толкова изнервени от неговата войнственост, която сякаш ги подканя „Ела ми, ела!“, че като го видят да се задава, си измислят хиляда наложителни причини да изприпкат небрежно надалече. Необуздани, ала неудовлетворени, чудовищните му първични инстинкти дебнат заедно с него. Млекарят се оплаква, пощальонът започва да ви оставя писма от съседната къща…

Имаше един такъв, който изпитваше демонично удоволствие от това да се бие с всички други местни котки. Не за територия, а просто ей така. Припълзяваше, както си дремеха на припек, и хайде на работа.

Но по онова време ние тъкмо се бяхме обзавели с млада Истинска женска. Скопена, белязана, тя идваше от една процъфтяваща колония селски котки, така че грамаданските котараци, които не мислят за друго освен за секс и насилие, най-вероятно и за двете наведнъж, бяха, по нейно мнение, просто част от пейзажа. Първите един-два пъти, когато смахнатият идиот я погна, тя побягна от чисто изумление. А после имахме честта да гледаме свалянето на картите.

Започна се с нормалния опит за нападение откъм гърба и обичайната гоненица, и много шмугвания зад ъглите с педалиране бинка-бинка-бинка (виж „Анимационни котки“; у всяка котка има нещичко от анимационната котка). Истинската котка се покатери на една бъчва, изчака преследвачът да се захване с нокти за горния край, драпайки със задни крака за опора, необходима му да избута нагоре треперещото си крушовидно тяло, и после с огромна предумишленост му тресна един в носа. Една анимационна котка би се гордяла с такъв удар; онзи се врътна на триста градуса, кълна ви се, със звук като от раздираща се коприна.

После тя приклекна и се вторачи в шокираната му физиономия с изражение, което казваше, че е редно той да се запита дали там, откъдето му дойде това, има и още и дали не се чувства късметлия?

Всъщност нещата се разрешиха съвсем любезно, като и двете животни се престориха — както често става при сблъсък с нещо, за което не можете да направите нищо — че другото не съществува. Това си беше направо подвиг. Котаракът беше Котка на Шрьодингер; преди един съсед да го осинови, бе дошъл от незнайното хиперпространство, из което щъкат Котките на Шрьодингер и кой знае защо, беше решил, че нашата къща е естественият му дом. Ала Истинската котка не съскаше по него, защото това би означавало, че признава съществуването му — поради което съскането беше против правилата. Така че двамата, по някаква телепатия, се стараеха никога да не се засичат в една и съща стая. Беше като в онези фарсове, когато един и същи човек играе братя близнаци и затова постоянно тича навън през френските прозорци да се търси, а после влиза през вратата на библиотеката, облечен с друго сако, и ругае, че не се е засякъл със себе си.

Когките винаги разбират хигиената по същия добронамерен, но колеблив начин, по който и хората, с други думи казано, щом го покриете, то не съществува. Важното е не да сте постигнали действително Хигиена, а да ви видят как полагате усилия — като например как се опитвате да изчегъртате линолеума и да го вкарате в котешката тоалетна.

Какво му е толкова хигиеничното да се миеш със собствената си слюнка?

Както и да е, Истинската котка води по точки пред останалите домашни любимци в едно необичайно отношение: Истинската котка знае за какво служи банята.

Един ден се върнахме и открихме, че тукашната титулувана Истинска котка чрез обичайното хиперпространствено придвижване е Вътре, когато си мислехме, че е Вън. Поради което нямаше осигурена котешка тоалетна.

Истинската котка, мислехме си ние, гледаше доста хитро, макар че тъкмо тази котка през цялото време си гледа хитро и дори диша така, сякаш краде въздуха. Небрежното претърсване на обичайните убежища на отчаянието — тъмни ъгли, камината — не разкри никакви гадости, които поначало не си бяха там.

Докато, много по-късно, не погледнахме в банята.

По-специално във ваната…

В такъв момент изпитваш смесени чувства. Разбира се, има го чувството на леко възхищение от това, че в къща, пълна с килими, Истинската котка е избрала едно от малкото места, които биха могли лесно да бъдат почистени с литри гореща вода и ескалация на почистващите препарати (любопитно, нашата книга с домакински съвети определено премълчава цялата тази, хм, работа с котките във ваната). От друга страна, има го и чувството, че това все пак е ваната, Боже мили, нямах търпение да се натопя, а сега никога вече няма да взема вана, докато съм жив…

Интригуващото в случая беше реакцията на другите собственици на Истински котки. Те казаха: О, за първи път ти се случва, нали? И продължаваха по-нататък с историята за онази котка, дето някой бил чувал, че знае как се използва тоалетната.

Да ви кажа, всичкото това е голяма играчка. Оставете капака затворен — това ще ги шашне.

Изборът е прост. Котката пътува или в:

а) кутия,

или

б) в ступор.

Странно е, че кучетата понасят пътуването с кола на крак и накрая изскачат навън, по-готови отвсякога да пишкат, да точат лиги, да ровят, да хапят малки дечица и всичко останало, в което кучетата ги бива, докато за котките това, пътуването, е същинско изпитание.

Изследванията обаче сочат, че малка част от Истинските котки всъщност обичат да пътуват с кола, стига да е по тяхному. Една от нашите на път се чувстваше направо като у дома си, стига да можеше да седи на рамото на шофьора и да гледа пътя отпред, което вероятно е забранено от закона.18

Животно, пуснато на воля в колата — тази идея никога не е била добра. Козите, общо взето, са най- лошият случай, но докато не сте разбрали, че под спирачката ви се е навряла костенурка, вие просто не знаете що е това страх, а вероятно няма да узнаете и що е това старост.

Нагледен урок по рисковете, които таи пътуването с котка, ми изнесоха едни приятели — те взеха котката си с тях, когато се местеха в нова къща. Беше последният курс — нали знаете, когато оставяте последния ключ у съседите, обещавате да се обаждате, прекопавате няколко първокласни растения и поемате за последен път по трасето с всичките онези неща, които хамалите не са могли, не са или не са искали да качат в камиона, като например децата, разни странни кухненски железарии и котката.

Но всичко беше наред, защото, по мнението на котката, колата беше просто цял куп места за спане на колела, и тъй, те потеглиха по шосето, нали знаете как е: „Стигнахме ли вече?“; „Не, не ти се драйфа, просто така ти се струва.“

А после спряха на едно капанче.

Всъщност останалото не ви трябва да го знаете. Можете да се досетите. Но за тези, които искат подробностите…

Те забравиха за котката. Излязоха, наядоха се, качиха се в колата, изминаха още стотина километра, слязоха, започнаха да разтоварват, котка нямаше. Котката трябва да беше излязла.

Полунощ. Гуми изпищяват по паркинга на капанчето. Почти истерясал мъж се измъква навън с пластмасова купичка и лъжица, промъква се по паркинга, като се опитва да. си докара възможно най-нехаен вид, и същевременно бъхти по купичка с лъжица и крещи „Мац-пис-пис-пис!“ с напрегнат фалцет (по онова време той не беше платен член на Кампанията; ако беше, щеше вече да е наясно с тия работи и щеше да прекръсти котката на нещо от сорта на „Оп!“ или „Бъз!“). Минава час. Той оставя телефонен номер на най- коравосърдечната от келнерките и потегля обратно, и му се привижда семейният любимец, разточен като баница върху скоростното платно…

Чак когато почти е пристигнал вкъщи, котката благоволява да изпълзи на задната седалка и да измяца за храна. В претъпканата бричка тя си намерила начин да се вмъкне през дупката в багажника и се настанила удобно зад резервната гума. Но вие това си го знаехте.