единствен господар на Египет. Но такова намерение е глупост, дори предателство. Ти добре знаеш, че не фараоните са създали Египет, а боговете и жреците. Не фараоните определят кога и колко ще придойде Нил и направляват неговите приливи; не фараоните са научили населението да сее, да събира реколтата, да отглежда добитък. Не фараоните лекуват болестите и се грижат за безопасността на държавата от външни врагове…

Следователно кажи ми сам какво би станало, ако нашето съсловие предаде Египет на произвола на фараоните? Най-мъдрият от тях има зад себе си опита на няколко десетки години; а жреческото съсловие е изследвало много неща и се е учило в течение на десетки хиляди години… Най-могъщият владетел има две очи и две ръце, докато ние притежаваме хиляди очи и ръце във всичките номеси и дори в чужди държави…

Нима може тогава дейността на фараона да се сравни с нашата дейност и в случай на различия в мненията кой трябва да отстъпи: ние или той?…

— А какво трябва да правя аз? — попита Пентуер.

— Прави това, което ти заповяда тоя юноша, стига да не издаваш свещените тайни. А другото — остави на времето… Искрено желая тоя младеж, наричан Рамзес XIII, да се опомни и допускам, че ще направи това, ако… ако не бе се свързал с отвратителни предатели, над които вече се е надвесила ръката на боговете.

Пентуер се сбогува с първожреца, изпълнен с тъжни предчувствия. Но той не падна духом, защото знаеше, че каквото постигне днес за подобряване положението на народа, то ще остане, дори фараонът да се огъне пред мощта на жреците.

„В най-лошия случай — мислеше той — трябва да правим това, което можем и което е наш дълг. Някога отношенията ще се поправят и сегашният посев ще даде плодове.“

В същото време обаче той реши да се откаже от агитация сред населението. Напротив, беше готов да успокоява нетърпеливите, за да не увеличават неприятностите на фараона.

След няколко седмици Пентуер влезе в пределите на Долен Египет и почна да търси по пътя си най- разумните селяни и занаятчии, измежду които би могъл да подбере делегати за събранието, което фараонът свикваше.

Навсякъде по пътя той срещаше признаци на крайна възбуда: както селяните, така и занаятчиите искаха да им се даде седмият ден за почивка и да им се плаща за всички обществени работи, както е било някога. И само на увещанията на жреците от различните светилища трябваше да се благодари, че не бе избухнал общ бунт или най-малко, че работата не прекъсваше…

В същото време го поразиха някои нови явления, които преди месец не бе забелязал.

Преди всичко населението се бе разделило на две партии. Едни бяха привърженици на фараона и врагове на жреците, други — въставаха срещу финикийците. Едни твърдяха, че жреците трябва да дадат на фараона съкровищата на Лабиринта, други шепнеха, че фараонът прекалено много покровителствувал чужденците.

Най-странен обаче беше слухът, пуснат неизвестно откъде, че Рамзес XIII проявява признаци на умопобъркване като по-големия си брат, който тъкмо затова бил отстранен от престола. Тоя слух се разпространяваше между жреците, писарите, дори между селяните.

— Кой ви разказва такива лъжи?… — попита Пентуер един от познатите си инженери.

— Това не е лъжа — отвърна инженерът, — а тъжна истина… В тиванските дворци са видели фараона да тича гол из градините. А една вечер негово величество се покатерил на едно дърво под прозорците на царица Никторис и разговарял лично с нея.

Пентуер го увери, че само преди половин месец е видял фараона, който се радвал на най-добро здраве. Веднага обаче разбра, че инженерът не му вярва.

„Това е вече работа на Херхор!… — помисли той. — Впрочем само жреците биха могли да имат толкова бързо вести от Тива…“

За миг той загуби желание да се занимава с избор на делегати, но енергията му бързо се възвърна, защото постоянно си повтаряше, че каквото народът придобие днес, няма да го загуби утре… Освен ако се случат някакви необикновени събития!

Оттатък Мемфис, на север от пирамидите и Сфинкса, там, откъдето почваха пясъците, се издигаше малко светилище на богиня Нут; там живееше старият жрец Менес — най-големият астроном в Египет и същевременно инженер.

Когато се случеше да се строи в държавата голяма сграда или нов канал, Менес отиваше на мястото и отбелязваше посоката. Иначе той живееше бедно и самотно в своето светилище, като нощем изучаваше звездите, а денем работеше над странни уреди.

От няколко години Пентуер не беше посещавал това място и затова го порази запустялостта и беднотията. Тухленият зид се беше порутил, дърветата в градината — изсъхнали, а на двора бродеха мършава коза и няколко кокошки.

В храма нямаше никого. Едва когато Пентуер започна да вика, от пилона излезе един стар човек. Той беше бос, на главата с мръсно кепе, каквито носеха селяните, около бедрата си бе увил някаква дрипа, а на плещите си носеше проскубана кожа от пантера. Въпреки това държането му беше изпълнено с достойнство, а лицето — с разум. Той изгледа проницателно госта и каза:

— Така ли ми се струва, или ти наистина си Пентуер?…

— Аз съм — отвърна новодошлият и прегърна сърдечно стареца.

— Хо-хо!… — извика Менес. (Това беше той.) — Виждам, че си се променил, откак стана голям човек! Кожата ти е гладка, ръцете — бели, а на шията си носиш златна огърлица. Богинята на небесния океан, майка Нут, дълго би трябвало да чака за такова украшение…

Пентуер поиска да снеме огърлицата, но Менес го възпря с усмивка.

— Остави! — каза той. — Ако знаеше какви скъпоценности имаме на небето, нямаше да искаш да подаряваш злато… Какво, идваш да се заселиш тук ли?…

Пентуер поклати отрицателно глава.

— Не — отвърна той. — Дойдох само да ти се поклоня, божествени учителю.

— А после отново в двореца ли отиваш?… — засмя се старецът. — Ах, вие, вие!… Ако знаехте какво губите, като зарязвате мъдростта заради дворците, щяхте да бъдете най-тъжните хора…

— Ти сам ли си, учителю?

— Като палма в пустинята, особено днес, когато моят глухоням отиде с кошницата в Мемфис да изпроси нещо за майката на Ра и за нейния жрец.

— И не ти ли е неприятно?…

— На мене?… — извика Менес. — През времето, откак не сме се виждали, аз изтръгнах от боговете няколко тайни, които не бих отстъпил за двете корони на Египет!…

— Тайна ли е това?… — попита Пентуер.

— Каква тайна!… Преди една година довърших измерването и изчисленията относно големината на земята…

— Какво значи това?

Менес се огледа и сниши глас.

— Сам знаеш — каза той, — че земята не е плоска като маса, а грамадно кълбо, по повърхността на което се намират морета, страни и градове…

— Това е известно — каза Пентуер.

— Не на всички — отвърна Менес. — А съвсем не беше известно колко голямо може да бъде това кълбо…

— А ти знаеш ли? — попита почти уплашен Пентуер.

— Знам. Нашата пехота изминава на ден около тринадесет египетски мили72. А земното кълбо е толкова голямо, че войската ни би могла да го обиколи в течение на пет години…

— Богове!… — каза Пентуер. — Не се ли боиш, отче, да мислиш за такива неща?…

Менес повдигна рамене.

— Какво страшно има в това да мериш големината? — отвърна той. — Все едно е дали измерваш големината на пирамида или на земята. Аз съм вършил по-трудни неща; измерих например разстоянието