— Блокадата не ни дава пълна гаранция — възрази Айлък.

Дрогс за първи път учавствуваше в космическа операция, до този момент бе работил само на повърхността на планетите.

— Не би било трудно да се унищожи кораба му, но известието, че Уорис е жив непременно ще стигне до Калдон. Ще последват опити да се пробие блокадата и да го отвлекат от там. Рано или късно те ще успеят. А ние сме с вързани ръце — забранено ни е да стреляме. Не, проклет да съм, ние ще го арестуваме и то бързо!

Айлък със съжаление огледа лавиците с биохимия. Ето го, например, хиптима — най-силният наркотик, производен на намбутала. Леко боцване би повалило Уорис, а когато се събуди — с размътен мозък, без сили да помръдне от махмурлъка, но в същото време изпълнявайки всяко желание, — лесно би могло да се измъкнат от него купища полезни сведения за заговора му.

Айлък се чувствуваше по-ограничен откогато и да било в прагматическия си живот. С бластера мигновено би изпепелил цял отряд тунсбански рицари, но архаичното им оръжие не изглеждаше вече така нелепо, когато не разрешаваха да се ползува модерното.

— Свършвай по-бързо — произнесе той рязко, — трябва да се придвижим… само не питай в каква посока…

За кацане на космическите кораби бе определено място точно до самите стени на Уайнбог. Дебелите, осеяни със зъбци и кули, сиви стени надвисваха над просторния пейзаж на полетата и далечните хълмове. Тук и там Айлък виждаше селца със сламени покриви. На два километра от града се разполагаше укрепление с по-малки размери и в центъра една единствена кула, увенчана на върха със златен кръст. Това трябваше, според разказите на търговците, да е мястото. Май се казваше абатство Гримък?

Всъщност, напълно уместно бе да се приказва за абатства, монаси, рицари и крале. В културно и техническо отношение Тунсба много приличаше на средновековна Европа.

Когато Айлък излзе навън, около кораба вече стояха няколко селяни и граждани, които пулеха очи. Той се огледа и забеляза наблизо още един космически кораб — сигурно бе на Уорис. Точно така. Спомни си описанието му. Край него имаше стража с алебарди.

Напразно опитвайки се да прогони зяпачите, Айлък чакаше официалните посрещачи. Те, дрънкайки с доспехите си, излязоха от града яхнали гърбави животни с рога и жълта козина. Следваше ги в тръст конен отряд стрелци с лък. Най-отпред тръбеше херолд в червена мантия. Делегацията приближаваше с тропот на копита и шумоленето на разветите знамена. Копията бяха вежливо вдигнати, но през прорезите в шлемовете наблюдаваха внимателни очи.

Херолдът излезе напред и се обърна към Айлък, който бе облечен в един от най-ярките си мундири.

— Приветствам те, страннико, от името на нашия повелител Морлък, крал на цяла Тунсба и защитник на Запада. Крал Морлък те кани да му бъдеш гост.

Херолдът извади меча си и го протегна с дръжката напред. Айлък трескаво пребърка на ум всички получени уроци и почеса челото си в дръжката.

Те бяха напълно хуманоидни: бледо синя кожа, виолетовите коси и късите опашки нямаха особено значение — ефектът им се свеждаше до впечатление за известна неправилност. Малко по-дългите носове, малко по-квадратните лица, коленете и лактите сгънати под странен ъгъл — туземците наподобяваха оживели карикатури. И още нещо — издаваха рязка миризма на горчица.

На всичко това Айлък не обръщаше внимание, добре съзнавайки, че за тях той изглежда и мирише не по-малко странно. Но бе срещал новобранци от Патрула, които си бяха спечелили нервни разтройства след прекарването на няколко месеца на планети с „хуманоиди до шест точки от класификацията“.

Айлък отбеляза със сериозни тон на чист тунблански език:

— Предайте на Негово Величество моята благодарност. Аз съм високопоставения Уинг Айлък. Не съм търговец, а посланик на краля на търговците, изпратен тук с много деликатна мисия. Моля колкото се може по-бързо за среща с Негово Величество Морлък.

Церемонията продължаваше. Наложи се да изпратят за няколко роба, които да носят впечатляващите дарове на Айлък. После му предложиха да яхне едно животно, но той отказа — търговците го бяха предупредили за тази малка шега: когато чуждоземците се качват в седлото, животните обезумяват от чуждата миризма. С подобаваща на ранга му надменност Айлък поиска носилка — неудобна и предизвикваща повдигане при пренасянето, но позволяваща да се запази достойнството. Рицарите на Уайнбог се строиха в кръг и го понесоха през вратите и нататък по паважа на улиците към приличащия на крепост дворец.

