— Не смея да ви досаждам повече — каза. — Освен това пътят до Форталеза минава по скалите, а аз не го познавам добре. Тъй че, за да не се объркам, ще трябва да вървя бавно.

— О, но това е опасно! — Джини се обърна към мен. — Ти трябва да го изпратиш, Стийв. Изпрати го до вкъщи!

— Не се осмелявам да искам от вас такова нещо — възрази Маледито.

— Това е най-малкото, което можем да направим за вас. Настоявам, Амарис. Няма да ти отнеме много време, Стийв. Нали казваше, че искаш да се разходиш на лунна светлина — виж, луната изгрява.

— О кей, — излаях аз възможно най-нелюбезно. Наистина на връщане ще се превърна във вълк и ще си изкарам яда. А ако сега се опитам да споря с нея, ще й наговоря всичко, което мисля и чувствам, и нашата втора нощ ще стане… Не, това няма да е кавга, а истински Армагедон.

— Да вървим.

Той й целуна ръка, а тя се прости с него с такъв нежен, треперещ и неясен глас, сякаш беше ученичка, влюбена за пръв път. Маледито имаше фенерче и то хвърляше малко, скокливо снопче светлина, което изтръгваше от сгъстяващия се мрак ту камъни, ту еднообразните филизи на пелина. Над източния рид лунното сияние ставаше все по-ярко. Усетих как нервите ми се опъваха. Известно време се движехме косо нагоре по склона, само поскърцването на обувките ни нарушаваше тишината.

— Не сте ли си направили труда да вземете фенерче, сър? — каза най-сетне Маледито. Аз изхъмках. Откъде накъде ще му казвам, че имам магьосническо зрение? Не му признах също, че съм вълк върколак, който се променя на лунната светлина и без фенерче.

— Ще се наложи да вземете моето — продължи той. — В противен случай на връщане пътят ви може да се окаже много опасен.

Това го знаех. Обикновеният човек ще бъде като сляп по тези места дори под ярката лунна светлина. Пътечката се губеше и много трудно можеше да се открие. Наоколо всичко изглеждаше изкривено и пълно със сенки. Ако човек се паникьоса, ще се лута до разсъмване или по-вероятно ще падне в пропастта и ще си счупи главата.

— Ще дойда утре вечер да си го взема — Маледито въздъхна с удовлетворение. — Ах, сър, идването ви тук е такова рядко щастие! Двама младоженци, преизпълнени с любов… Сибелита така мечтаеше да ви види… впрочем и аз.

— Сестра ви ли?

— Да. Не бихте ли желал, ако няма да ви затрудни, да се срещнете с нея утре по същото време?

— Не.

Отново настъпи тишина. Спуснахме се в едно дефиле, обкръжено със скали. Беше тъмно като в рог. Не се виждаше и нашата къщичка. Нищо, освен мътното лъщене на водата и лунното сияние над нас, както и лишилите ни от светлината си студени и много далечни звезди. Взрях се: извисяващите се скали завършваха с полусрутените стени на Форталеза, които приличаха на стърчащи слонски бивни. Сякаш аз и Маледито бяхме последните останали хора в Мидгард.

Той спря. Светлината на фенерчето изчезна като отрязана.

— Лека нощ, сеньор Матучек — извика. В звънтящия му смях звучаха едновременно злоба и красота.

— Какво? — объркан, аз се взрях, примигвайки, в мрака. Тъмнината ме обгърна. — Какво искате да кажете, дявол да го вземе?! Още не сме стигнали до замъка!

— Не сме. Върви там, ако искаш… и ако можеш.

Чух как тръгна по пътеката обратно. Камъчетата под краката му вече не хрущяха — стъпките му бяха меки и бързи като скоковете на див звяр.

Беше се запътил към нашата къща.

Един миг стоях като закован. Чувах най-малкото движение на въздуха, шумоленето на пелина, плисъка на океана. Докато кънтенето на сърцето ми заглуши всички звуци.

— Джини!!! — закрещях аз.

Въртях се объркан. Втурнах се след него, кракът ми се плъзна по скалата и аз паднах, като си ударих ръката до кръв. Надигнах се с мъка. Отвесните скали и урви върнаха обратно проклятията ми. Препъвайки се, аз се впуснах по стръмнината, провирах се през храстите и кактусите.

