— Да, Стив, за всякакво.

— Фургони, внимание! — извика Стив и замахна с широкополата си шапка, давайки знак да го последват, и те напуснаха бивака край река Огийчи на 1 април 1867 година. Заблуждаващият му ход беше в действие, но все още не му бе донесъл достатъчно информация. Скоро, обеща си той, скоро случаят щеше да намери своето разрешение.

Седемнайсет фургона — петнайсет семейства, плюс два натоварени със зърно — се насочиха на запад. От общо осемдесет и четирите души, тези, които бяха достатъчно възрастни, за да осъзнаят какво всъщност става, бяха щастливи да започнат отначало, стига да са далече от опустошените от войната райони. Яхнал дорестия си кон, Стив Кар беше поел както водачеството, така и разузнаването на пътя. Мъже и жени зад него караха фургоните, вървяха край тях, качваха се за малко, за да си починат или яздеха коне. Някои от по-големите деца също вървяха, поне доколкото им позволяваха силите, докато по-малките и пеленачетата бяха скрити вътре. Не се говореше много, за да се пести енергия. Крави и коне, привързани за фургоните, бяха принудени да поддържат темпото, наложено от водача и мулетата, но не го правеха доброволно — поне в началото се чуваше цвилене и мучене. От време на време някоя кокошка кудкудякаше и някой петел кукуригаше, изплашени от непривичното движение и непознатите шумове.

Водата се плискаше в покритите бъчви, привързани от външната страна на фургоните. Широките колела с глух шум се търкаляха по тревата, поникнала по твърдата почва на пътя. Разнасяше се чаткане на копита, шумолене на брезент, триене на кожа, подрънкване на сбруи и скърцане на дърво.

Зад гърбовете им оставаха юга на Джорджия и предишния им живот. Пред пътниците се намираше новото начало и мнозина знаеха, че никога повече няма да потърсят загубените си домове. Всичко това беше минало, така както бяха минало индианците, населявали едно време тези райони, които също бяха изтласкани на Запад към резерватите в Територия Оклахома. Дните на милите обноски, на рицарското отношение, на гостоприемството, културата, чара, богатството, на свободното време бяха неща от миналото или поне така смятаха всички. „Обществото на плантаторите“, което беше направило Юга велик, бе също така отговорно и за неговото унищожаване.

В продължение на мили наред южните райони на Джорджия представляваха равнинен терен, покрит с песъчлива почва върху глинеста основа, осеян със зелени дървета и цъфнали диви цветя. Девствени дъбови и борови гори приветстваха пътниците с зелените си простори. Грациозни магнолии и изящни зеленики се появяваха в тук-там пейзажа, за да го разкрасят. Пътят минаваше през гори, ливади и ниви, едно време засети с памук, царевица и други култури, а сега обрасли в плевели.

Джини вървеше редом с фургона на Ейвъри и мислеше за последния си разговор тази сутрин с човека, който сега го караше. Той я бе попитал дали е готова за „предизвикателствата и приключенията“, които ги очакваха. Беше му отговорила „Да“, но усещаше, че я изпълва странна смес от емоции: паника, съмнение, възбуда и тъга._ „Бих искала да мога да забравя проблемите и обещанията, които съм дала, да скоча на коня и да потегля за Колорадо.“_ Но там можеха да я очакват нови неприятности и опасности, особено ако баща й беше мъртъв. Беше й малко страшно да си представи, че можеше да се озове сама в тази пустош с всичките й опасности и заплахи. Още по-страшно беше да си мисли, че се е превърнала в главна цел на врага на баща й. Но всяка измината миля я отвеждаше все по-близко до баща й и, дай Боже, до успеха. Искаше да разкаже на приятелите си истината, но в резултат сигурно щяха да бъдат изритани с мистър Ейвъри от кервана и оставени без защита и ориентир. Не, не можеше да постъпи така — милият човек вече беше направил твърде много за нея и Джоана.

Тя желаеше Стив, но ако му признаеше истината, той или нямаше да й повярва, или никога повече нямаше да й се довери. Не искаше за увеличава огорчението му, недоверието му, нито да го кара да си мисли ужасни неща, а още по-малко да рискува сърцето й да бъде разбито. Най-добре беше да го остави да я вижда и помни като Ана Ейвъри — дама, обект на възможна романтична връзка и приятелка.

