дажба. Видът му беше тъжен и ми се искаше да го поканя при нас, но задачата ни беше секретна, а ни предстоеше да дообсъдим подробностите.

Капитан Грейлък превърна кафето в мартини (не дотам сухо), а подходящата само за кучета и котки храна — в много добре приготвено месо. От една жена не може да се очаква кой знае какъв кулинарен ефект, но, честно казано, храната беше най-добрата, която съм ял от месец насам. След питието тя неволно се отпусна и аз разбрах, че отблъскващата й студенина е просто самозащита срещу нахалните типове, с които й се е налагало да общува. Споделихме си, че се казваме Стивън и Вирджиния. После мракът навън обгърна всичко и вече трябваше да тръгваме.

Вероятно мислите, че е същинско безумие да се изпратят двама души (и то единият от тях жена) сред неприятелските войски, за да изпълнят подобна задача. На пръв поглед е необходима най-малко цяла бригада рейнджъри. Но съвременната наука промени войната, също като индустрията, медицината и дори обикновения живот. Във всички случаи задачата ни бе безумно опасна и нямаше нищо да спечелим, ако бяхме повече хора.

Защото макар че практически всеки може да се научи на някои най-прости вълшебства, като например изкуството да управлява метла, машина за химическо чистене, струг и т.н., много малко представители на човешкия род могат да бъдат смятани за истински майстори. За тази цел са необходими дълги години обучение и практика, да не говорим за вродените способности. Също като превръщането на човека в животно — ако той е сред малцината, притежаващи необходимите хромозоми, превръщането му в присъщото му животно става почти инстинктивно. Иначе е нужно въздействието на външна сила.

Мои приятели-учени ми обясниха, че Вселената може да се разглежда като система от Канторови безкрайности — във всеки клас там частта е равна на цялото. Ето защо една добре подготвена магьосница може да свърши всичко, което е необходимо. А голямата група е много лесно да бъде разкрита, което значи да се рискуват ценни кадри. Тъй че Ванбрух беше прав, изпращайки само нас двамата.

Понякога се налага да се убедиш на собствения си гръб колко железни са принципите на военните действия.

Аз и Вирджиния се обърнахме с гръб един към друг, за да се преоблечем. Тя — в панталони и куртка, аз — в еластично трико, което щеше да ми е удобно във вълчия ми облик. Наложихме си каските, закопчахме снаряжението и се обърнахме. Тя изглеждаше прекрасно дори в тези дрехи — зелени и безформени.

— Е, какво — казах тихо аз, — тръгваме ли?

Не се страхувах. Всеки новобранец при постъпването си в армията се ваксинира срещу страх. Но онова, което ни очакваше, не ми харесваше.

— Мисля, че колкото по-рано тръгнем, толкова по-добре — отвърна тя. Прекрачи през изхода на палатката и свирна.

Метлата пикира и се приземи точно до нас. Тя беше нашарена с райета в най-немислими цветове, обаче бе удобна. Пенопластовите седалки добре убиваха ускорението, а прекрасно проектираните подвижни облегалки приличаха на използваните във военните машини. Метлата управляваше приятелят на Вирджиния — огромен котарак, черен като непрогледна нощ, с недоброжелателно проблясващи очи. Той се изгърби и негодуващо заръмжа. Магията за предпазване от лошото време не позволяваше на дъжда да се докосне до него, но просмуканият от влага въздух явно не му харесваше.

Вирджиния го погали по гушката.

— О, Сварталф — прошепна тя, — доброто ми коте, скъпия ми елф, принц на мрака… Ако доживеем до утре, ти ще спиш на възглавници, пухкави като облак, ще пиеш каймак от златна чаша

Котаракът наостри уши и даде газ.

Седнах на задната седалка, поставих удобно краката си на стремената и се облегнах. Девойката седна пред мен, тихичко запя и се приведе напред. Метлата се издигна рязко нагоре, земята под нас пропадна, лагерът изчезна в мъглата.

И аз, и Вирджиния притежавахме магьосническо зрение (по-точно виждахме в инфрачервения спектър), тъй че нямахме нужда от светлина.

