Наблизо скиташе един нещастник с тояга, навъртайки се около дилижансите. Дрипи висяха по раменете му и стара, продънена касторена шапка, заприличала на леген, скриваше лицето му; но когато я сваляше, на мястото на клепачите му се виждаха две зинали очни дупки, целите в кръв. Месото им бе разнищено и червено и от тях течеше нещо, което се съсирваше в зелени язви до носа, черните ноздри на който подсмърчаха конвулсивно. За да заговори, той отмяташе главата си с идиотски смях; тогаз синкавите му зеници, като се въртяха неспирно, отиваха към слепите очи и спираха в края на живата рана.

Той пееше подир колите една песничка:

И по-нататък имаше птичета, слънце и зелени листа.

Някой път той изскачаше изведнъж без шапка зад Ема. Тя се отдръпваше с вик. Ивер дохождаше да се закача с него. Караше го да си вземе една барака на панаира Сен-Ромен или го питаше със смях как е любовницата му.

Често, когато бяха тръгнали, шапката му внезапно се вмъкваше в дилижанса през прозорчето, а с другата си ръка той се държеше за стъпалото, цял под калта от колелата. Гласът му, отначало слаб и писклив, ставаше остър. Той се влачеше в нощта като неразбираема жалба на някакво неясно отчаяние; и през дрънкането на звънчетата, мълвежа на дърветата и грохота на празната кола в него имаше нещо, което разстройваше Ема. То слизаше в дълбочините на душата й като вихрушка в пропаст и я отнасяше в пространствата на някаква безпределна печал. Но Ивер, който забелязваше, че колата е изкривена на една страна, удряше силно слепеца с камшика си. Връвта го шибваше по раните и той падаше с вой сред калта.

После пътниците в „Лястовицата“ заспиваха, едни е отворена уста, други с наведени бради, облягайки се върху рамото на съседа си, или с пъхната в ремъка ръка, като се клатушкаха според тръскането на колата; и отсветът на фенера, който се люлееше по гърбовете на двата задни коня, проникнал вътре през завесите от платно с шоколаден цвят, слагаше кървавочервени сенки върху всички тия неподвижни хора.

Ема, пияна от тъга, трепереше и усещаше как нозете й все повече и повече замръзват и как смърт обзема душата й.

Шарл я чакаше в къщи; в четвъртък „Лястовицата“ винаги закъсняваше. Госпожата най-после пристигаше! Тя едва имаше време да прегърне детето. Вечерята не била готова, нищо! Тя извиняваше прислужницата. Сега сякаш всичко бе позволено на това момиче.

Често, забелязвайки нейната бледност, мъжът й я питаше да не е болна.

— Не — отговаряше Ема.

— Но — възразяваше той — ти си особена тая вечер!

— Не, нищо, нищо!

Имаше дори дни, когато, щом се върнеше, тя се качваше в стаята си; и Жюстен, ако беше там, шеташе безшумно, прислужваше й по-сръчно от някоя отлична камериерка. Слагаше кибрита, свещника, някоя книга, нареждаше нощницата, откриваше леглото.

— Хайде — казваше тя, — добре е, върви си!

Защото той стоеше изправен, с увиснали ръце и отворени очи, като оплетен от безброй нишки на някакво внезапно мечтание.

Следният ден биваше ужасен; а другите — още по-непоносими от нетърпението, което я изпълваше, да вземе отново щастието си — остро въжделение, пламтящо от познати образи, което на седмия ден се отприщваше на воля в милувките на Леон. Неговата горещина се прикриваше под излияния на удивление и признателност. Ема вкусваше тая негова любов — неизказвана и изпълнена само с нея, поддържаше я чрез всички проявления на нежността си и се боеше малко да не я загуби по-късно.

Често с нежния си и печален глас тя му казваше:

— Ах ти, ти ще ме оставиш!… Ще се ожениш!… Ще бъдеш като другите.

Той питаше:

— Кои други?

— Мъжете, разбира се — отговаряше тя.

Сетне, като го отблъскваше с жест на копнеж, добавяше:

— Вие всички сте подлеци!

Един ден, когато разговаряха философски за земните разочарования, тя му каза (за да изпита ревността му или може би не сдържайки твърде силната си потребност да разкрие душата си), че някога преди него е обичала някого. „Не както тебе!“ — бързо добави тя, като се закле в дъщеря си, че между тях не е имало нищо.

Момъкът й повярва и все пак я попита с какво се е занимавал той.

— Беше капитан на кораб, мили.

Не беше ли то, за да се пресече всякакво издирване и в същото време да се постави много високо чрез това твърдение, че е успяла да заплени мъж, който по природа трябва да е войнствен и свикнал да се прекланят нему?

Тогава помощникът почувства нищожността на своето положение. Той завидя на еполетите, на кръстовете, на титлите. Навярно всичко това й харесва; той подозираше това по нейните навици на разточителство.

Но Ема премълчаваше много от своите необикновени хрумвания, като например да дойде в Руан със синьо тилбюри, впрегнато в английски кон и карано от грум в ботуши с ревери. Жюстен беше й внушил тая прищявка, умолявайки я да го вземе при себе си като камериер, и ако лишаването от това удоволствие не намаляваше при всяка среща насладата при пристигането, без друго увеличаваше горчивината при връщането.

Често, когато заедно приказваха за Париж, накрая тя мълвеше:

— Ах! Колко хубаво бихме живели там!

— Не сме ли щастливи? — отвръщаше меко момъкът, слагайки ръка на косите й.

— Да, вярно е — думаше тя, — аз съм безумна; прегърни ме.

Към мъжа си тя беше по-мила от всякога; правеше му фъстъчени кремове и след вечеря му свиреше валсове. И той се смяташе най-честитият от смъртните, а Ема живееше без тревога, когато една вечер неочаквано той я попита:

— Нали госпожица Ламперьор ти дава уроци?

— Да.

— Ами аз наскоро я видях — продължи Шарл — у госпожа Лиежар. Запитах я за тебе: тя не те знае.

Това беше като мълния. Все пак тя отговори с обикновен тон:

— Ах, несъмнено, забравила ми е името!

— А може би — рече лекарят — в Руан има не една госпожица Ламперьор, която дава уроци?

— Възможно е!

После живо добави:

— Чакай, аз имам разписки от нея! Виж!

И отиде до писалищната маса, разрови всички чекмеджета, разбърка книжата и накрай така се смути, че Шарл я накара да не се измъчва толкова за тия нещастни разписки.

— О, аз ще ги намеря! — каза тя.

Наистина следния петък Шарл, обувайки единия си ботуш в килера, дето прибираха дрехите, усети между кожата и чорапа си някакъв лист хартия, взе го и прочете: