Благодаря, всичко е наред.
Настъпи кратко мълчание.
Не познавам никого тук. — наруши го първа Серафима. — Бих искала да ме придружиш в салона. Така ще се чувствам по-сигурна.
В този момент Иван се ухили толкова широко, че девойката срещу него се разсмя звънко. Напрежението помежду им се изпари, прогонено от смеха й. Двамата се изправиха и излязоха от стаята.
Съвсем скоро след описаната среща Иван и Серафима се сгодяват.
От този миг нататък Иван и Серафима са изключително щастливи и ще ги оставим на спокойствие, тъй като щастието никога не е звучало добре на хартия. Важното за момента е да се знае, че Серафима съществува и че срещата й с Иван не е никак случайна.
Двадесет хиляди и шестдесет години бяха изминали след съдбовния ден, в който Терван Велики, волен герой и безмилостен варварин, забил могъщото си копие със завързана на него черна конска опашка на върха на Пепелен Хълм, обявявайки се за владетел на всички земи, де е кръстосал меч с неприятел (което означава на почти всички известни по онова време земи). По-късно върху Пепелен Хълм израснал голям ориенталски град, а сега на същото място се въздигаше самата обител на Негово Светейшество Крал-Отец Августин III, по Божия Воля Пастир на всички чада божии, а околовръст беше изграден от камък и злато прекрасният град Бенедикамус Домино.
Двадесет хиляди и шестдесет години по-късно бе отбелязано и лето господне 887.
Всяка година Милетското богословско училище, където се обучаваше Иван Менестрел, изпращаше мисионерски отряди из околните земи, които да разпалват и поддържат вярата в по-изостаналите селища. Най-голямото постижение на църковната управа в Милет беше основаването на Водинския манастир високо в Сенка планина. Но освен него множество малки мисии бяха разпръснати по селата и фермерските райони. Вярата година след година завладяваше все нови и нови територии и биваше посрещана в човешките селения с радост и благодарност, тъй като мощта на Бога растеше непрестанно и закриляше крехките земеделски общности от безумието на дивите земи, от нечестивите сили и от страха пред могъщите и потайни зверове, които дебнеха из пущинаците.
През пролетта на лето господне 887-мо до църковната управа в Милет започнаха да достигат тревожни слухове. Три дни подир Великден, късно вечерта, в града бе пристигнал млад ездач, носител на кръста на Храма, който разказваше за странна тъмна сила, надигаща се в далечния запад. След разговор с църковната управа той замина, оставяйки след себе си смут. И по други пътища долитаха обезпокоителни новини за зверства, еретически ритуали, човешки жертвоприношения и паднали свещенослужители, преклонили се пред сатаната. В края на лятото вестите зачестиха дотолкова, че църковната управа се видя принудена да сформира отряд под покровителството на свети Георги, който да се отправи на запад и да докладва, а ако е във възможностите му и да се прави с проблема.
Иван Менестрел, макар и млад на години, бе избран за помощник на ръководителя на отряда, отец Фолий. Вестта бе пробудила противоречиви чувства в душата на момъка. Честта, която му оказваха, беше неизразима, но в същото време в Милет оставаше да очаква завръщането му неговата изгора Серафима и раздялата щеше да бъде изпитание и за двамата. Но в името на справедливостта трябва да се отбележи, че и сянка от съмнение не споходи мислите на Иван и макар с натежало сърце, той потегли на запад, готов да се сблъска и с най-черните изчадия на Ада и да защити името Божие.
3. Проклятието
Земя тъмна, непрогледна, тишина дълбока и пулсираща, страх и спотаили се сенки в неизвестното. Треперливите факли в ръцете на отец Фолий и Иван осветяваха единствено тесен кръг около нозете на конете им, неспособни да разпръснат мрака. Осветяваха те криви виолетови и отровно зелени гъби, осветяваха ципести мехури, набъбнали през мочурливата почва и удържани от отвратително слузесто покритие да не се пръснат. Осветяваха също така и тясна пътека, оградена с непрекъсната редица тъмни камъни. Пътеката на Вечния Тлен. Иван не знаеше, дали това е истинското й име, но го намираше за особено подходящо, предвид тежката миризма на гнило, която виснеше като зловонна пелена над околността.