Джини се питаше дали осиновеният брат на Джоана поне малко прилича на Стив Кар. Може би всички мъже на Запада бяха сходни по характер и поведение. Той беше с две години по-млад от Стив, но може би се бе сражавал във войната и тя го бе променила както толкова много други мъже. Бяха ли те двамата с мистър Чапман все така близки както преди години? Беше ли се променило нещо в чувствата и действията на фермера след загубата на Джоана? Мистър Чапман се бе отказал от единственото си дете заради сина на друг човек, беше се отказал и от жена си заради една любовница. Беше ли изпитал този човек съжаление от взетите решения? Що за мъж можеше да бъде този, който бе в състояние да обича две жени едновременно. Джини не искаше да приеме мисълта, че някога можеше да хареса или да изпита уважение към бащата на Джоана.

Тя погледна към мъжа, чийто силует се открояваше на фона на синьото небе. Миналата нощ бе толкова приятна, но днес той я игнорираше. Стив яздеше дорестия си кон и поддържаше равномерно темпо. От приклада на скритата му в кобура пушка висеше някакво въже. От двете страни на седлото му се виждаха издути, от дрехи и дребни вещи чанти, отзад бяха пристегнати одеяло и мушама против дъжд, а отпред висеше торба за дрехи, пълна с провизии и кухненски съдове. Двата колта с инициалите му бяха затъкнати в колана и ниско на бедрото, а ножът почиваше на канията на ботуша му. Червената му риза бе лесно забележима от всеки, който би имал нужда от него.

Джини вървеше почти толкова време, колкото яздеше или караше фургона и вече бе доволна, че Стив бе настоял на нейните всекидневни упражнения, за да може да подобри издръжливостта и силата си. Но тя изпитваше безпокойство всеки път, когато той се впуснеше в галоп покрай нея, за да провери какво става с някого, който по правило се оказваше от другата страна на фургона, и никога не поглеждаше в нейна посока. Дори когато обядваха, Стив не се приближаваше до нея и винаги приключваше първи, за да провери пътя, който им предстоеше да изминат. Прекосиха Канучи Ривър, а също и други ручеи и потоци без проблеми и излишно бавене. Тя забеляза, че по бреговете на реките има кипариси с клони покрити с мъх и оголени извити корени.

Малко преди Савана те минаха през запазените останки от Шърмановия „Поход към морето“. Пред очите й се разкриваше гледката на ужасно и трагично опустошение: опожарени и ограбени плантации и къщи, съборени хамбари, порутени навеси, самотни църкви, пречупени южняци, опитващи се по някакъв начин да оцелеят сред руините. Имаше ферми и величествени домове, които бяха изоставени или в които се бяха настанили вече скватерите. Много от нивите не бяха засети, но имаше и такива — вероятно принадлежащи на преселниците, реши тя — сред които можеха да се съзрат зелени кълнове. Тук-там можеха да се видят и работници по полетата, бели и черни, но не роби, а платени. Тя се запита как ли се бе отразила войната на Грийн Оукс и какво бе станало със собствеността на Клинийс.

„Бих искала да отида в Тексас, да разкажа истината на бащата на Джоана, а след това да потегля за Колорадо заедно със Стив. Ще ме принудиш ли да удържа на обещанието си, Джоана, ако разбереш, че съм се влюбила и ако изпълнението на обета ми би означавало край на любовта ми и край на мен? Как бих искала да си тук, за да можем да разговаряме и да ми кажеш как да постъпвам. Всичко така се усложни. Дадох ти обещание и ще удържа на него или ще се чувствам виновна до края на живота си, че съм те излъгала, а ти дължа толкова много. Ще трябва да мълча и по време на пътуването, защото съм в огромен дълг и пред мистър Ейвъри. Защото дори да признаех истината пред моите приятели и пред Стив, това не би променило нещата, а по-скоро би ги влошило.“

Безпарична, бездомна и самотна, Джини нямаше алтернатива и единственото, което й оставаше, бе да продължи към ранчото. Не можеше повече да се възползва от щедростта на мистър Ейвъри. Не можеше да насили Стив да я обикне. Нямаше друг избор, освен да носи в себе си тайната, както бе обещала на Джоана през онази тъжна нощ.