— Заедно с неприятностите — допълни абатът. — Достатъчно ни са спречкванията с крал Морлък.

— Това няма да бъде така сериозно. Законът е на наша страна.

— Въпреки това честта на Храма не бива да пострада.

— Това означава, че искате повече, отколкото ви предложих?

— Да — отвърна направо Хулманан.

Айлък чакаше. Капчици пот осеяха челото му. Какво ще прави, ако абатът поиска нещо невъзможно?

Набръчканото синкаво лице стана печално.

— Твоята раса знае много — започна Хулманан. — Нашите селяни напразно си пилеят живото, като се борят с изтощената почва и сезонните нашествия на насекомите. Има ли начини да се подобри съдбата им?

— Това ли? Разбира се, че има. Да помагаме на народите, когато те искат това, е един от основните принципи на нашата политика. Моите… моят крал ще бъде радостен да изпрати тук специалисти, фермери… които да ви покажат, как…

— И още нещо… чиста алчност от моя страна. Но понякога, гледайки небето и звездите през нощите и опитвайки се да разбера разказите на търговците, че нашият свят е само прашинка, летяща през непостижима бездна… усещам болка от незнанието си, защо всичко е така устроено. — Хулманан се наведе напред от вълнение. — Възможно ли е… да се преведат няколко ваши книги по тази наука, астрономията, на тунсбански?

Айлък се смяташе за закоравял циник. По изизскване на служебния дълг той често и с леко сърце нарушаваше и най-тържествените клетви. Но последното обещание възнамеряваше да изпълни, дори небесата да рухнат.

На обратния път той спря при кораба си, където Дрогс се криеше от любопитството на аборигените, и намери работа на халматианеца в работилницата.

Ако човек се хранеше само с местна храна, то той скоро би умрял в мъчителна агония. Уорис се бе погрижил за синтез на продукти в своя кораб и си похапна изобилно тази вечер. Айлък, разбира се, не бе поканен, и той мъчително дъвчеше това, което началството му си въобразяваше, че е подходящо и хранително.

След вечерята знатните придворни се събираха в централната зала, където се отдаваха на безразборно пиене. Двете камини напразно се бореха с вечерния студ. Айлък, пренебрегван от тълпата, се разхождаше насам-натам, докато не се оказа до Уорис. Беглецът беседваше с няколко рицари, а към думите му се заслушваше от трона си сам крал Морлък. Изгнанникът си повишаваше престижа, като обесняваше някои принципи на тоерията на игрите, гарантиращи успех в една бъдеща война.

— … по такъв начин, приятели, ние не можем да бъдем сигурни в победата, тъй като в битката няма определеност, но може така да си разпределим силите, че да обезпечим най-голямата вероятност за печалба…

— Глупости! — заяви Айлък. Използуваният тунсбански израз прозвуча особено оскърбително.

— Вие, значи, не сте съгласни, сър? — запита един от бароните.

— Не съвсем — отвърна патрулният. — Но аз нямам никакво желание да споря с такава тъпоглава свиня, като този безроден човек.

Уорис остана невъзмутим. Спокойният му глас произнесе:

— Надявам се, че ще си вземете думите назад, сър.

— Да, навярно така следва и да постъпя — съгласи се Айлък, — тези думи са прекалено меки. Но и така всичко е ясно; достатъчно е да погледнете на това затлъстяло лице. Сър Уорис е мръсен бърборко, чиито пороци аз дори няма да се опитам да опиша, те са в състояние и торна купчина да накарат да почервенее.

В залата се възцари гробна тишина и само в комина на камината ревеше пламъка. Крал Морлък се намръщи и тежко задиша, но не можеше да се намеси. Ръцете на дворяните се протегнаха към кинжалите.

— Какво искаш? — изломоти Уорис на земен език.

— Естествено — продължи Айлък на тунсбански, — щом сър Уорис не може да опровергае моите твърдения, то и да се спори с него няма за какво.

