скочи. Беше чудовищен — най-малко 250 килограма. Очите му горяха, зъбите му бяха огромни. Вдигна ноктестата си лапа, с която преспокойно можеше да строши гръбнака ми. Аз се спуснах, ухапах го и отскочих, преди да успее да ме удари. С частица от съзнанието си чувах как неприятелите вървяха направо през горичката, опитвайки се да ни открият. Тигърът скочи. Успях да се отдръпна и се втурнах към храсталака. Може би ще премина там, където за него е невъзможно. Той летеше след мен, беснееше и ревеше.

Съзрях тясна цепнатина между два гигантски дъба. Бе твърде малка, но се спуснах натам. Ала тя се оказа тесничка и за мен. В главата ми избухна огън, сетне всичко угасна.

Намирах се извън времето и пространството, на границата между живота и смъртта. Самото ми тяло се отдели от мен, а може би аз се отделих от него?

Как да осмисля безкрайната вечност от мрак и студ, цялата тази пустота, щом нямам съответните понятия? Как можех да изпитвам отчаяние, щом съм само една точка, изгубена в пространството и времето? Не, дори това не бях. Защото тук нямаше нищо. Нищо, което може да се осмисли. Което може да се обича, да се мрази или от което да се страхуваш. Нищо, за което да се разкаже с думи. Мъртвецът се чувства по- малко самотен, защото единственото, което съществуваше във Вселената, бях аз.

Отчаяние.

Но в същото време, а може би квадрилион години по-късно, съзнанието ми се върна.

Бях попаднал в мисловното пространство на солипсист. Безпомощен и практически нищо неразбиращ, аз можех само да се докосна до неговото самомнение. Толкова безкрайно, че не ми оставяше място дори за надежда. Блъсках се в бурното течение на мислите му, твърде чужди, твърде огромни и непонятни, опитвах се да намеря надежда за спасение. До мен сякаш долиташе ревът на Ледовития океан, в който потъвах.

„Опасност. Този и другите двама. Безусловно те могат да бъдат ужасно опасни. Не сега (презрително!), когато помагат да бъде унищожен и без това обреченият на провал план, а по-късно, когато узрее следващият. Великият план, в който тази война ще бъде само една страница. Нещо в тях, макар и слабо, те кара да бъдеш нащрек. Ако само можех да виждам по-ясно напред във времето! Те трябва да бъдат премахнати, да бъдат унищожени. Нещо трябва да се направи, преди да се увеличат потенциалните им възможности. Но сега аз още нищо не мога. Може би ще ги убият, както става на война. Ако не — трябва да ги запомня и по-късно да се опитам да направя нещо. Сега имам твърде малко сили и много други задачи, нужно ми е да опазя семената, които съм засял в този свят. Множество неприятелски птици по волята ми… гладни орляци… И орли, които ги пазят (с все по-силна, дива ярост). Ще се хванете в капаните ми, птици… И онзи, който ви е пуснал!“

Най-сетне яростта ми стана толкова силна, че аз се оказах изхвърлен на свобода от този мисловен затвор.

Отворих очи. Известно време изпитвах само ужас. Спаси ме физическата болка — прогони мислите ми за вече полузабравените кошмари. Там, където им е мястото. Вместо тях дойде мисълта, че доста време след удара съм бил в безсъзнание.

Човекозвярът не е толкова уязвим в животинския си облик, както мнозина мислят. Освен среброто, което е биохимическа отрова за метаболичните процеси в промененото, непостоянно тяло, само повредата на жизненоважен орган може да предизвика смърт. Това е нещо като непрекъсната ампутация, ако наблизо не се окаже хирург, който да зашие ампутирания орган, преди клетките да умрат. Нашата порода обаче е жилава. Вероятно ударът е счупил врата ми. Гръбначният ми мозък не е бил повреден безвъзвратно, всичко зарастваше с нормалната за едно животно скорост. Бедата беше, че те ме превърнаха в човек, преди да зараснат повредените ми органи. Главата ми клюмна, повърнах.

