гордо в центъра му и като факла възпираше и разпръскваше мрака на дивите области, прострели се на много километри околовръст. Благотворното му влияние се усещаше и в множеството рибарски селца по периметъра на Бистър Вир. Милетското богословско училище привличаше младежи от близки и далечни земи и славата му бе достигнала дори до великия Бенедикамус Домино, столицата на Стария Свят.

Милет бе и мястото, където Катерина и Иван Ковача се преселиха седем години след раждането на малкия Иван и където се зароди и прозвището му Менестрел.

Наближаваше Бъдни Вечер, дълбок сняг покриваше долината, лед беше плъзнал навътре от брега на Бистър Вир. Небето оставаше смръщено, макар и снеговалежът да беше спрял преди дни. Времето бе тихо, студът не хапеше толкова и животът в Милет кипеше с пълна сила в подготовка за празниците и за Истинската зима, както местните жители наричаха ранните месеци от годината. Между побелелите тополи и върби се виеха отъпкани пъртини, впрегнати в шейните коне огласяваха меката зимна тишина със звън на сребърни звънчета, от селата долитаха ударите на брадви, а детската глъч се смесваше с високите гласове на пазарящи се търговци, дошли да продават кожи, вино, дивеч и оръжия. Струйки дим бавно се виеха над селата и над Милет.

Два дни преди Коледа, малко подир пладне, Иван, заедно с неколцина свои приятели, беше излязъл по уличките на Милет в търсене на забавление и подаръци. Из въздуха се рееха случайни снежинки, дъхът излизаше като гъста пара през устата. Момчетата, облечени топло и обути във високи кожени ботуши, обиколиха Централния пазар и след това се насочиха към Чуждоземно Тържище. Трябваше да излязат от града и да повървят десетина минути по Северния път, но си заслужаваше, защото Чуждоземно Тържище събираше търговците от по-далечни земи, дори понякога се срещаха пътници от столицата.

Последните двукатови къщи вече оставаха зад гърба на момците. Вървяха един до друг през малката брезова горичка, запречили целя път, и пееха на висок глас някаква коледна песен, преиначавайки думите й и заливайки се от смях. Затова двата големи черни коня, впрегнати в пощенската шейна, които изскочиха зад завоя, ги изненадаха и ги принудиха да се хвърлят далеч от копитата встрани в дълбокия сняг. Иван, който крачеше по средата, се спаси на косъм и докато се търкаляше от инерцията на скока до него долетя уплашеният вик на девойка. В миг заинтригуван, той скочи на крака и се извърна след отминаващия впряг.

Увита в бял шал, обърнала назад глава, на седалката до пощальона седеше … Иван остана без дъх. Главата му се замая и кръвта забуча в ушите му. Без да откъсва поглед от невъзможно красивото видение, той стоеше като вкопан и не забелязваше света около себе си.

На седалката до пощальона седеше най-прекрасното същество, което Иван някога бе виждал. Уплахата на лицето на девойката премина в изненада, а миг преди шейната да се скрие сред къщите на Милет, тя се усмихна. В този миг магията се разруши и Иван се хвърли да догони шейната. Но когато достигна следващата пресечка тя вече се беше загубила из сокаците. Малко след това дотърчаха и Ивановите приятели и започнаха да го разпитват задъхано, но той само мълчеше и след няколко минути с енергична стъпка пое към Чуждоземно Тържище.

Пощальонът, момък от Седмогор, съседно село, помогна на Серафима да слезе от шейната, след като спряха пред страноприемницата на Георги Балакин. Девойката залитна, когато нагази в снега, защото от дългото пътуване и студа краката й се бяха схванали. Пощальонът я подхвана за лакътя и тя му се усмихна с благодарност.

Кои бяха тези, които срещнахме преди малко? — попита тя, докато той разтоварваше багажа й.

Иван Менестрел. — отвърна младежът, леко подразнен от интереса й. Самият той вече беше забелязал, колко е привлекателна спътницата му и след приятния разговор по време на пътя мечти се вихреха из представите му. Освен това Иван беше любимец на всички, но понякога ставаше досаден с вниманието, което нежният пол му обръщаше.

