остава копието на дъщеря ни в детското креватче.

Джини също свали маската си и като мен я окачи на бутилката. Цялата трепереше от студ. Беше се обгърнала с ръце, та поне малко да се сгрее.

— Аз м-мислех, ч-че ще се озовем сред пламъци — рече тя. Подходящо изказване. Впрочем в исторически моменти се правят само такива.

— Данте описва седмия кръг на Ада като място, където царства студът — бавно й отвърнах. — Изглежда той е знаел нещо по въпроса. Къде сме?

— Не зная. Ако вълшебството с името е успяло, ако изобщо нашето вълшебство е успяло… ние сме на някаква планета… При условие, че в случая думата „планета“ има някакъв смисъл… Вал би трябвало да е тук. Наблизо. Или по-точно ще бъде. (Естествено, ние направихме всичко възможно да пристигнем по-рано от нея във времето).

— Не ми прилича на онова, което разказваха предишните експедиции.

— Не, техният пренос бе друг. Ритуалите ни бяха различни. Освен това ние се движехме срещу течението на времето, така че ще ни е по-лесно да се върнем.

Междувременно Сварталф изчезна зад един камък. Това не ми хареса.

— Kommen Siе zuruск!47 — закрещях, мъчейки се да надвия свистенето на вятъра. — Retournez vouz!48

Нямах време да се учудя, като разбрах, че преди прехвърлянето ни Лобачевски е запечатал в моя мозък френски и немски език. Ей Богу — и руски!

— Идвам — чух глас зад гърба си. Обърнах се. Котаракът изчезна… там, а сега идваше към нас от обратната страна.

— Изкривяване на пространството — каза Джини. — Виж, Сварталф стъпва твърдо, а следите от лапите му са на зигзаг, като че ли е пиян. Той се движи по крива линия. Така е само на някакви си пет-шест метра. А какво ли щеше да е, ако беше на няколко километра от нас?

Огледах се, присвил очи.

— Всичко изглежда праволинейно.

— Така и трябва да бъде, докато сме неподвижни. Бр-р… Да направим нещо, за да стане по-топло.

Тя извади от чантичката си сгъваемата вълшебна пръчка. Звездата на върха и не блестеше, а едва тлееше, но телата ни обгърна ласкавата топлина, излъчвана от нея. Честно казано, стана дори прекалено горещо, аз се изпотих. Вероятно Адската вселена обладаваше такава висока ентропия и процесът на термодинамично разпадане в нея бе толкова всеобхватен, че и слабото въздействие предизвика голям ефект.

Сварталф вече бе до нас. Огледах с безпокойство равнината и промърморих:

— Очакват ни големи трудности. Какво можем да им противопоставим?

— Две обстоятелства са благоприятни за нас — отвърна ми Джини. — Първото: вълшебството на прехвърлянето се оказа наистина ефикасно. Влиянието му продължава. То ни пази и до известна степен изравнява флуктуациите. Благодарение на него обстановката прилича на земната. Второто: демоните предварително са знаели къде и кога да чакат предишните експедиции. Имали са достатъчно време да подготвят най-различни гадни номера. А ние се промъкнахме тук незабелязано — тя отметна къдрицата от челото си и добави твърдо: — Мисля, че едва когато потеглим, ще възникнат проблемите.

— А трябва ли да вървим?

— Да. Откъде накъде похитителят ще се върне именно тук, в пустинята? Нямаше как да се озовем точно на нужното място. Помълчи малко, сега ще определя посоката.

Тя вдигна нагоре пергамента с името „Виктрикс“ и изпя заклинанието. Вълшебната пръчка недвусмислено се обърна към нужната посока. Ала магическото кристално кълбо си остана тъмно — никакъв намек колко дълъг ще е пътят ни и какво ни чака занапред. Твърде странно бе пространство-времето тук.

Хапнахме, пийнахме бира, отпочинахме малко — и поехме. Джини със Сварталф, който седна на дъгата на седлото, летяха отпред, а аз — малко по-назад и надясно. Метлите работеха зле, движеха се бавно. Защитният екран изобщо отказа да се включи и ние бяхме съвсем открити за духащия отдясно вятър. Затуй пък успяхме да се вдигнем нагоре и да изравним полета си, преди той да се засили.