Спънах се в нещо и пак паднах, но този път си тряснах главата в един голям камък. Болка прониза тялото ми, в очите ми избухнаха огньове и минута-две лежах почти в безсъзнание.

Тогава почувствах нечие присъствие. И през безнадеждната самота и студа, които струяха оттам и заливаха душата ми, самата ми същност, усетих чужда надежда — като опъната струна.

„…успехът е в ръцете ми, от третия опит… И двамата. Той е мъртъв, а тя е прелъстена. После разкаянието ще я сломи… Заплахата, която се криеше в тях като в буреносен облак, е отстранена… Най- сетне съм в безопасност…“

Една мисъл ме прониза, по-ужасна и по-силна от каквато и да било болка: Маледито не би могъл самичък да й въздейства така, поне не толкова силно… Не би могъл да сломи любовта, гордостта и порядъчността й… Не, самият Изкусител е принудил момичето ми да постъпи така… Не знаех какво зло е замислено, но като избухване на светкавица я видях насаме с Маледито и в този огън изгоря всичко останало — болката, слабостта, здравият смисъл, дори за известно време споменът за ехидния наблюдател. Изревах от гняв, скочих и побягнах!

Обхвана ме някакво безумие, не осъзнавах какво правя. Ала животинските ми рефлекси и инстинкти ме запазиха. Мисля, че беше точно така. Внезапно усетих, че съм изтощен до крайност, наложи се да спра, за да си поема дъх. Тази принудителна пауза даде възможност на разсъдъка ми да надделее.

Огледах се и не открих нито замъка, нито нашата къща. Бях се заблудил.

Внимателно огледах урвата, която стигаше до матовото огледало на морето. Разсъдъкът ми до голяма степен се беше върнал. Маледито умело ме беше отстранил от сцената. Вероятно щеше да причини и смъртта ми, ако аз не спадах към особения вид Хомо сапиенс. Той не предполагаше това. Разполагах с нещо повече, отколкото той можеше да си представи — например магьосническото зрение. Измърморих формулата и почувствах как ретината на очите ми се промени. Сега можех да виждам на километри далеч, естествено неясно и размазано, защото човешкото око не може да фокусира в инфрачервена светлина, но започнах да разпознавам местността. Определих приблизително пътя си и затичах към къщи.

Обзе ме ужас: тичах твърде бавно, а Маледито се движеше с недостъпна за човека скорост.

Над хълмовете се издигаше луната. Превъплъщението ми стана, преди да осъзная. Не спрях дори за да се разсъблека — в движение смъкнах дрехите си и ги понесох в зъби. Разбира се, те веднага се превърнаха в парцали. Останах само по долни гащи.

Вълчите очи не виждат надалеч, но обонянието ме водеше по утъпканата трева, по моята собствена следа, съвсем прясна и много ясна. Намерих пътечката и усетих още една миризма. Сега знаех какво се крие зад непонятното благоухание на Маледито.

ДЕМОН!!!

Преди не съм срещал точно същата миризма, но вълчият ми мозък не се интересуваше от какъв вид е демонът. В тесния ми череп оставаше място само за омраза и за бързина.

Показа се къщата ни. Скочих в патиото. Нямаше никого. Прозорецът на спалнята с изглед към морето беше отворен, обливаше го лунната светлина. Влетях вътре.

Той я държеше в обятията си. Джини все още се съпротивяваше, отблъскваше го, ала очите й бяха затворени, силите й отслабваха.

— Не! — шепнеше тя. — Не, помощ… не, не бива… Амарис, Амарис, Амарис — ръцете й докоснаха гърлото му, плъзнаха се по врата и притеглиха главата му. Те политнаха надолу прегърнати, мрак изпълваше спалнята…

Нададох вой и впих зъбите си в него. На вкус кръвта му не приличаше на човешката — беше резлива като вино и кипеше в мене. Не посмях да го ухапя пак. Още една глътка и навярно ще легна в краката му като куче, ще моля за ласки. Поисках да се превърна в човек.

Трансформацията ми отне толкова време, колкото на него да я пусне и да се обърне към мен. При все че