Иван Менестрел? — гласът й прозвуча развеселено. — И петимата ли се наричат така?

Пощальонът остави на верандата на страноприемницата и последния вързоп и опъна гръб. След това въздъхна и отговори малко троснато:

Иван Менестрел е онзи, когото ти гледаше с такова внимание. Помислих, че за него питаш.

Може и да си прав. — Серафима разцъфна в усмивки. — Изключително съм ти благодарна за транспорта. Вземи, думите стомах не пълнят, — добави тя и пъхна в ръката му сребърна монета. След това изкачи трите стълби, където беше посрещната от самия Георги Балакин.

Георги беше вече почти старец, но годините не можеха да превият раменете му. Бодро гледаха черните му очи изпод гъстите вежди и веднъж гостували в страноприемницата му, пътниците не искаха да отсядат никъде другаде в Милет.

Здравей, госпожице. — изръмжа той, извисявайки се като канара над крехката фигура. — Добре дошла в Милет! Ако търсиш подслон, попаднала си на подходящото място. При стария Балакин никой не закача самотните пътници, постелите са меки, а храната — превъзходна!

След тази самореклама, без да дочака отговор, Георги награби в грамадните си ръчища багажа на Серафима и с глава я подкани да мине през входа към салона.

Още същата вечер мълвата за красивата непозната плъзна сред младежите и девойките в Милет. Щом започна да се смрачава, салонът на Стария Георги започна да се пълни. Момци, водени от любопитство, идваха да пият вино и ракия. Моми се сбираха покрай стените и очакваха да започнат танците, хвърляйки подозрителни погледи към бара. Въздухът сякаш натежаваше от концентриралото се между толкова хора очакване.

Иван Менестрел също се появи, заснежен, с мандолина под мишница и нова широкопола чуждоземска шапка. Компанията от приятелите му се разкрещя, щом го видяха и той се запъти към тях, раздавайки усмивки и поздравявайки наляво и надясно.

Но докато минаваше покрай бара, Мими, внучката на Георги (и тя беше вече мома за женене, но за съжаление по наследство й се бе предало най-вече могъщото телосложение на Балакин) го дръпна за ръкава.

О, Мими, — зарадва се Иван. С нетърпение очакваше да научи нещо повече за прекрасното момиче, което вече със сигурност знаеше, че е отседнало тук.

Ела. — каза му тя и го издърпа в един от страничните коридори, които водеха към хазяйската част и зимниците. След това го пусна и без да му дава възможност да проговори, продължи. — При нас този следобед отседна някаква мома, дето иде много от далеч. Питаше ме за теб. Каза, че иска да те види.

О. — успя само да изрече Иван. Без да вярва, че това наистина се случва, той последва Мими, а тя вече катереше стълбите към втория кат, където настаняваха гости.

Мими почука на една от вратите и след това хлътна вътре, оставяйки Иван сам в покрития с тъмночервени и кафяви килими коридор. Килими висяха и по стените. Но шарките по тях никак не можеха да задържат вниманието му, което беше насочено изцяло към вратата, привличаща го в този момент като магнит.

Мими се измъкна навън, но този път остави отворено след себе си.

Влизай. — каза тя и се изгуби по стълбите.

Иван се поколеба за секунда. Вълнението му беше толкова силно, че краката му леко трепереха. Пое си дълбоко дъх и прекрачи прага.

Здравей!

Серафима седеше на дървения стол пред масата в помещението, отпуснала ръце в скута си. Иван направи няколко неуверени крачки и понечи да се поклони. Момичето скочи на крака и го възпря. След това го заведе до другия стол и двамата отново седнаха.

Здравей, — проговори най-сетне Иван. Чувстваше, че се държи глупаво и полагаше всячески усилия да възвърне самообладанието си.

Казвам се Серафима. — представи се девойката.

Иван. — автоматично отвърна той.

Усмивката на устните на Серафима стана още по-широка.

Днес се уплаших, че конете са минали през теб. Исках да се убедя, че си добре.