— Защо правиш това? — запита беглецът на земен език. — Ако имаш идиотската надежда, че ще ме убиеш, забрави я. В къщи бях шампион по фехтовка.

— Шпагите са със секрет — каза Айлък с напрегната усмивка. — Какъв? Досети се сам!

— Предполагам, че знаеш, какво е наказанието за използуване на отрова? Изгаряне на клада… — в гласът на Уорис за миг се появи раздразнителност. — Защо не ме оставиш на мира? Какво те е грижа за това?

— Поддържането на мира е моята работа — отвърна Айлък. — Поне за това ми плащат заплата.

Уорис се озъби. Шпагата му стремително се метна напред. Айлък едва успя да отрази удара. Във въздуха се разнесе звън на тънка стомана.

Уорис сякаш танцуваше грациозно и агресивно, с изписана на лицето хладнокръвна решителност. Айлък отчаяно сечеше с шпагата като меч. Устата на Уорис се изкриви презрително. Той парира удара, направи крачка напред и Айлък усети болка в рамото. Тълпата се взриви от весели викове.

„Поне една драскотина! Една драскотина, преди да ме е промушил сериозно…“

По гърдите на Айлък потече нещо горещо. Раната бе повърхностна, нищо особено. Той си спомни, че е забравил да натисне копчето на дръжката на шпагата и направи това с проклятие. Очите му не успяваха да следят оръжието на Уорис. Усети още едно убождане. Уорис си играеше с него!

Противникът спокойно се отдръпна под одобрителните възгласи на аудиторията, докато Айлък си събираше силите. „Трябва да направя… дявол да го вземе, как се наричаше… измамно движение!“

Уорис се приближи до спрелия се Айлък. Патрулният направи неочаквано нападение, като се целеше в лявата ръка на противника си. Уорис блокира удара, но по някакъв начин острието на чуждата шпага успя да се промуши напред и да прободе леко противника в гръдта.

„Господи! Сега ми помогни! Дано издържа още няколко секунди!“

Стоманата се стрелна към гърлото му. Айлък едва успя да отбие удара отдолу. На бедрото му се появи бразда. Уорис отскочи назад, така си осигури повече пространство. Айлък направи същото. Най-после забеляза, как очите на калдонецът безпомощно се запътиха някъде настрани и острието на шпагата затрепера. Да придаде на зрелището повече правдоподобност, Айлък затича към противника си и му прободе мускула на ръката. Раната бе напълно безвредна, но кръвта ентусиазирано течеше. Уорис изтърва оръжието и се заклати, като Айлък едва отскочи настрана, когато едрото тяло полетя към земята.

Дворяните викаха. Крал Морлък ревеше. Майсторът на Смъртта изтича напред и блъсна Айлък настрани.

— Според закона, не бива да се удря падналия — каза той.

— Уверявам ви… нямах такова намерение… — Айлък седна на земята и позволи на планетата да се върти около него.

Абат Хулманан и монасите се наведоха над тялото на Уорис и започнаха да го изследват с опитните си пръсти. Скоро старият свещеник вдигна глава и каза с тих глас, който въпреки това надвиши шума на тълпата:

— Раната не е смъртоносна, той ще бъде напълно здрав утре. Възможно е просто да е загубил съзнание.

— Заради някакви си там драскотини? — ревна Морлък. — Майсторе, провери оръжието на този червенокос еретик! Съмнявам се за отрова!

Айлък отпусна копчето и протегна шпагата. Докато я проверяваха, Уорис бе внесен в абатството и портите се затвориха. Майсторът на смъртта огледа и двете шпаги, поклони се леко и каза учудено:

— Милорд, няма признаци на отрова. Освен това сър Уорис пръв избра оръжието… двете са съвсем еднакви и доколкото виждам… и нима свещенникът не каза, че е ранен леко?

Айлък стана и леко се олюля.

— Нищо особено, просто той срещна достоен противник — произнесе патрулният. — Аз победих честно. Разрешете ми да се оттегля и да си превържа раните. Ще се видим отново утре…

Той с труд се добра до кораба си, където Дрогс му подаде веднага предварително приготвената бутилка шотландско уиски.