— Ставай! — нечий ботуш ме ритна в ребрата. Надигнах се, като се олюлявах. Веднага избутаха настрани цялото ми снаряжение, включително и фенерчето. Няколко души ме държаха на мушката на пушките си. До тях стоеше човекът тигър. Той беше висок повече от 2 метра и чудовищно дебел. От болката в главата очите ми чак се кръстосваха, но успях да съзра отличителните му знаци на емир. По онова време това бе по-скоро воинско звание, отколкото титла, но все пак той беше важна птица.

— Да тръгваме — каза и закрачи пръв, а мен ме побутваха да вървя след него. Виждах килимите им в небето, чувах воя на техните върколаци, които търсеха и други американци наоколо. Но главата ми твърде много се маеше, за да обръщам внимание на тези неща.

Влязохме в града. Тротоарите кънтяха под ботушите ни. Насочихме се към центъра. Тролбург не беше голям град, вероятно преди е имал около 5000 души население. Повечето улици бяха пусти. Видях няколко отряда сарацини да стрелят към небето с противовъздушни оръдия. Покрай нас тромаво пропълзя дракон. Нямаше и следа от цивилното население, но аз знаех какво се е случило с него. Хубавите млади жени бяха отвлечени в офицерските хареми, а другите хора бяха мъртви или затворени в очакване да ги изпратят на пазара за роби.

Стигнахме до хотела, където бе разположен неприятелският щаб, и главоболието ми престана. Мозъкът ми се проясни, въпреки че при сегашните обстоятелства това не беше кой знае какъв късмет. Отведоха ме в луксозен апартамент и ми заповядаха да се приближа до масата. Емирът седна зад нея, до него — млад паша от разузнаването. Около дузина войници се строиха да охраняват покрай стените. Емирът обърна огромното си лице към пашата и му каза нещо (предполагам: „Въпросите ще задавам аз, а вие го наблюдавайте“).

— И така — каза той на добър английски, — имаме няколко въпроса. Моля, кажете си името.

Автоматично му отговорих, че се казвам Шеринфорд Майкрофт, капитан от армията на САЩ, и назовах номера си.

— Това не е истинското ви име, нали? — попита ме той.

— Естествено, че не е — отвърнах. — Известна ми е Женевската конвенция — няма да успеете да ме омагьосате чрез собственото ми име. Шеринфорд Майкрофт е нещо като Джон Смит.

— Халифатът не е подписвал Женевската конвенция — спокойно каза емирът. — Нашата свещена война изисква да се използват крайни мерки. Каква е целта на десанта ви?

— Няма смисъл да ме карате да ви отговарям — рекох. Бих могъл да мълча и така щях да дам малко време на Вирджиния. Но все пак мълчанието е по-лошият вариант.

— Може би ще успеем да ви убедим — каза той.

Ако всичко това ставаше на екрана, щях да му отговоря, че съм излязъл на ливадата да си бера маргаритки. И непрекъснато щях да се шегувам, докато премазваха пръстите ми. Но в реалната действителност методът им не ми се нравеше.

— Е, добре, изпратиха ме на разузнаване — казах.

— Самичък?

— Не, бяхме неколцина. Надявам се, че са избягали.

Дано това отнеме известно време на хората му, докато се пощурат насам-натам.

— Лъжете — безстрастно каза той.

— Щом не ми вярвате, с нищо не мога да ви помогна — вдигнах рамене.

Той присви очи.

— Скоро ще разбера дали говорите истината. Ако не, молете се на Иблис да ви помогне.

Не можах да се овладея — потреперах, бисерни капки пот оросиха лицето ми. Емирът се засмя с неприятен смях: рев, който преминаваше във виене и клокочеше в тлъстото му гърло. Също както тигърът си играе с плячката си.

— Обмислете решението си — посъветва ме той и се задълбочи в книжата върху масата.

В стаята настъпи пълна тишина. Охраната замря, като че беше излята от бронз. Младият паша с чалмата задряма. Зад гърба на емира мракът надничаше през прозореца. Чуваха се само тиктакането на часовника и шумоленето на хартията — сякаш тези звуци правеха тишината още по-плътна.