— И тъй, дребни влажни буболечици, опитахте се да ме надминете?!
Аберкомби и Джини вдигнаха вълшебните си пръчки и изкрещяха няколко къси думи — заклинанието за трансформация.
Долепил се до пода в своя ъгъл, аз се мъчех да различа поне нещичко през кълбата вонящ дим. И видях: Джини се олюля, сетне, спасявайки се, отскочи настрана. Явно разбра, че резултатът се е оказал по-друг от очаквания.
Последва експлозия, която изпочупи всичко, из въздуха полетяха парчета стъкло. Прикриваше ме тялото на Грисуълд и магията успя да ме превърне само във вълк. Джини седеше на колене зад скамейката почти в безсъзнание, но невредима…
А Сварталф… на полицата джавкаше пекинез. Аберкомби беше изчезнал, затуй пък към вратата тичаше, стенейки, шимпанзе с костюм от туид.
Пред маймуната избухна огнено кълбо. Тя се замята, запищя и отскочи от кълбата пара. Саламандърът изви гръб и зарева — това беше неговият смях.
— Та значи искате да използвате играчките си върху Мен? Всемогъщия, ужасния, прекрасния!!! О, ще ми заиграете вие. Като вода върху нажежен тиган. И Аз, Аз, Аз съм тиганът, върху който ще се пържите!
Думите на саламандъра приличаха на долнопробна мелодрама, но кой знае защо, не ми се струваха нелепи. Защото той беше самохвалко, безчувствена, поглъщаща всичко твар с детски мозък, пусната на свобода, за да превърне в пепел и човешкия дом, и самия човек.
Поляризираната светлина отново ме превърна в човек, аз скочих на крака, намерил опора в скамейката. Грисуълд пусна чешмата, затисна я с пръсти и насочи водната струя към саламандъра. Той раздразнено засъска. Да, наистина водата беше вредна за него, но не можехме да го угасим, сега вече за тази цел бе необходимо цяло езеро. Главата му се полюшна, той разтвори паст, целейки се в Грисуълд, и издиша дълъг огнен език.
„Всичко е суета и пустославие…“
Претърколих се до бунзеновата горелка, върху която продължаваше да кипи никому ненужната мензурка. Джини ме погледна през надвисналия над очите й обгорял бретон. От горещината стаята пред очите ми плуваше, по мен се лееше пот. Не, нямах никакво озарение, ръководеше ме голият инстинкт и въртящите се безредно в главата ми спомени,
— Убий ни! — изкрещях на саламандъра. — Убий ни, ако смееш. Нашият слуга е по-могъщ от тебе, той ще те намери и на края на света!
— Вашият слуга? — огнените езици сякаш се навиха на спирала.
— Да… Сериозно ти казвам: да. Нашият слуга е огън, който не се страхува от водата.
Саламандърът изръмжа и се поотдръпна. Още не беше толкова силен, че страшното име
— Покажи ми го — каза разтреперан, — покажи го… Аз ще успея да ви… ще успея!
— Нашият слуга е малък, но много могъщ — гласът ми стържеше като рашпила. — Той е по-ярък и по- прекрасен от тебе и не се страхува от водната стихия! — олюлявайки се, стигнах до стъкленицата, в която се пазеха късчетата метал. Извадих с пинцетите два-три къса. — Ще посмееш ли да го погледнеш?
Саламандърът освирепя.
— Дали Аз ще посмея? По-добре го попитай дали той ще посмее да влезе в бой с Мене!
С крайчеца на окото си мярнах Джини — тя беше станала и държеше вълшебната си пръчка. Едва дишаше, но очите й блестяха решително.
Тишина. Тя висеше в стаята, сякаш в нея беше концентрирана тежестта на целия свят и сякаш беше попила и изравнила всички продължаващи да съществуват звуци: и пращенето на огъня, и неясното маймунско бърборене на Аберкомби, и негодуващото джафкане на Сварталф.
