Възможно е темпоралните оси да са повече — така предполагат някои философи. После добавете хиперпространството, в което действат паранормални сили. Нека там са в сила законите на хаоса и омразата. И вие ще получите известна аналогия с Адската вселена.

Тогава бяхме попаднали в седловидна точка. Ето защо Джини се понесе на една страна, а аз на друга. Пътищата ни се разделиха заради изкривяването на пространството. Опитът ми да я догоня беше безполезен. В моята област линиите на посоката към нея рязко извиваха в съвсем друго направление. Направих грешка и се мятах от геометрия в геометрия. Оказвайки се в огромна гънка на пространството, аз се понесох към гибел.

Нито един смъртен не може да избегне приготвената му участ. Но Бойаи не бе смъртен. Преди повече от сто години духът му се бе освободил от скъпоценната за всеки човек, ала толкова ограничена по възможности плът. Към природния му гений са се добавили знанията и уменията, придобити през тези години. Математикът успя да постигне взаимно разбиране с Джини и да се възползва от помощта й. Така че тялото на Сварталф за него от капан се превърна в оръжие, с което можеше да се разпорежда по свое усмотрение. На Бойаи моментално му стана ясно как се променя всичко наоколо, мигновено състави и реши наум уравнението, според което се извършваха промените. Изчисли свойствата им, точно предвиди следващите вариации на изкривяването на пространството. И всичко това за частици от секундата. Лавираше във вихъра на измененията като футболист, устремил се към заветната врата.

Той победи. И тъй като не разполагаше с друг глас, запя песен, която пеят котараците след успешен бой със съперника си или след съвкупление със самка. Рязко променяйки курса, ние полетяхме над планините и се устремихме към нашата цел.

Пътят ни не беше постлан с рози. Не биваше нито за миг да отслабваме бдителността си и се налагаше да реагираме светкавично. Често грешахме и за малко не катастрофирахме. Наложи се за миг да пусна ръката на Джини. Метлата отново се отклони встрани. На един завой пък едва не се сблъскахме. После под въздействие на изключително мощно гравитационно поле пространството рязко се огъна и метлите ни без малко да се забият в земята… От тласъка очите ми изхвръкнаха от орбитите, а стомахът ми се качи в гърлото. Завъртяхме се като пумпали, когато силата на тежестта мигновено спадна. Прелетяхме през гънката на пространството, вместо да я заобиколим, и внезапно се озовахме на друго място. Попаднахме в област, където в хиперпространството имаше толкова малко енергия, че метлите престанаха да работят. Измъкнахме се оттам благодарение на инерцията и на аеродинамичните им свойства…

Досега имахме сили да летим. Видяхме, че равнината свършва с планинска верига. На километри наоколо — купища скелети. И пропаст, която сякаш нямаше край. И море от лава, над което се издигаха огнени езици и стълбове дим. Бързо нахлузихме маските си, преди лютивият пушек да разяде дробовете ни. Краят на равнината бе още далеч, но да летим стана сравнително по-леко, полетът не изискваше цялото ни внимание. Възползвахме се от това. Джини извади кълбото — бледото сияние показваше, че целта ни е близко.

Пуснах ръката й. Не ми се искаше да го правя, но ръцете вече ни боляха от напрежение — ако не се бяхме хванали, пак щяхме да се отклоним в различни посоки. Известно време се придвижвахме сред тишина, оглеждахме се.

Тишина… Вятърът остана някъде назад. Нищо не нарушаваше тишината, само шумът от прорязвания от метлите въздух. Миризмата на гробище ставаше по-силна. Задъхвахме се от топлия, пропит с гадна воня въздух, но все пак можеше да се диша. Небето пак беше черно, а на него — по-черни от самата чернота — бавно пълзяха планети. Понякога почти над главите ни прелитаха огромни метеорити. Скоростта им не бе много по-голяма от нашата. Те изчезваха извън пределите на затворената атмосфера на този свят без хоризонти.

От време на време пламваше експлозия и всичко кънтеше от боботещ грохот.

