатията, която се изпитва към един кръвен сродник, е природен инстинкт и макар да се случва тя да се превърне в антипатия, когато скъперничество или други страсти вземат преднина, ненавистта представлява изключение, а не правило.

У Лофтъс Воуан светска суета, съчетана със скъперничество, беше взела надмощие в сърцето му и разрушила всяка следа от братска обич. Заслепен от тия пагубни страсти, той отдавна бе престанал да се грижи за роднините си и дори жалките суми, които бе от време на време пращал на по-малко честития си брат, трябваше да бъдат измъквани с многократни и настойчиви молби при най-голяма неохота от негова страна.

Подобни страсти не бушуваха в сърцето на дъщерята и не можеха да отклонят естествения нагон от правия път и истинските повели. При все че тя знаеше твърде малко за роднините си, думата „братовчед“ събуди в нея оня непринуден прилив на топлота, който тя обикновено предизвика. Хърбърт Воуан беше единственият човек, който се намираше в подобни родствени връзки с нея; и наистина с изключение на този млад човек и баща й — сега, след като чичо и бе починал — тя нямаше други роднини на света. Тя не помнеше майка си и не знаеше нищо за рода й. Нямаше ни братец, ни сестрица. Хърбърт Воуан беше не само неин братовчед, а и единственият й братовчед. Това състояние на относително осиротяване засили инстинктивната спойка, която тя изпитваше. Едно друго обстоятелство също я предразполагаше към подобни настроения. Макар и обкръжена от разкош и обслужвана от цяла свита слуги, тя все пак изпитваше около себе си известна пустота, и то такава, която не можеше да я остави безразлична.

Всички приятели на баща и бяха само негови другари по трапеза и до един от мъжкия пол. Техните съпруги, сестри и дъщери се мяркаха рядко в Гостоприемната планина. Случеше ли се пък да се вестят, с държанието си те се мъчеха да подчертаят, че идват по-скоро като гости на г. Воуан, отколкото на дъщерята. Между тях и госпожица Воуан се издигаше невидима преграда; в обноските им се чувствуваше студенина, която бе незабележима за незапознатия с нравите на ямайското „общество“.

Девойката го долавяше ясно, при все че не знаеше причината. В невинната си чистосърдечност тя не бе се сетила да дири обяснение. За щастие никой не бе й говорил за смесената й кръв и тя не подозираше, че зад обръщението „малката Куошеба“ се крие позорно петно.

Младото момиче изпитваше известна откъснатост от обществото, нямаше истински приятели. Вероятно това бе допринесло сърцето и чертите на лицето му да добият отпечатък на самоувереност и самообладание, които твърде малко отговаряха на възрастта му.

Това обстоятелство бе засилило нежните чувства, които свързваха дъщерята с бащата. Нима то не можеше да засили и интереса към понятието „братовчед“? Дали то действително спомогна или по-скоро детинско състрадание към злочестината се намеси, но положително беше, че когато Кейт Воуан прочете писмото, тя, слагайки го настрани, възкликна: „Горкичкият!“.

Макар съчувственото слово да бе произнесено, както пояснихме, почти безгласно, то стигна до ушите на бащата.

— Горкичкият! — повтори той и се обърна рязко към дъщеря си, като я стрелна с недоволен поглед. — Изненадан съм, Кейт, че говориш с тоя тон за едного, който нищо не е сторил, за да заслужи състраданието ти. Един безделник и непрокопсаник, какъвто беше и бащата. И само като си помисля, че пътува в трюма на същия ветроход, на който се намира и г. Монтагю Смиджи! По дяволите! Каква беда! Господин Смиджи сигурно ще узнае кой е той, при все че едва ли той би седнал да дружи с подобен нехранимайко. Той не може да не забележи тоя тип и когато го види тук, веднага ще го познае. Не, трябва да взема мерки това да не се допусне! Горкичкият! Да, действително горкичкият, но не в тоя смисъл. Като баща си, предполагам, който пропиля живота си с четки и палитри, вместо да се залови за някое доходно занятие! И за какво? За да може да се нарече художник! Горкичкият! Нехранимайко! Хм! Да не съм чул друг път тая дума!

Когато г. Воуан завърши гневните си думи, той разкъса обвивката на вестника и се помъчи да разсее мислите си и да ги отклони от неприятното писмо и от оня, който го бе написал.

Девойката, смутена и объркана от неочакваната рязкост на упрека, наведе очи и не отвърна. Червенина покри страните й и достигна до челото, ала независимо от обидата, нанесена на чувствата й, лесно бе да се види, че симпатията, която изрази към бедния непознат братовчед, се засили. Държането на бащата вместо да заглуши и изкорени благородното чувство, го разпали и развихри, защото поговорката, че забраненото е винаги най-сладко, си остава в сила и забраненият плод е все така съблазнителен и сега, както и в зората на сътворението. Така е било в началото, така ще бъде и навеки.