секунда се бе докоснала до нещо, което се излъчваше от грозния звяр, промъкнал се в къщата й, всеобхватно усещане за привързаност и любов, които хармонираха с божествената сила, вместо да й се противопоставят. Сякаш самата свята книга бе откликнала на повика и бе по-скоро привлечена, отколкото подтикната да я защити.
Все още неопомнила се напълно, Серафима отиде с автоматични движения до писалището и погледна към листа, който бе ангажирал преди вниманието на звяра. Очите й пробягаха по написаното и кожата й настръхна. Гърлото й се задави и, отпускайки се на стола зад себе си, Серафима се разтърси в бликащи от гърдите й ридания.
Грозната истина и разцъфналата в миг надежда се смесиха във въртоп от чувства, които тя не можеше да овладее. Иван беше жив. Но вече не беше … човешко същество.
Иван Ковачът нахлу в библиотеката със запалена свещ в едната ръка и стиснал масивен железен млат в другата. Погледът му излъчваше искрено неразбиране към разрушения прозорец и към ридаещото момиче.
Когато по-късно, застанал до писалището, той също прочете, макар и с голяма мъка, посланието, желязото падна от ръката му и издрънча глухо на пода, върху окаляната черга.
Името Орихил за първи път бе споменато в затънтена кръчма в затънтено градче в най-затънтения край на Стария Свят. Странен странник, облечен в странни дрехи, обут в прашни ботуши и сгънал до себе си на скамейката изтъркано наметало, бе разказал на малката си затънтена публика странна история.
До тук със странните и затънтени неща.
История за Орихил отшелника, за Орихил пророка, за Орихил, който живееше в пустинята.
В Стария Свят по традиция нямаше пустини — всички те се намираха извън границите му.
Освен само една.
Пустинята Гавана лежеше точно на границата на Стария Свят, дори някои племена, които бяха приели властта на Бенедикамус Домино, все още обитаваха оазисите по периферията.
Там чужденецът бе срещнал Орихил.
И там Орихил бе изрекъл думите: „Et si tu n’existais pas dis-moi pourquoi j’existerais“1. За по-голяма, поне от негова гледна точка яснота, ги бе написал и на къс пергамент. Месеци по-късно, по незнайни пътища мълвата бе достигнала до Кардинал Василий в Бенедикамус Домино и личният му секретар, персона, надарена с най-разнообразни качества, с помощта на най-талантливите теолози от Върховната Религиозна Школа, бе успял да определи езика като протоформа на отдавна изчезналия фарийски и бе превел посланието.
Всички бяха останали неприятно изненадани от безсмислието на получения резултат и дори някои, на чашка вино, се бяха зачудили, дали не иде реч просто за нетрадиционна форма на хомосексуализъм.
По-далеч от истината не е бил дори Колосалния Пророк Гигант Мъдри, когато предсказал в момент на алкохолно опиянение, че през двехилядната година планетите от Слънчевата система (каква система? питал всеки в недоумение) ще се наредят в една линия и ще настъпи свършека на света. Някой подхвърлил, че до тогава остава още много време, а и понятието планета може да означава всичко, така че духовете се успокоили. В чест на истината трябва да се отбележи, че през двехилядната година (малко по-малко от 1200 лета след времето, по което се развива действието на нашия разказ), малките светещи неща в небето ще продължат все така да трепкат невинно, подхранвани от Божествената сила, ще продължат по своите недостижими в смисъла си за простосмъртните пътища, движени от ангели, а песимистите съвсем песимистично ще отбележат поредната несполука в живота си.
Какво ли е написал Иван Менестрел с грубите си лапи върху онзи лист в сумрачната библиотека?
Месеци спокойствие бяха изминали, преди рогатото чудовище отново да се появи в околностите на Милет.
