въглеродът в човешкото тяло дава радиоактивни изотопи. Тъй че може би ще получите такава доза радиация, че лекарите ще бъдат принудени да ви прехвърлят на Свети Джон Уорт. Онзи, дето преди полунощ излиза от гробницата си.

Между другото, ако не знаете, кремацията не само изчезна като обичай — Законът за националната отбрана я обяви за незаконна. Наложи ни се да правим множество гробища по старинен маниер. Тъй че с прогреса на науката свободата ни се ограничи.

Минах покрай инженерите, командващи банда зомби. Те копаеха поредната отводнителна канавка. Стигнах до огромната палатка на генерал Ванбрух. Като видя емблемата ми — тетраграмата на Разузнавателния корпус, и отличителните знаци на пагоните ми, часовоят отдаде чест и ме пусна вътре.

Влязох, спрях до прозореца близо до масата и вдигнах ръка за поздрав.

— Капитан Матучек, сър — казах.

Ванбрух ме погледна изпод косматите си вежди. Той беше висок мъж с лице, подобно на оронен камък. Сто и три процентов кадрови боец. Но ние се отнасяхме към него също както вие се отнасяте към пълководците, чиито ликове са отпечатани на банкнотите ви.

— Свободно — каза той. — Седнете. Ще се забавим малко.

Намерих си един сгъваем стол и седнах. Два подобни вече бяха заети. Не познавах хората, които седяха на тях. Единият — дебеланко с кръгло червендалесто лице и бяла пухкава брада — беше майор с емблемата на Корпуса за свръзка. А другият беше млада девойка. Въпреки умората си аз отново се вгледах в нея, примигвайки. Тя си го заслужаваше: висока, зеленоока, с червеникави коси и със скулесто лице. А фигурата й… твърде хубава за униформата на Женската помощна служба на разузнаването. И за всяка друга също. Отличителни знаци на капитан. Паякът на Кавалерийския корпус. Щом искате официалното му название — моля: не паяк, а слейпнир.

— Майор Хариган — изгрухтя генералът. — Капитан Грейлък. Капитан Матучек. А сега — на работа.

Той разгърна пред нас карта. Наведох се и я заразглеждах — на нея бяха отбелязани нашите и противниковите позиции. Неприятелят все още държеше в ръцете си половината крайбрежие на Тихия океан от Аляска до Орегон, макар че положението значително се подобри, когато преди една година в битката при Мисисипи успяхме да отблъснем нашествието.

— И така — каза Ванбрух, — ще ви опиша ситуацията в общи черти. Предстои ви опасна задача и въпреки че сте доброволци, искам да знаете колко е важна.

Знаех си го, сам се натиках доброволец. Така или иначе, дойдох като такъв. И то за да разбера, че армията си е армия, а войната — война. Тъй че по принцип не бих могъл да откажа. Когато Сарацинският халифат ни нападна, аз бях актьор в Холивуд с известни успехи. Много ми се искаше да се върна към професията си, но най-напред трябваше да свърши войната.

— Както виждате, отблъснахме ги — рече генералът. — И всички окупирани страни се опомниха и разкудкудякаха, готови да вдигнат въстание, щом се появи възможност да спечелят битката. Британия помага за въоръжаването и организирането на нелегална борба и същевременно се готви да форсира Ламанша. Русите подготвят настъпление на север. Но ние… ние трябва да нанесем решителния удар. Да пробием фронтовата линия и да погнем врага. Това ще бъде сигналът. Ако успеем, на войната ще бъде сложен край още тази година. Иначе може да се проточи и три години.

Знаех това. Цялата армия го знаеше. Официално не беше съобщено нищо, но хората някак усещат, когато предстои голямо настъпление.

Той непохватно започна да движи пръста си по картата.

— Девети брониран дивизион е тук. Дванадесети метателен е тук. Саламандрите са там, където имаме сведения, че онези са концентрирали своите огнедишащи. Моряците са готови да дебаркират и отново да превземат Сиатъл. Военноморските сили са отгледали достатъчно кракени. Един хубавичък удар — и ще ги прогоним.