Както и преди, пътя ни осветяваше единствено унилата светлина, излъчвана от почвата. Вече летяхме покрай огромно блато, огромно като всичко в този свят. В далечината се забелязваха други блата и езера и там, където кипваше гнилостната пяна, повърхността им матово проблясваше. Извисяваха се дебели и криви дървета с преплетени клони. Над водата, в която плаваха остатъци от дървета, коленичеха мрачно кипариси. Мъртви бяха тръстиките, обхванали в плътна прегръдка бреговете. През сумрака пълзяха жълти изпарения. Средата на блатата се разтваряше в мъгла, която бавно набъбваше и изхвърляше все нови и нови езици.

Далеч напред ниско надвисналите облаци се обагряха с тревожна червеникава светлина. Внезапно пространството потрепери и ние се оказахме под него.

Оглушаваха ни звуци, буря от звуци: вопли, барабанен бой, виене на тръби. Облаците се разтвориха и се появи празно пространство, в което гореше огън, висок колкото кула. От него лъхаше страшна горещина. Стори ми се, че към нас е насочен огромен месарски нож. В пламъците се гърчеха и пищяха някакви същества — не можех да различа точно какви. А около огъня танцуваха хора — черни, кльощави като мумии и голи. Те ни съзряха и оглушителен вик проряза пращенето на пламъците. Тамтамите захванаха да бият в хор: „Бум-та-та-бум. Бум-та-та-бум.“ От обезлистените дървета изхвръкна ято птици. По големина и окраска приличаха на ястреби, но черепите и лапите им с безмилостно извити нокти бяха оголени и лишени от плът.

Сварталф засъска предизвикателно, даде газ и птиците изостанаха. Внезапно на няколко километра пред нас също забарабаниха тамтами. А зад тях, шепнешком, още и още: „Бум-та-бум. Бум-та-та-бум…“

Джини ми махна с ръка и аз се приближих до нея. Видът й бе мрачен.

— Ако не греша — рече тя, — това са „говорещи барабани“ и новината за нас се предава все по- надалече.

Лявата ми ръка стисна дръжката на сабята.

— Какво ще правим?

— Ще променим посоката. Ще се опитаме да минем от другата страна.

След страшната горещина на огъня вятърът ни се струваше почти приятен. Сега въздухът бе прохладен, чист, без зловония. Прелетяхме над редица от долмени и моментално стана студено. Под нас се простираше гола пустош, в нея растяха само вечнозелените храсти на калуната. Там се биеха две армии. Сигурно правеха това столетия наред: мнозина бяха облечени с плетени ризници и с островърхи шлемове, другите — в кожи и дрехи от грубо платно. Оръжието им беше мечове, брадви и копия. До нас достигаха звън на желязо, тътрене на крака, носещи смърт звуци на попаднал в целта удар. Но нито викове, нито тръби, нито дори мъчително като стържене на пила дишане. Мъртъвците продължаваха да се сражават изморено и безнадеждно. И тази война няма да има край.

Преминахме над пустошта, завихме и отново се устремихме към целта си. Прелетяхме над гора от бесилки, над река, чийто шум приличаше на плач. Поривите на вятъра ни опръскаха с капки — те бяха топли и солени. Изтърпяхме горещината и отровните изпарения, издигащи се от пътища, по които пълзяха някакви механични талиги. Предницата на всяка почти опираше нос в задния край на предишната. Ширината на тази мрежа от пътища достигаше няколко километра, а дължината й не зная, нито и с каква цел е била създадена. После прелетяхме над окопи и ями от взривове. И тук не се бе запазило нищо, освен ръждясало оръдие и едно знаме, забито в чест на някаква победа. То отдавна беше излиняло, сега цветът му бе сивкав.

Хълмовете се точеха безкрай, устремяваха се все по-нагоре и последната верига беше толкова висока, че трябваше да си сложим маските. Летяхме през теснини, пазейки се от падащите отдолу нагоре камъни.

Зад планинската верига пред погледа ни се разкри пак безкрайна, осеяна с големи кръгли камъни равнина. Далеч напред се извисяваха гигантски черни кули. От такова разстояние изглеждаха като играчки. Магическото кълбо цялото засвети, вълшебната пръчка подскочи в ръката на Джини, сочейки кулите.

— Кълна се в Хеката50 — извика Джини. — ЕТО ГО!

Летяхме плътно един до друг. Въздухът пак бе студен и с вой и плач се носеше покрай нас. Миришеше на сяра и мокро желязо. Метлите ни се издигаха все по-високо, кракът на Джини докосваше моя, движенията ни бяха точно съгласувани.