Поех с пинцетите тясно дълго парче магнезий и го поднесох към пламъка на горелката. Металът избухна със синкавобял пламък. Отвърнах глава — очите ми не издържаха ослепителното му виолетово сияние. Дори блясъкът на саламандъра не беше толкова ярък. Чудовището се опита да се равнява с него, но този подвиг не беше по силите му. То се отдръпна.
— Гледай! — вдигнах по-високо пламтящото парче метал. Зад гърба си чух бързото шепнене на Джини „О, Индра, Авадон, Луцифер…“
Детският разум не е способен да обхване повече от един обект в един и същ отрязък от време. Но колко дълго ще продължи той? Налага се изцяло да завладея вниманието му, за заклинанието са ни нужни 120 секунди…
— Огън — саламандърът явно беше разтревожен, — просто един огън, мъничка част от силата, която ме роди.
— А ти способен ли си на такова чудо?
Пъхнах късчето в мензурката: от водата изскочи кълбо пара, тя закипя и засъска, а металът продължаваше да гори!
— …абире екс орбис терестрис… Магнезий плюс вода дава магнезиев окис и свободен водород — благоговейно пошепна Грисуълд.
— Кик, кик, кик — съобщи Аберкомби.
— Джаф, джаф, джаф — добави Сварталф.
— Това е фокус — запищя саламандърът, — Невъзможно е! Щом не го мога дори Аз!
— Остани на мястото си! — изкрясках като първокласен военен. — Продължаваш ли да се съмняваш, че слугата ми ще те настигне навсякъде, където и да си се скрил?
— Ще го убия това малко чудовище!
— Хайде, започвай! — съгласих се аз. — Може би искаш да се дуелирате на океанското дъно?
Към вдигания от нас шум се добавиха пронизителни свирки — през прозорците надничаха полицаи.
— Ще ви дам да се разберете! — крясъкът ми без малко да премине в ридание. Блъснах Грисуълд под пейката и се мушнах след него. На мястото, където току-що стоях, се изсипа огнен фонтан.
— Пис, пис, пис! — виках го аз. — Не можеш да ме хванеш! Защото се страхуваш, скапан котарак такъв!
Сварталф ме погледна негодуващо.
Подът се разтресе, когато духът се нахвърли върху мен. Саламандърът не заобикаляше масите и скамейките — не, той просто ги изгаряше, за да мине. Огнедишащ зной ме стисна за гърлото, аз се гърчех и се търкалях в мрак.
Всичко свърши. Джини триумфално извика: „Амин!“ и в опустелия въздух трясна гръм.
Олюлявайки се, едва-едва се надигнах от пода. Джини се отпусна в ръцете ми. В лабораторията нахълта полицията. Грисуълд изписка, че трябва да телефонират в Департамента по огъня и пожарите, докато цялото здание не се е превърнало в дим. Аберкомби като стрела изхвръкна през прозореца, Сварталф скочи от полицата, забравил, че пекинезът няма котешката ловкост. В изпъкналите му очи кипеше дълбоко и справедливо възмущение от съдбата.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Отвън на булеварда беше прохладно. Седяхме на росната трева. Гледах луната и мислех какво голямо и удивително нещо е животът. Лицето на Джини светеше от нежност. Почти не обръщахме внимание кой тича около нас и не чувахме църковните камбани, които съобщаваха новината на хората и на небето.
Най-сетне ни върна към действителността лаят на Сварталф. Джини тихичко се разсмя.
— Бедничкият! Щом се освободя, веднага ще те превърна в котарак. Сега обаче имам по-неотложна работа. Да вървим, Стийв.
Убедил се, че скъпоценната му лаборатория вече е в безопасност, Грисуълд вървеше след нас, като тактично спазваше дистанция. Сварталф замръзна на мястото си — предполагам, че просто не можеше да се движи, потресен, че има по-важна работа от превръщането му в котарак.
Доктор Малзиус ни пресрещна на средата на пътя, тъкмо под един фенер на Свети Елм. Лунната светлина хвърляше неравни отблясъци върху лицето му, пенснето проблясваше.
— Скъпа мис Грейлък! — започна той. — Истина ли е, че сте спасили обществото от надвисналата над