Майорът изсумтя в брадата си и мрачно се взря в кристалната топка. Сферата беше мътна и тъмна. Неприятелят създаваше такива смущения, че бе невъзможно да използваме кристалите. Естествено, ние им отговаряхме със същото. Капитан Грейлък нетърпеливо затропа по масата с безупречния си маникюр. Тя беше толкова чистичка, свежа и красива, че аз реших — в края на краищата ми харесва. Във всеки случай сега, когато лицето ми е покрито с тридневна четина.

— Но явно нещо не е наред, сър? — осмелих се да попитам.

— Правилно, дявол да го вземе — рече Ванбрух. — В Тролбург.

Кимнах. Засега сарацините държаха този град, ключ към позициите, оседлал шосе 20 и пазещ подстъпите към Салем и Портланд.

— Струва ми се, че ние предлагахме да превземем Тролбург, сър — промърморих аз.

Ванбрух се намръщи.

— Това трябва да направи 45-та — недоволно рече той. — Ако се изложим, приятелю, те ще атакуват, ще отрежат девети и ще провалят цялата операция. Освен това майор Хариган и капитан Грейлък от 14-ти ми доложиха, че гарнизонът в Тролбург има ифрит.

Подсвирнах. По гърба ми полазиха мравки. Без да се замисля, халифатът искаше да използва свръхестествена сила (именно затова целият останал мюсюлмански свят смяташе сарацините за еретици и ги мразеше не по-малко от нас). Никога не бих си помислил, че ще стигнат толкова далеч — да счупят Соломоновия печат. Излезлият изпод контрол ифрит можеше да причини невъобразими разрушения.

— Надявам се, че е само един — пошепнах аз.

— Един е — каза Грейлък. Гласът й беше алтов и би могъл да бъде приятен, ако не говореше толкова рязко. — Преровиха цялото Червено море с надеждата да намерят още една бутилка на Соломон, но вероятно тази е последната.

— Въпреки това е лошо — рекох аз. Усилието да говоря с равен глас ми помогна да се успокоя. — Как разбрахте?

— Ние сме от 14-ти — натърти Грейлък кой знае защо. Във всеки случай кавалерийската й значка ме учуди. Обикновено от всички новобранци само детските учителки и някой подобни на тях стават за яздене на еднорози.

— Аз съм просто офицер свързочник — побърза да каже майор Хариган. — Лично аз яздя на метла.

Засмях се. Никой американец (освен ако не членува в някакъв религиозен орден) не би си признал, че са го сметнали годен да обязди еднорог.

Майорът ме изгледа свирепо и целият почервеня.

Грейлък продължаваше, сякаш диктуваше. Говореше пак така рязко, но тонът й се беше поизменил.

— Провървя ни — пленихме един бимбашия на щурмовия отряд. Разпитах го.

— Здраво си държат езика зад зъбите тези знатни синчета… хм… на пустинята — рекох аз. Понякога вътрешно се съмнявах в Женевската конвенция, но не ми се нравеше идеята да я нарушим окончателно. Дори и ако неприятелят не изпитва подобни угризения на съвестта.

— О, ние не използваме жестоки методи — отговори Грейлък. — Настанихме го при много добри условия и го хранехме добре. Но в мига, когато лапваше късчето месо, аз го превръщах в свинско. Той много бързо се пречупи и ми разказа всичко, което знаеше.

Разсмях се с цяло гърло. Ванбрух захихика, но тя продължаваше да седи с невъзмутимо лице. Трансформацията на органични вещества представлява просто размесване на молекулите. Атомите не се променят, тъй че няма риск от облъчване. Но естествено, трансформацията изисква големи познания и по химия. Тъкмо тук е причината, поради която обикновеният пехотинец се отнася с ненавист към техническия корпус — изпитва неприкрита завист към онези, които могат да превърнат неприкосновения запас в пържола или в печено по френски. Артелчиците си имат достатъчно главоболия със заклинанията върху дажбите, вместо да създават изискани блюда.

— О кей, разбрахме, че в Тролбург има ифрит — каза генералът. — Какво друго имат още?

— Един малък дивизион, сър. Вие ще превземете града с голи ръце, ако успеете да обезвредите този демон — отговори Хариган.

— Да, знам — Ванбрух ме погледна: — Е, капитане, ще рискувате ли? Ако се справите с него, това ще ви донесе най-малкото Сребърна звезда… Извинете, Бронзова.