Изведнъж започнаха зрителни изкривявания. Гледах — и ръката ми все по-силно стискаше лоста за управление. Сварталф, Джини, камъните долу — всичко се набръчка, започна да се свива и да се втечнява. Всичко стана неприлично карикатурно и една гадна карикатура се сменяше от друга, още по-гадна. Сякаш от телата провисваха късове месо, източваха се като капки, изтъняваха и се удължаваха, после се откъсваха и изчезваха. Звуците също се промениха. Пронизителният писък премина в какофония: вопли, тътен, бръмчене, като че ли някой бързо произнасяше заплашителни думи. Почти ги разбирах. Те вибрираха под прага на чуваемостта, но тялото ми ги усещаше.

— Не обръщай внимание! — закрещях аз. — Това е Доплеров ефект49… — но викът ми не можа да пробие хаоса.

Внезапно жена ми започна да се отдалечава, отлиташе, въртейки се, сякаш бе откъснат от вятъра лист. Опитах се да летя след нея, направо сред поривите на вятъра, от който ми изскачаха сълзи от очите. Но колкото повече отклонявах курса си към метлата на Джини, толкова по-бързо тя се отдалечаваше от мен.

— Бойаи, помогнете ми! — завиках в празното пространство и пустотата ме погълна.

Плъзгах се надолу по някаква невъзможна и безкрайна крива линия. Метлата не можеше да излезе от пикирането. Не — мъчех се да се преборя със себе си и със страха си, — няма да падна! Полетът скоро ще се изравни, скоро, когато бъда над онези…

Купчината камъни, към която косо падах, се оказаха не камъни, а планинска верига. Бурята се кикотеше на усилията ми. Метлата се тресеше под мене. Теглех с всички сили лоста за управление, мучах заклинания, но нищо не можех да сторя. Няма да успея да се приземя, ще се врежа в канарите…

…Вероятно съм прелетял няколко хиляди километра, не по-малко, иначе щях да забележа тези остри върхове сред безкрайната равнина… Изгубих Джини… Изгубих Вал… Може би ме очаква смърт, но нямам право да губя надежда…

— Ию-у-у! — Този звук проряза общия шум и хаос. Рязко се обърнах и едва не паднах от седлото — към мен се носеше Джини. Развяващите се коси на жена ми пламтяха, звездата на вълшебната й пръчка отново сияеше като Сириус. Метлата управляваше с ноктестите си лапи Сварталф, тоест Бойаи. Жълтите му очи искряха, святкаха белите му зъби. Муцуната на котарака приличаше на муцуна на пантера.

Вече летяха редом с мен. Джини се наведе и хвана ръката ми. Сякаш ток премина от нейната длан по цялото ми тяло. Наблюдавах как котаракът управлява метлата и повтарях движенията му. У нас, на Земята, подобно пилотиране би довело до катастрофа, но тук само направихме завой и започнахме да се издигаме.

Как да ви обясня това? Представете си, че сте плоско, митично създание… Макар че всяко живо същество е митично създание… Е, добре, вие сте плоско същество, живеещо в пространство с две измерения. Две, не повече. Живеете в повърхността. Да, да, именно „в“. Щом това е плоскост, геометрията й се подчинява на евклидовата геометрия, която сме учили в училище: успоредните линии не се пресичат, най-късото разстояние между две точки е правата линия, сборът от ъглите на триъгълника е 180 градуса и т.н.

Сега си представете, че някакъв триизмерен гигант ви измъква и ви спуска върху повърхност с друга форма, например сфера. Ще откриете, че пространството се е променило по фантастичен начин. Линиите върху сферата са паралели и меридиани, което предполага, че имат крайна дължина. Разстоянието между две точки е толкова по-малко, колкото линиите на измерване са по-близо до дъгата на най-голямата окръжност. Сборът от ъглите на триъгълника се оказва променлива величина, винаги по-голяма от 180 градуса, и т.н. Ако все още не сте си изгубили ума…

Представете си конус, хиперболоид, тела, получени от въртенето на логаритмични и тригонометрични криви, тяло, получено от въртенето на лентата на Мьобиус… Представете си всичко, каквото можете. А сега си въобразете планета, където непрекъснати урагани разпенват водите и където обикновените физични закони не действат. Във всяка отделна точка повърхността има своя форма, която не остава постоянна във времето… Превърнете двете измерения в три, сетне в четири. Прибавете още едно — оста на времето.