Сред безбрежните полета на ледената страна Алое вилнееше безснежна буря. Студените кристални вихри на Северняка безмилостно метяха леда и вдигаха малки вихрушки снежен прах, само за да ги запокитят отново на земята.

Освен самотния вой на вятъра и напуканата ледена пустош там нямаше нищо друго.

Освен едно.

Кулата на Бялата Кралица.

Кулата на Бялата Кралица бе издигната в незапомнени времена в самия център на Алое, далеч от хорските пътища, от хорските градове и от хорския взор. Самотна бе тя, тъй бяла и ослепителна, колкото може да бъде единствено кула, построена от Леден Кристал.

А на върха й, увенчан от ледени крепостни зъбери, често стоеше изправена бяла фигура с развени от Северняка черни коси и бяла одежда. Това бе Бялата Кралица, повелителка на студа, самотата и отчаянието. Взорът й достигаше до границите на владенията й и ясни мисли пронизваха високото й бледо чело, докато тя разсъждаваше в търсене на Истината.

Бялата Кралица се опитваше да открие Истината за Живота и неговия Смисъл и през безчетните години дирене го бе отнела от мнозина, за да го изследва. В дълбоките корени на кулата замразени лежаха телата на нейните жертви и очакваха деня, който никога нямаше да видят: Денят на Голямото Размразяване. Нямаше да го видят, тъй като, когато този ден настъпеше, те щяха да изгният за части от секундата под напора на хилядолетията, тегнещи над окаяната им плът.

Черните планини Мраконегра издигаха зловещите си туловища нейде на запад. Толкова далечни бяха те, че никой простосмъртен не би могъл да ги достигне през краткия си живот, но толкова високи се възправяха на хоризонта, че в най-късните вечерни часове, когато слънцето залязваше зад тях и очертаваше с лъчист ореол непрогледния им силует, те тегнеха над всички краища на света. И нито разстоянията, нито въздухът можеха да смекчат бездънната им чернота, която ги покриваше навсякъде.

Освен на едно място.

Това бе Вулканът на Болката.

Там, хранейки се с лава и дишайки отровните изпарения на Димните Кладенци, живееше високият двеста километра кошмарен звяр Громон, питомник и любимец на повелителя на Черната Кула — изтъканият от зло магьосник Гнусал.

Далеч на изток се простираха безбрежни океани. Лазурно сини бяха те през слънчевите дни и страховити вълни връхлитаха бреговете им, когато се развихрят морските бури. Незнайни архипелази се въздигаха сред тези океани, във водите им плуваха странни твари и хора със странни нрави строяха подводни градове. Единствено легендите разказваха за премеждията на загинали моряци и никой не бе сигурен, какво е истина и какво — приказка. Негостоприемни бяха тези води и дори рибарите, обитаващи селата по брега, не смееха да се отдалечават, в дирене на по-добър улов. „По-добре гладен, отколкото с отхапани крака и разкъсан стомах“, казваха си те и добре правеха, защото инак до сега племето им да е изчезнало от лицето на земята.

Между четирите посоки на света лежеше Старият Свят с неговите кралства, красиви градове, старинни църкви и свежи, поддържани ниви. Водеха се войни, вестоносци препускаха по прашните пътища, разбойници дебнеха пътниците в тъмните лесове, прекрасни принцеси тъгуваха в непристъпни кули, пазени от лами, змейове и дракони, доблестни рицари загиваха, а по някога и побеждаваха в неравни битки с грозните чудовища и спасяваха принцесите… Ето какво представляваше Старият Свят в мига, в който хронистът обръщаше взор към него.

А какво ли има на юг? Никой, дори Бялата Кралица, дори и всесилният Гнусал, не смеят да говорят за това, но дори е възможно самите те да не знаят. На юг никога нито един странник не е поемал, нито един рицар не е търсел слава и богатства.

Освен само един.

Преди двадесет хиляди години, когато Старият Свят бил все още млад и чедата божи били неуки и безумно смели или просто наивни, се случило това.

Балкан Великански се казвал храбрият момък, който, пренебрегвайки бащините заръки и предупреждението на Колосалния Пророк Гигант Мъдри, яхнал могъщия си жребец Авроний и препуснал на юг само с една раница с малко храна, вода и верния си меч Мендосин, за да докаже на всички, колко е глупаво да се боят от неизвестното, колко е доблестен самият той, а и с надеждата да се върне богат, покрит със слава и в компанията на най-красивата принцеса, пазена от най-страшния змей, чиято отсечена глава да бъде носена от сто и единадесет шерпи.

Единственото, което доказал, обаче, и което до ден днешен се помни, било, колко е мъдър наистина Колосалният Пророк и колко глупави са онези, които не го слушат. Защото, когато Авроний се завърнал в родината си след двадесет години, той наистина носел на гърба си Балкан Великански, но с тях нямало нито принцеси, нито шерпи, нито несметни богатства. Единственото, което се било променило сериозно била психиката на Балкан, а той бил станал малоумен. Могъщото му тяло периодично се разтрисало от спазми, лиги се стичали от глуповато зейналата му уста и гол бил той, а на гърдите му с горещо желязо било изписано Предупреждението от Юга, което се предава и до днес от уста на уста:

Безсмислието на първите две строфи хилядолетия наред тревожело Тълкувателите на Пророчества, но тъй като никой никога не повторил Експеримента на Балкан, както влязла в историята безумната му постъпка, за да изясни непонятните редове, единствено множество от предположения, кое от кое по- безсмислено, били направени и повече почти никой не си блъскал главата с този проблем. За двадесет хиляди години все пак и най-сензационната тема се изхабява.

Ето това бе земята, където беше израснал Иван Долноселски.

Иван Долноселски (или Иван Менестрел, както по очевидни причини предпочиташе да го наричат), беше младеж на около 18 лета, силен в бой и гъвкав като котка, сладкодумен като бард и със славеев глас, който веселеше сърцата на селските младежи и девойки по неделните вечеринки. Обичан бе той от старо и младо и всичко, което можеше да се каже за него бе прекрасно.

… Освен само едно.

Бе прокълнат.

Или почти прокълнат.

Историята на неговото раждане се пазеше в строга тайна. Малцина бяха посветени в нея и дори родният му баща, Иван Ковача, не знаеше нищо за съдбовният момент, когато…

Бе късен следобед, бурен, като повечето есенни дни във Вълчи Дол. Небето беше притъмняло още по пладне и свиреп вятър свиреше сред пооголените вече клони на дърветата. Вихрушки от окапали листа се носеха над земята и всеки момент щеше да завали дъжд. На запад зад хребета проблясваха мълнии, осветявайки оловносивото небе и огласявайки гаснещия ден с раздиращи слуха гръмотевици.

Ни една жива твар не беше останала на открито този следобед. Защото, макар по принцип есента да бе мрачен сезон из тези места, днешната буря се задаваше особено страховита и яростна.

Малкото безименно село в северния край на Вълчи Дол също бе притихнало, всички кепенци бяха спуснати и дори селската кръчма беше затворена. Църквицата на Вълчи Дол, покровителствана от свети