На сутринта Айлък трябваше да напрегне всичките си сили и да успее да отиде в двореца. Не че бе отслабнал, просто тези тунсбанци започваха дните си прекалено рано, ужасно рано и той не можеше да не знае, че е настъпил критичният момент в неговия план.

Посрещнаха го сдържано. От една страна знатните дворяни изпитваха уважение към него за победата над великия сър Уорис, поне в първия рунд, а от друга — имаше място определено съмнение в честността на подвига.

Крал Морлък намръщено поздрави Айлък, но не прояви всъщност открита враждебност. Може би чакаше лекарското заключение.

Айлък намери доброжелателен събеседник и прекарваше времето си в размяна на солени шеги. Просто бе удивително, колко съвпадаха класическите образци устно творчество в тази област сред млекопитаещите видове. Но тук по-скоро се проявяваше паралелизмът на великите умове, отколкото някакво доказателство за съществуването на доисторическа Галактическа Империя.

Малко преди обяд се появи абат Хулманан. Следваха го няколко монаси в с наметнати на главите си качулки и, което бе необикновено, с оръжие в ръка. Между тях вървеше един невъоръжен монах. Свещенникът се приближи до краля и в залата се възцари тишина.

— Е, — тонът на монархът беше рязък, — какво ви води тук?

— Реших, че най-добре ще бъде, аз лично да доложа за изхода на дуела, милорд — каза Хулманан. — Това е… удивително…

— Ти искаш да кажеш, че сър Уорис е мъртав? — очите на краля засвяткаха. Той не можеше да предизвика на дуел госта си, но едва ли му бе трудно да направи така, че някой от поданиците му да оскърби Уинг Айлък…

— Не, милорд, сър Уорис е напълно здрав, неговите рани са незначителни. Но… Величието на Създателя го е докоснало… — абатът направи набожен жест. Като погледна Айлък той леко отпусна веждите си.

— Какво имаш предвид? — Морлък се напрегна и стисна меча си на колената.

— Само това. Когато дойде в съзнание, аз му предложих да се изповядва, както винаги предлагам на ранените. Говорих му за достойнствата и святостта на живота посветен на Храма. Наполовина сериозно споменах за имащата у него възможност да се отрече от грешния свят и като встъпи в Храма, да стане наш брат. Милорд, може ли да си въобразите учудването ми, когато сър Уорис се съгласи… не, дори настояваше да предаде земите си и богатствата на абатството и готовността му веднага да даде клетва. — Хулманан насочи поглед нагоре. — Наистина чудо!

— Какво?! — изрева кралят.

Обкръженият от охрана монах неочаквано свали качулката си и под нея се показа лицето на Уорис изкривено от гняв.

— Помогнете ми! — захърка той. — Помогнете ми, милорд! Предадоха ме…

— Десет братя бяха свидетели на постъпката му и могат да се закълнат с най-люта клетва — сурово произнесе абатът. — Успокой се, братко Уорис. Ако злото отново е овладяло душата ти, аз ще ти наложа най-строго покаяние.

— Магьосничество! — премина разтревожен шепот по дългата зала.

— Всички знаят, че магьосничеството няма сила вътре в стените на светото абатство — упрекна присъстващите Хулманан. — Не разпространявайте ереси!

Уорис безумно се озърташе сред копията и брадвите, които плътно го заобикаляха.

— Упоиха ме, милорд! — изтръгна се от Уорис. — Да, помня напълно какво съм правил, но аз бях лишен от собствената си воля… аз се подчинявах на думите на този стар дявол… — беглецът видя Айлък и изръмжа: — Хипнит!

Патрулният пристъпи напред и се поклони на краля.

— Ваше Величество! Сър Уорис пръв избра оръжието си, но ако искате да го видите отново, то е тук.

Устройството бе просто: изхвърчаща игла за подкожни инжекции; трябва само да се знае, къде се намира копчето. В работилницата на флайтера такова нещо можеше да се измайстори за час-два.

Като извади шпагата от пояса си, Айлък я подаде на краля. Морлък внимателно разгледа метала и