Противно на очакванията си, Айлък видя вътре не груб разкош, а изтънчено великолепие на действително красива обстановка. В залата за аудиенции се тълпяха около стотина дворяни в сияещи с всички цветове на дъгата дрехи. Те шумно разговаряха и бурно жестикулираха. Край тях сновяха слуги, като им предлагаха подноси с храна и вино. Свиреше малък оркестър и скърцащата музика режеше слуха. До застиналата край стените стража стоеше редица монаси в сиви раса с качулки на главите.

Айлък мина под пробляскващите копия на стражата и застана на колене пред седящия на трона си монарх. Това бе дебел човек, на средна възраст, с дълга брада, корона на главата и изваден меч на скута си. Вляво от него, на почетното място — повечето туземци бяха леваци, — стоеше възрастен мъж, избръснат гладко, с орлов нос, в червена мантия и висока, украсена със скъпоценности шапка, която завършваше с кръст на върха.

— Позволете ми, могъщи крал Морлък, да поднеса почитанията си. Аз, недостойният Уинг Айлък, пристигам отдалече, да видя Ваше Величество, пред който треперят всички народи. Аз донесох послание от моя крал и тези незначителни дарове.

„Незначителните дарове“ образуваха солидна купчина от одеала, блестящи синтетични украшения, ръчни фенерчета и мечове от титанови сплави. Намирайки се в епохата на феодализма, и следователно на войните, планетата Руфин не можеше по легален път да получава съвременни инструменти и оръжие, но вещите за бита и изделията на разкоша не се намираха под забрана.

— Добре, сър Уинг Айлък. Седнете до мен отдясно — гласът на Морлък стана силен, и шушукането на тълпата, която бе почти замлъкнала от любопитство, мигновено се прекрати. — Нека на всички стане известно, че сър Уинг Айлък действително е мой гост. Ако някой го нарани иначе освен в законен дуел, ще оскърби и моя дом, за което Създателят ми повелява да отмъстя.

Дворяните се приближиха. Етикетът на двора не беше формализиран строго, защото един дворянин излезе напред, когато Айлък се настаняваше на високия стол. По гърба му пробягаха тръпки и на главата зашаваха косите му.

Самуел Уорис, както и останалите дворяни, бе в дрехи от цветно кадифе, украсено със скъпоценности закачени на златисти нишки. Званието на кралски гвардеец действително бе високо по ранг и даваше право на земя и собствена свита. Пред Айлък стоеше едър, мургав мъж с надменни черти на лицето и проницателни очи. В тях проблясна огънче и Уорис направи ироничен поклон.

— А-а, сър Уинг Айлък — произнесе той на тунсбладски. — Не съм очаквал такава чест. Вие лично дойдохте за мен.

Кралят се намръщи и хвана с украсената с пръстени ръка дръжката на своя меч.

— Аз не знаех, че се познавате.

Айлък се надяваше, че усещането за внезапна празнина в стомаха не се е отразило на лицето му.

— Да милорд, Уорис и аз сме се срещали и по-рано. Фактически мисията ми се отнася до него.

— Дошъл си да го вземеш със себе си? — гласът на краля приличаше повече на ръмжене, и дворяните на Уайнбог се хванаха за кинжалите си.

— Не знам, какво ви е говорил този човек, милорд…

— Той е тук, защото враговете му завладели кралството му и са искали да го убият. Поднесе ми благородни дарове, дори една огнестрелна пушка, на които така се скъпят търговците. Той ми даде много ценни съвети. Така ние разбихме армията на Раганстог и получихме от него големи контрибуции. — Очите на Морлък засвяткаха под навъсените вежди. — Тъй че знай, сър Уинг Айлък, макар и да си мой гост и аз не мога да ти нанеса вреда, сър Уорис ми е дал клетва за вярна служба. За това съм му дал злато и богати земи. Честта на семейството ми е свята… и ако ти поискаш да предадеш сър Уорис на враговете му, аз съм длъжен да те помоля да си отидеш. И когато отново се срещнем, ти ще съжаляваш за това!

Айлък Едва не подсвирна, но навреме се сдържа. Да можеше само да измъкне бластера!… Но оръжието