заповяда да му донесат ръкавици. Като ги надяна, той с рязко движение счупи на две острието. Механизмът се показа пред него.

— Виждате ли? — завика Уорис. — Виждате ли отровените игли? Изгорете жив този мошеник!

Морлък се усмихна злобно:

— Така ще направим!

Вътре в Айлък всичко се напрегна. Настъпи най-критичния момент. Ако не се измъкне, чака го мъчителна смърт.

— Милорд! — започна той. — Това е несправедливо. Шпагите са еднакви, а сър Уорис избира пръв. Законът разрешава използуването на скрити допълнителни части и за тях не трябва да се предупреждава.

— Отровата… — възрази Морлък.

— Но това не е отрова. Нима Уорис не е жив и то пред вас?

— Да… — почеса се краля по главата. — Какво пък, когато отново започнете да се сражавате, вие ще получите оръжие от мен.

— Монахът няма лични спорове — каза Хулманан. — Неофитът трябва да се върне в килията си за пост и молитва.

— Монахът може да бъде освободен от клетвата си при определени условия — заспори Морлък. — Аз ще се погрижа за това.

— Не, почакайте! — възкликна Уинг Айлък в най-добрите шекспировски маниери. — Милорд, аз спечелих дуела. Не може да се говори за възобновяване… не може да се сражавам с мъртъв човек.

— Спечелил ли си? — Уорис започна да се бори с яките монаси, които го държаха за ръцете. — Аз стоя тук жив и здрав и съм готов…

— Милорд — каза Айлък, — разрешете да изложа доводите си.

Веждите на краля се разтрепераха, но той се съгласи:

— Давай!

— Прекрасно — Айлък прочисти гърлото си. — Първо, аз се бих според правилата. Разбира се, във всяка шпага имаше игла, за която сър Уорис не беше предупреден, но това се позволява от кодекса. Могат да кажат, че съм го отровил, но това е клевета, защото го виждате жив и здрав. Лекарството, което използувах, действа кратко и затова не е отрова. Следователно дуелът бе честен и справедлив.

— Но не е завършен — възрази Морлък.

— Той завърши, милорд. Кога завършва дуелът? Когато един от участниците умира, което се явява пряко следствие на майсторството и храбростта на съперника му.

— Да… така е.

— Тогава аз заявявам, че Уорис е умрял: не в следствие на отравянето или на нанесената рана. Той е мъртъв, тъй като е, напомням, приел обет на монах… под влияние на моя наркотик! Клетвата му може да бъде анулирана от Съвета, но до този момент тя свързва Уорис. А монахът… няма собственост, която трябва да бъде върната на наследниците или да отиде към абатството. Жена му се смята за вдовица. Той не се подчинява на никакви граждански закони. Казано иначе, той юридически е мъртъв!

— Но аз стоя тук! — извика Уорис.

— Законът е свещен — отчетливо произнесе Айлък. — Според него ти си мъртъв. Ти повече не си сър Уорис от Уайнбог, а брат Уорис от абатство Гримък. Съвсем друга личност. Ако този факт не бъде признат, ще се обърка цялата структура на тунсбанианското общество, която се опира на пълното разделение на гражданския и религиозен кодекси. — Айлък се поклони. — Следователно, милорд, аз съм победител от дуела.

— Съгласен съм — отстъпи накрая Морлък. — Сър Уинг Айлък, ти победи. Докато си мой гост, не ще ти причиня никаква вреда… но до залез слънце ти трябва да напуснеш завинаги Тунсба. — Погледът на краля премина на Уорис. — Не се страхувай, аз ще съобщя в съвета и теб ще те освободят от клетвата.

— Вие можете да направите това, милорд — каза Хулманан, — но докато не бъде издаден декретът, брат Уорис си остава монах и ще живее като всички други монаси. Законът не позволява никакви изключения.

— Вярно — измърмори ядно монархът. — Само няколко седмици… бъди търпелив.

— На монасите — продължи Хулманан — е забранено да си угаждат с особена храна. Ти ще ядеш от най-добрия хляб на Тунсба, братко Уорис и ще размишляваш над…

— Така аз ще умра — възкликна зашеметеният престъпник.

— Напълно е възможно, да отпътуваш в по-добрия свят — усмихна се абатът, — но аз не мога да пренебрегна закона. Наистина, аз мога да те изпратя, ако се съгласиш, със специално поръчение при краля на Галактиката, от който искам да взема няколко книги. Сър Уинг Айлък с радост ще те вземе със себе си.

Морлък не помръдваше на трона си. В залата никой на смееше да шавне. После нещо се счупи в Уорис. Той нямо кимна с глава. Въоръжените му братя го поведоха към кораба.

Уинг Айлък вежливо благодари на краля за гостоприемството и последва новия си спътник. Повече не каза нито дума, преди пленника да не бъде благополучно окован в белезници.

Корабът излетя в космоса, и като остави Дрогс пред пулта за управление, Айлък благодушно запали великолепна пура.

— По-весело, старче! — ободри той Уорис. — Всичко ще мине добре. Ти веднага ще се почувствуваш прекрасно, когато нашите психиатри те избавят от тягата ти към убийства.

Уорис злобно го изгледа:

— Май се мислиш за герой, а Айлък?

— Бог вижда, че не! — Айлък отвори вратичката на бюфета и извади бутилка уиски. — С радост ти отстъпвам тази титла. Точно тук ти е основната грешка. Героят никога не бива да се свързва с умен страхливец!

© 1956 Пол Андерсън

© 1993 Красномир Крачунов, превод от английски