„Демонът“, шептяха всички, „се завърна!“. Църковната управа на Милет бе дълбоко разтревожена от зачестилите отвличания на добитък и от зловещите следи в снега, които ловците откриваха около езерото. Стражата в града бе удвоена, патрули от гвардейци дежуреха нощем в малките села по брега. Но изчадието бе хитро и неуловимо.
Единствено Серафима не се смущаваше от опасността. Беше се разведрила и цвета на кожата й се бе върнал. Очите й блестяха и смехът й се разнасяше често в къщата на Иван Ковача.
Самият ковач оставаше мрачен и раздразнителен. Не бе повярвал на думите на девойката — бе приел разказа й, но тълкуваше свръхестествената случка по съвсем друг начин. Упованието му в Бога бе станало почти фанатично и той твърдо вярваше, че единствено силата на Светото Писание е спасила Серафима от рогатия демон.
Серафима не разказа другиму какво е преживяла. Недоверието на собствения Иванов баща я наведе на мисълта, че едва ли някой ще приеме думите й за истина. Без да си дава сметка, така тя се спаси от гнева на Църквата — разказът й твърде много би наподобил ерес, за да го подминат с лека ръка.
Напрежението нарастваше, все повече недоволни гласове изискваха активни действия и ето че дойде денят, в който Църковната Управа взе решение да се сформира хайка от най-добрите ловци, подсилена от голям отряд гвардейци, която да поеме по следите на демона и да го залови или унищожи. Самият отец Петър, водител на божието паство в Милет и околностите, оглави хайката и това вдъхна надежда в сърцата на мнозина.
5. Смърт
Утринният час бе тих и сив, въздухът — прохладен и влажен, диханието излизаше на облачета. Улиците на града — пусти. Светът си доспиваше в последни минути на спокойствие, затова и суетнята около казармите, звънът на оръжие, подвикванията и тропотът на крака изглеждаха неуместни и дразнещи. Войниците и волните отряди се строяваха и биваха проверявани от водачите си. Скоро след това групите поемаха в различни посоки.
Гражданите, които бяха излезли навън за да гледат, започнаха да се прибират и скоро улиците отново опустяха.
Измина половин час. Дрезгавината се превърна в светлина.
Тишина.
Влагата се превърна в лека мъгла.
Тишина.
Сенките по ъглите и в дворовете, под каруците и в мазетата се превърнаха в забулени фигури.
Тишина.
Тишината се превърна в писък.
Черни закачулени фигури се носеха като духове в утринта, бледите им ръце се сливаха със сгъстяващата се мъгла. Далечните им сенки за миг изскачаха пред замаяната жертва и остри нокти се впиваха в очите й.
Няколко мига, преди болката, слепотата и лудостта да се стоварят в главата на жертвата и съзнанието й да се пръсне на хиляди парченца, преди да се изключи, тя виждаше качулка, покрила мрак вместо лице. Виждаше ръце, събрани пред гърдите в широки черни ръкави. След това ръцете излитаха мълниеносно и жертвата нищо повече не виждаше.
Стъклата на къщите се пръскаха и мъглата се изсипваше все по-плътна в помещенията, където спяха хората. С нея идваше и по една фигура. След нея фигурата се оттегляше сред хор от писъци.
Утринта се бе превърнала в психиатрична кланица.
Някъде там, сред забуления ад в Милет бе и Серафима.
Иван Менестрел знаеше това. Знаеше също и за похода на порочните свещеници, предвождани от висш демон, висок, силен, огненочервен, с гладка димяща кожа и бездънни черни отвори наместо очи. Макар и да не се бе срещал с демона преди, той изпита дива омраза в мига, в който го зърна — въпреки очевидните разлики, водачът на тъмната орда твърде много приличаше на адското изчадие от Черния лес.
През изминалите месеци Иван Менестрел бе пребродил много земи. Далеч от Милет, далеч от всякакъв хорски взор, бе посетил никому неизвестни места, бе разговарял със странни създания, бе отпивал от изворите на древни сили. Освен това беше успял да се слее със звяра, чието тяло обитаваше, и да постигне
