Нямах намерение да чакам и да гледам какво става. Тъкмо обратното. Излетях през прозореца като дявол, комуто са креснали: „Махай се!“. Приземих се подобно на топка в канавката, подскочих и си плюх на петите.

Войници имаше навсякъде. Около мен като дъжд се сипеха куршуми. Навярно съм поставил рекорд, тичайки по съседната уличка. С магьосническото си зрение открих един отворен прозорец и скочих в него. Свих се под перваза и дочух как покрай мен профуча хайката.

Помещението беше склад на разграбено дюкянче и в него бе достатъчно тъмно, тъкмо за моята цел. Откачих фенерчето от врата си и извърших трансформацията. Преследвачите ми ще се върнат след малко, затуй трябваше да стана неуязвим за оловото.

След като се превърнах във вълк, с обонянието си потърсих друг изход. Задната врата беше открехната. Промъкнах се през нея. Дворът бе отрупан със стари касетки и щеше да ми послужи като добро скривалище. Легнах между тях и се помъчих да потисна вълчата си природа — ужасно ми се искаше да ги нападна.

Отидоха си, а аз се опитах да обмисля положението. Изкушението да избягам оттук, навирил опашка, беше голямо. Вероятно бих могъл да го направя — от формална гледна точка аз изпълних своята част от задачата. Но в действителност работата още не е свършена и Вирджиния — ако е жива — е сама с ифрита и…

Когато се опитах да си спомня как изглежда, пред очите ми изплува следният образ: вълчица с приятно ухаеща козина. Яростно разтърсих глава. Умората и отчаянието ме връхлитаха на вълни, животинските инстинкти надделяваха. Ако имах намерение да направя нещо, трябваше да го сторя колкото се може по- бързо.

Усилено мислех. Подуших наоколо. Градът бе пълен със смущаващи миризми, но аз долових слаб полъх на сяра и предпазливо затичах в ситен тръст нататък. Криех се в сянката и макар на два пъти да ме забелязваха, не ми извикаха. Навярно предположиха, че съм от тяхната шайка. Рязката миризма на сяра ставаше все по-силна.

Пазеха ифрита в сградата на бившия градски съд, на вид солидна и просторна. Като се ориентирах по носените от вятъра миризми, пресякох малкия парк пред зданието. А после стремглаво се втурнах през улицата и нагоре по стълбите. На площадката бяха проснати телата на четирима войници с рани на гърлата. До вратата — метла. Един от уредите за управлението й представляваше остър 30-сантиметров лост и Вирджиния го бе използвала като копие.

Човешката част от съществото ми още не се беше отърсила от измамните романтични безсмислици и потръпна от ужас, но вълкът у мен оголи зъбите си в доволна усмивка. Блъснах вратата с цяло тяло. Бравата отлетя и вратата се отвори. Пъхнах нос в процепа и едва успях да го отдръпна, защото Сварталф, без да ме познае, посегна към него с ноктите си. След туй вирна опашка и тръгна към вестибюла, аз — след него. Отгоре се носеше задушлива смрад. Наоколо цареше пълен мрак и аз пипнешком се изкачих на втория етаж.

В една от стаите светеше. Бутнах притворената врата и влязох. Вирджиния бе тук. Тя тъкмо бе спуснала пердетата и палеше огньовете на Свети Елм. Беше много заета с приготовленията си, погледна ме изпитателно, но не спря. Едновременно с това си припяваше някакво заклинание. Положих косматото си туловище до вратата и започнах да я наблюдавам.

Тя очерта с тебешир на пода обичайната за такива случаи фигура, нещо като вашингтонския Пентагон. В нея нарисува звездата на Давид и вътре Соломоновата бутилка. Не изглеждаше нещо особено — просто стара съдина от непечена глина. Кухата й дръжка се извиваше нагоре и навътре в бутилката. Най- обикновена „бутилка на Клайн“ със запечатано с червен восък гърло. На восъка — печатът на Соломон. Вирджиния си разпусна косите и те обрамчиха красивото й бледо лице като пухкав червеникав облак.

Вълчата част от съзнанието ми се дивеше защо просто не избягаме заедно със съдината. Но човекът напомни на вълка, че емирът сигурно е взел предпазни мерки (магически, естествено), за да не позволи бутилката да се изнесе от стаята и да се отвори навън. Длъжни сме да обезвредим демона. Длъжни сме да сторим това по какъвто и да е начин. Но никой от нас няма големи познания за демоните на тази раса.