Седмица вече, откак отрядът св. Георги бе пристигнал в безименното прокълнато село, посочено им от очевидци като граничен пост на злото. Но макар и подтисната атмосфера да тегнеше над селото, над гората зад него и планинският силует да не радваше окото, а само да плашеше и навяваше тревожни мисли, не успяха да открият никакви улики. След размисъл отец Фолий реши да поеме само с Иван на оглед — не желаеше да привлича вниманието.
И сега двамата, яхнали неспокойни коне, бавно напредваха по пътеката, която, както бяха научили от селския ханджия, водеше към изоставена, древна крепост в склоновете на Велъш планина. Бяха подтиснати, всъщност и двамата съвсем открито биха признали натрапчивия страх от тъмното, който изпитваха. Но никой не смееше да проговори и от както бяха навлезли в Черния лес ги съпровождаше единствено тупкането на копитата, пръхтенето на конете и глухи бълбукащи звуци, разнасящи се сякаш изпод земята.
Мракът бе особено злокобен, тъй като извън Черния лес бе облачен следобед, обвил контурите с макар и пепелява, но все пак някаква светлина.
Преходът бе продължил вече повече от два часа и пътеката започваше да се изкачва. Отец Фолий все по-напрегнато се взираше напред, в очакване да зърне силует или светлина сред черните дънери на дърветата.
Вревозар, гнусният пазител на горските дебри, ги нападна в гръб. Безпогрешно определил по-старшия по сан, той повали с един единствен изстрел на отровната си слюнка отец Фолий, който се строполи от коня си и започна да тлее сред нарастващата мъждукаща локвичка от собствената си плът. Факлата отлетя от ръката му и даде възможност на Иван за част от секундата да зърне звяра. Ужасът, който го споходи от безумното видение го накара мълниеносно да скочи от коня и да се прикрие зад него. Това го спаси от следващия залп. Конят изцвили в агония и се прегъна, а Иван се затича колкото му крака държат. Вревозар отново се прицели и пропусна — гъстата му слюнка отлетя в мрака и споходи невидимите гъби. През този подарен от съдбата миг Иван се скри между дърветата, разтреперан и мокър от пот.
Тихото съскане на търкащо се в дървесните стволове влечуго го откъсна от тези размисли и той побягна в обратна на шума посока, опитвайки се да тича на зигзаг, блъскайки се болезнено в надвиснали клони и черни дървета на черен фон, препъвайки се в корени и хлъзгайки се върху настъпена слизеста растителност. Сърцето му блъскаше в ушите, адреналин кипеше в кръвта му и му даваше сили. А мигновените контури и бледи шарки, просветнали за части от секундата над пътеката, по която бяха дошли, изгаряха съзнанието му — пъклено око на омразата, лъснало насред набраздено чело, зелено-кафяв рог с несиметрични фосфоресциращи израстъци, увенчал плоската глава, и тънка цепнатина, от която се е проточила потрепваща тленна лига… Вопъл се изтръгна от гърдите на младежа и в последен спасителен порив той подири кръста, скътан в гънките на дрехите му.
Стиснал свещения предмет, влял в ума му нова бодрост и увереност, Иван се спря и се ослуша. Дълбоката тишина отново се бе възцарила и земята потръпваше от далечното бълбукане.
И едва сега, останал без факла, той откри, че може да вижда. През невъобразимо гъстия дървесен покров се процеждаше едва доловима светлина, а и много от растенията сияеха слабо и зловещо в зелено, бяло и ръждиво. Различаваше дървета, различаваше и групички лилави месести цветя, които бележеха мочурливи локви. Запъти се по-спокойно по наклона нагоре, все още твърде объркан, за да може да размисли над положението си, но възвърнал част от хладнокръвието си.
Не след дълго от лявата му страна започна да се развиделява и той се насочи натам.
След около стотина метра излезе насред широк просвет в гората, в далечния край на който се издигаха заплашителните стени на древна крепост. Изоставената крепост Велъш.
Камъните, от които бе изградена, бяха почернели през вековете, на места градежът се бе срутил и пусти бойници и прозорци зееха, пълни с чернота. Надвисналите съвсем ниско парцаливи облаци обвиваха върха на най-високата кула и се провираха между зъберите й. Земята околовръст бе покрита с отровно зелена ниска растителност, сред която се подаваха криви гроздове жълтеникави гъби, а вездесъщите лилави цветя обрамчваха подстъпите към крепостта. Рояци едри насекоми прелитаха от цвят на цвят, издавайки ниско
