Съвзех се дотолкова, че да отговоря:

— Нервите му са от оръжейна стомана. Прекрасно е, че иска да спи в едно легло с нас. Да допуснем, че когато се върнем, това може да стане. Но няма да е разумно, ако през целия ни меден месец на корема ми спи черен котарак, тежащ осем килограма. А което е още по-лошо, той предпочита твоя корем.

Джини се изчерви.

— Ще ми бъде необичайно и странно след толкова години да остана без него. Той е най-добрият ми приятел. Ако обещае да се държи добре…

Сварталф се беше покатерил на масата, галеше се в Джини и мъркаше. Наум ми дойде една нелоша идея и вдигнах крак, но го пуснах, без да я изпълня — масата не беше от ниските.

— Той не е способен да се държи добре, пък и не ти е нужен. Нали имаме намерение да забравим за всичко на света, да зарежем работата? Няма да проучвам никакви текстове и няма да се отбивам при моите приятели върколаци. Дори няма да посетим семейството върколаци койоти от Акапулко, които ни канеха на гости. Ти нямаш намерение да се занимаваш с магии и да посещаваш магьоснически сборища. Ще бъдем само двамата и не искам косматата ти играчка… — спрях максимално бързо, по средата на изречението и добре, че Джини не обърна внимание на тона ми. Въздъхна, кимна и започна да гали котарака по гърба.

— Добре, мили — каза. После като че ли нещо й прищрака, в гласа й се прокрадна предишната Джини: — Решил си петел да пее в къщи, така ли? Само че това е временно.

— Смятам да е завинаги — гордо заявих аз.

Тя вирна глава:

— Завинаги? — после бързо рече: — Време е да тръгваме, всичко е готово.

— Хайде, жено — съгласих се аз. Тя ми се изплези, аз погалих Сварталф. — Довиждане, глупчо. Не ми се сърдиш, нали?

Той лекичко захапа ръката ми и с това показа, че не е съгласен с мен. Джини го притисна до себе си, после ме хвана за ръката и ме поведе към вратата.

Къщата, в която оставяхме Сварталф, се намираше близо до университета. Апартаментът ни беше на третия етаж. На стълбищната площадка се мъдреше персийски килим, под слънчевите лъчи цветовете му преливаха и пламтяха…

Сега ще ви обясня всичко. Сватбената ни церемония сутринта беше тиха и скромна — няколко приятели в църквата, после лек обяд у единия от тях. След това аз и Джини им казахме „Довиждане“. Нюйоркските роднини на жена ми и моите в Холивуд бяха богати. Те събраха общо пари и ни подариха персийския килим. Подаръкът доста ни развълнува — кажете ми има ли младоженци, на които да не им се иска поне мъничко разкош?

Отзад на килима струпахме багажа си. Седнахме удобно един до друг на възглавниците от полимеризирана морска пяна. Джини изговори командата и килимът потегли толкова плавно, че не усетих как се издигнахме в небето. Скоростта му беше като на метла спортен модел — 300 драконови сили, и ние прелетяхме над целия град за броени минути…

Под нас се ширнаха огромните равнини на Средния запад. Ту тук, ту там като сребърни ленти блестяха реките. Бяхме сами с птиците и облаците. Носехме се и никакъв полъх не проникваше през магичния защитен екран, с който се бяхме заобиколили. Джини свали роклята си — сега одеянието й беше само от слънчеви лъчи. Като я гледах, най-после намерих потвърждение на теорията за транзисторното прехвърляне, според която липсата на нещо има също толкова реално значение, както и наличието му. Летяхме на юг и се къпехме в слънчева светлина. Когато се смрачи, спряхме и вечеряхме в очарователно малко ресторантче, но решихме да не преспиваме в метлохотела, а продължихме нататък. Килимът беше мек, пухкав и уютен. Исках да вдигна подвижния покрив, но Джини каза, че ако се спуснем по-надолу, ще ни бъде по-топло, и беше права. Небето бе обсипано със звезди. Сетне изгря пълната жълта луна и от светлината й половината от тях изчезнаха. Въздухът беше изпълнен с шепот. Долу се носеше тъмната земя и ние чувахме хора на щурците. А всичко, което се случи по-нататък, не ви засяга.