Калдонецът въздъхна.

— Аз ще ги опровергая утре сутринта направо на твоето тяло — отвърна той.

Хитроватото лице на Айлък се украси с доволна усмивка.

— Доколкото разбирам, вие ми обявявате дуел? — запита той.

— Да, сър, каня ви на дуел.

— Много добре — Айлък се огледа. Всички очи в залата бяха приковани в него. — Милорди, вие сте свидетели, че ме призовават да се бия със сър Уорис. Ако не греша, аз трябва да избера оръжието и мястото на дуела?

— В границите на правилата за единична схватка — злобно изгърмя Морлък — и никакви там разни магии и други подобни коварства.

— Няма да има никакви — поклони се Айлък. — Аз избирам за дуела моите собствени шпаги, които са по-леки от вашите мечове, но ви уверявам, че са дори по-смъртоносни от тях, ако противниците не са навлекли доспехи. Сър Уорис, разбира се, пръв ще избере шпага от предложените две. Дуелът ще стане срещу вратите на абатство Гримък.

В изборът на мястото нямаше нищо необикновено. Тежкоранения съперник биха могли да вземат монасите при себе си на лечение, защото те бяха и местните хирурзи. На пострадалия се разрешаваше да оздравее, след което сражението се повтаряше. С проста и логическа убеденост, че враждата не бива да се разгаря, тунсбанският закон считаше дуела за официално завършен едва след смъртта на един от участниците. Интерес на присъстващите предизвика само използуването на леките шпаги.

— Добре — каза ледено Уорис. Той се държеше спокойно и само Айлък можеше да се досети какви съмнения — къде е капанът? — се крият в тези очи. — Значи, утре на разсъмване.

— Абсолютно изключено! — твърдо възрази Айлък, защото никога не се събуждаше преди обед, ако това му се удаваше. — Защо заради тебе да си губя добрия сън? Ние ще се срещнем по време на третото жертвоприношение — и Айлък вежливо се поклони. — Лека нощ!

Когато се върна в своята стая, Айлък се приблиши до прозореца и като преодоля с компактно противогравитационно устройство дворцовата стена се отправи към кораба си. Уорис би могъл да се опита да го убие, ако остане да нощува в двореца. Макар, най-вероятно, калдонецът да се надява на превъзходството си на фехтовач. Което можеше и да е факт. Възможно бе, Айлък да живее последна нощ.

Обедното слънце заливаше синкавото поле и стените на абатството с потоци ярка светлина. Пред портите се намираше широка разчистена площадка, на която вече се бе събрала тълпа придворни, които надигаха бутилки и се обзалагаха за изхода на дуела.

Пред портите, приличащи на каменни статуи на светци, чакаха абат Хулманан и десетина монаси. Крал Морлък бе възседнал преносимия си трон и гледаше мрачно; той не би благодарил на човека, който ще го лиши от полезните съвети на сър Уорис.

Прозвучаха фанфари. Айлък и Уорис излязоха напред. Двамата бяха облечени в леки ризи и шорти. И нищо повече. Един дворянин, назначен за Майстор на Смъртта, извърши ритуален обиск на съперниците за скрито оръжие или защитни пластини, после на висок глас зарецитира кодекса на дуелите. Като свърши взе възглавницата с лежащите на нея шпаги и я протегна на Уорис.

В такива мигове зрението и слухът придобиват необикновена острота. Айлъкси помисли, че може би различава всяка тревичка около себе си — сякаш мозъкът му, докато имаше тази възможност, събираше запаси информация за обкръжаващото го. Уорис, който се намираше само на десетина метра от него, му изглеждаше като великан.

— Нека Създателят защити правия!

Отново фанфарите просвириха. Дуелът започна.

Уорис започна да се приближава без да бърза. Айлък тръгна насреща му. Остриетата се кръстосаха и застинаха, като враговете се гледаха един друг.