Метлата се издигна в облаците. Над нас се виждаше гигантският звезден свод, а под нас — синкаво- бели въртопи дрезгавина. Мярна ми се кръжаща двойка „П-26“. Патрул. Всеки „П-26“ се състои от здраво свързани метли — за да може да носи тежестта на бронята и на картечниците. Оставихме ги зад нас и се устремихме нагоре. Държах на коленете си автомата и се вслушвах в свистящия покрай нас въздух. Долу смътно се долавяха очертанията на хълмове. Тук-там избухваха експлозии — артилерията се сражаваше. На такова разстояние е невъзможно да отклониш снаряд от целта му или да пробиеш броня с магия. Носеха се слухове, че „Дженерал Електрик“ разработвал уред, който може да произнесе заклинание за няколко микросекунди, но сега-засега оръдията продължаваха двубоя си.

Тролбург беше разположен само на няколко мили от позициите ни. Виждах го: градът се бе проснал под нас, затъмнен срещу нашите оръдия и самолети. Колко хубаво щеше да бъде, ако имахме атомно оръжие! Но докато тибетците въртят колелата си и се молят за предотвратяване на атомната война, тези идеи ще си останат научна фантастика.

Котаракът вирна опашка и измяука. Вирджиния насочи метлата косо надолу. Приземихме се сред гъста горичка.

— Наблизо трябва да има патрул — ми прошепна Вирджиния. — Не се реших да приземя върху някой покрив, много лесно ще ни забележат. Трябва да влезем в града пеша.

Кимнах:

— Добре. Почакай малко тук.

Осветих се с фенерчето. Само преди десет години беше много трудно да се повярва, че трансформацията зависи от количеството лунна светлина. После Винер доказа, че това е просто един от процесите, при които поляризираната светлина с правилно подбрана дължина на вълната въздейства на щитовидната жлеза. И „Корпорация Полароид“ натрупа поредния си милион долари с лещите си за превръщане. Не е лесно да се върви в крак с учените в нашето ужасно и удивително време, но не бих го сменил с никое друго.

Обичайното усещане — сякаш целият се тресеш, покриваш се със ситни вълни. Прониза ме болка, смесена с възторг. Кратко опиянение, световъртеж — и атомите се прегрупираха. Образуваха се нови молекули. Някои от нервните ми окончания се удължиха, други, обратното, изчезнаха. Костите ми за един миг омекнаха, мускулите се разтегнаха, като че ли бяха от ластик. Сетне тялото ми се стабилизира. Отърсих се, проврях опашката си през отвора на плътно прилепналите по тялото ми панталони и заврях носа си в ръката на Вирджиния.

Тя ме потупа по врата, зад каската.

— Браво. Да тръгваме.

Обърнах се и се мушнах в храстите.

Мнозина писатели са се опитвали да опишат усещанията, възникващи при превъплъщението, но безуспешно. Защото в човешкия език няма подходящи думи. Зрението ми вече не беше толкова остро — звездите над главата ми се размазаха, светът изведнъж стана плосък и безцветен. Затова пък ясно чувах всички звуци на нощта. Те се превърнаха почти в рев, това бяха свръхзвуци. Цяла вселена от миризми струеше в ноздрите ми: ароматът на мокра трева и почва, където мишките тичаха насам-натам, бързаха да се спасят. От тях се носеше горещ, сладникав мирис. Отчетливата, рязка миризма на оръжие, масло, нефт, неясната смрад на дим. Нещастно човечество, с притъпени сетива, нечувствително към това изобилие!

Най-трудно ми е да обясня психиката си. Аз бях вълк. С вълчи нерви, жлези и инстинкти и с вълчи ум — пъргав, макар и ограничен. Запазих човешката си памет, целите ми бяха човешки. Но те ставаха някак нереални, сякаш бяха сън. Налагаше ми се да напрегна цялата си дълго тренирана воля, за да не загубя човешкото у мен. Не е чудно, че някога върколаците са имали лоша слава. Това е било още преди да разберат, че трансформациите включват и промяна на психиката. Преди да ги възпитават по съответния начин още от деца.

Тежа 90 килограма, а при превръщането законът за запазването на материята се спазва също така