Знаех точно накъде се бяхме запътили. Приятелят ми от фронта — Хуан Фернандес, намери добро приложение на знанията си, придобити в армията. Той служеше в секцията за пропаганда и там беше създал множество превъзходни сценарии. Сега обаче произвеждаше не кошмари за неприятеля, а серийни сънища. Предаванията бяха популярни и клиентите му плащаха добре. Всъщност всички обичаха Хуан, като се изключат психоаналитиците. В наши дни, когато научните изследвания позволиха да се създаде ефикасна противомагнетична техника, която да се противопостави на хипнозата, психоанализата остаря. Миналата година Хуан си построи малка вила в страната на предците си — почти на самия бряг на Сонора, най- уединеното и красиво място в Мидгард. Фернандес ми предложи почивка там този месец и естествено ние с Джини нагласихме сватбата ни да съвпадне с това.

На другия ден по обяд решихме да слизаме. На запад Калифорнийският залив преливаше в сини и бели бликове. Прибоят беше оставил зад себе си широка ивица пясъчен плаж, след него се редуваха накамарени един върху друг хълмове и най-сетне на изток се ширваше сухата, внушаваща страх и застинала равнина. А къщичката, която стърчеше над стръмната урва при реката, беше потънала в зеленина.

Джини изръкопляска.

— Никога не бих повярвала, че такова нещо е възможно.

— Вие, жителите на източните щати, не знаете колко огромна е страната ни — бях изпълнен със самодоволство.

Тя заслони очи от заслепяващата светлина на слънцето и посочи:

— А какво е онова там?

Проследих ръката й. Над канарите, на около километър и половина от къщичката, се извисяваха полуразрушени стени, заобиколени с купчина камъни. В северния ъгъл посрещаше поривите на вятъра кула, стърчаща като счупен зъб.

— Ла Форталеза — казах, — построена е през 17 век. Някакъв дон бил осенен от идеята да разработва този район и издигнал замъка като опорен пункт и резиденция. Но нещата не потръгнали и скоро замъкът бил напуснат.

— Хайде да го разгледаме.

— Добре, щом искаш.

Джини сложи ръка върху рамото ми.

— Стийв, а защо нещата му не потръгнали? Какво е попречило?

— О… нищо. Не съм се интересувал особено от Форталеза. Дори в човешкия си облик и през деня усещам там враждебност. Веднъж като вълк се запътих към замъка по мрак. И… беше отвратително. Усещах го не толкова физически, колкото… О, нека забравим за това.

— По онова време испанците са поробвали коренното население — каза тя замислено. — Нали така? Представям си смъртта на колко хора е видял замъкът.

— И тази смърт е оставила следи в него. Но, дявол да го вземе, това е било толкова отдавна! Все пак ще го разгледаме. Руините са много живописни и оттук изглеждат потресаващо.

— Ако наистина се страхуваш от призраци…

— Скъпа, нека забравим за това! Не съм суеверен!

Ние се настанихме в къщичката и действително забравихме всичко. Постройката много приличаше на манастир с белите си стени и плочестия си покрив. Заобикаляше я двор, в който весело бълбукаше фонтан. Имаше и градина — зеленината на тревата и листата на дърветата, червената, бяла, пурпурна и златиста дантела на цветните лехи радваше окото. Бяхме съвсем сами. Почвата беше наситена и със Земя, и с Вода, така че не се нуждаеше от специални грижи. Двете други стихийни сили кондиционираха въздуха в къщата. И чистотата се поддържаше по вълшебен начин (много скъпо удоволствие е заклинанието за чистота). Тъй като Джини временно беше прекратила магьосническата си дейност, приготви закуската по мексикански от продуктите, които си носехме. Тя беше толкова прелестна по бански и с престилчица с къдрички, че не ми даде сърце да й предложа услугите си като учител по готварство. А така се зарадва, когато мръсните чинии полетяха сами към кухнята. Дори ги последва да не би някоя да падне на пода, вместо във водата.

— Това е най-модерната миячна машина от всички, за които съм чувала — възкликна тя.