Вирджиния приключи със заклинанията, извади запушалката и излезе извън петоъгълника. От гърлото на бутилката заструи дим. Вирджиния едва успя да отскочи — толкова бързо ифритът се изтръгна на свобода. Стиснах опашка между краката си и заръмжах. Вирджиния също беше изплашена. С всички сили се мъчеше да го скрие, но аз усетих покачването на адреналина.

Ифритът се сви одве, за да се събере под тавана. Той беше чудовище със сива кожа, човекоподобен, но с крила, рога и дълги уши. Имаше огромни кучешки зъби и очи като разжарени въглени. Беше гол. Бойните му качества се състояха в силата, бързината и фактическата му неуязвимост. Пуснат на свобода, той би могъл да отблъсне всяка атака на Ванбрух и да ни причини ужасни загуби, колкото и да се окопаваме в отбрана. Проблемът е да се овладее след това, защото ще превърне цялата земя в пустиня. Но сарацините какво ги интересува? Той трябва да се бие на тяхна страна — това е всичко, което искат от него като отплата за освобождаването му.

Ифритът изрева нещо на арабски. От устата му излетяха кълба дим. На фона на полуразтворените му като на прилеп криле Вирджиния изглеждаше съвсем мъничка. Гласът й звучеше не толкова спокойно, колкото й се искаше:

— Говори на английски, Марид. Или си толкова прост?

Демонът се възмути и се обиди. От гръмовния му рев тъпанчетата ми едва не се спукаха.

— О, ти, бледа и страхлива, в нищо невярваща твар, аз мога да те убия с малкото си пръстче! Приближи се, ако смееш!

Бях изплашен, не толкова че ще започне да чупи всичко наред, колкото от шума. Сигурно се чуваше на половин километър.

— Млъкни, ти, прокълнат от Бога! — отговори Вирджиния. Това малко го стресна. Както повечето адови изчадия, той не можеше да понесе споменаването на светото име. Но за да му подейства то истински, бяха необходими условия, които ние не можехме да създадем. Вирджиния сложи ръце на хълбоците си и вирна глава срещу огнения, насочен към нея отгоре надолу поглед.

— Виждам, че Сюлейман ибн Дауд не напразно те е затворил. Връщай се в зандана си и никога не излизай от него, иначе небесата ще те поразят!

Ифритът презрително се усмихна:

— Знай, че мъдрият Сюлейман е мъртъв вече три хиляди години — отвърна той. — Много дълго време прекарах в тесния си затвор, аз, за когото нямаше никакви прегради нито на земята, нито на небето! И ето сега най-сетне ще бъда на свобода и хилавите потомци на Адам ще усетят мощта на моята мъст! — той посочи невидимата преграда. Невидима, но притежаваше няколко милиона пси. Тя ще бъде сигурна защита на Вирджиния, докато някой, сведущ в тази работа, не изтрие линиите.

— О, ти, безсрамна проститутка с разголено лице и с коси като пламъците на ада! Знай, че аз съм Рашид Могъщия, победител на птиците Рух! Приближи се и ела да се бием по мъжки!

Преместих се по-близо до девойката, козината на врата ми настръхна. Усетих хладната й длан върху главата си.

— Параноиден тип — ми прошепна тя. — Повечето от тези зловредни изчадия на Низшите светове са психопати. А този отгоре на това е и глупав. Трябва да го надхитрим, това е единственият ни шанс. Нямам никаква магия, която би могла да го накара да се подчини. Но — каза тя вече високо към ифрита — млъкни, Рашид, и ме изслушай. Аз също съм от твоята раса и изисквам да се отнасяш към мен, както се полага!

— Ти? — той се засмя фалшиво и гръмко. — Ти да си от расата на Марид?! Ей, ти, с лице като рибешка муцуна, ако дойдеш по-близо, ще ти докажа, че не ставаш дори за… — довърши думите си с жест, но няма да е джентълменско тук да го описвам.

— Чуй ме — рече девойката. — Добре ме погледни и внимавай — тя направи необходимите движения с ръце и произнесе заклинание. Познах го — не позволява на онзи, който го е произнесъл, да излъже по време на важен за него разговор. Макар че в нашите съдилища този метод не се използва (петата поправка на Конституцията), аз знаех, че в съдебните процеси на други страни го прилагат.

Демонът също разбра какво е това. Досетих се, че когато са го тъпкали с английски език (това повишава