така към стената, че дъските изпращяха.

— Дявол да ви вземе! — извика Слак, докато Грайндер се изправяше с ругатни. — Но това е измама! Защо не ни казахте по-рано кои са? Сега сме обречени на сигурна смърт! Не, по-добре продължете процеса!

— Признавате ли, че вие сте убийците и крадците?

— Не и не, ние сме невинни!

Злодеите продължиха да ругаят, докато капитанът излизаше. Млъкнаха едва когато вратата хлопна подире му. Сега вече всеки от нас се стремеше да не издаде с шум мястото, където се намира.

Що се отнасяше до нас, бяхме решили да не ги убиваме, а чрез страх пред смъртта да ги накараме да признаят. Затова седнахме така, че всеки, който се приближи, да се натъкне най-напред на нозете ни. Разбира се, липсваше ни всякаква представа за време. Пресметнах горе-долу първия половин час, а сетне още толкова, без да доловя някакъв шум. Изведнъж стана адски студено — студът проникваше до костите ни, и веднага след това се чу глухо бучене Само няколко минути по-късно вън се разнесоха възгласи:

— Каква странна светлина по върховете! Близъд [1], иде близъд!

Скоро виковете навън заглъхнаха. Пазачите бяха побягнали в здравата барака. Малко след това връхлетя първата въздушна вълна, която сякаш искаше да помете всичко от земята. Вятърът забуча, зарева, застена. Трясна гръм. Блеснаха светкавици. Бараката се изпълни със снежен прах, който ураганът блъскаше през цепнатините. Ние треперехме от студ. Земята се тресеше. Така продължи повече от половин час. Между поривите на бурята чувахме стенанията на Грайндер и Слак. После ураганът събра всичките си сили за един последен съкрушителен удар. Подът под нас потръпна. Бараката се наведе отначало надясно, после наляво и най-сетне задната й част с трясък рухна. Като че ли доволен от това, близъдът изчезна също тъй внезапно, както се бе появил. Опасността отмина.

В мрака зърнахме как една фигура се изправя изпод развалините и побягва със страшен рев. Това беше Слак. От другия край се чуваха неописуеми звуци. Станахме и изтичахме нататък. Под една греда между раздробените дъски лежеше Грайндер. Вдигнах гредата и Винету го измъкна. Отнесохме го в офицерското жилище, където ни посрещна капитанът. Когато го поставихме край огъня и видяхме раните му, не можахме да сдържим виковете си на ужас. Някаква остра треска беше разкъсала носа и очите му.

— Сляп, сляп, сляп! — извика капитанът, като скръсти ръце. — О, а как се кълнеше да ослепеел начаса! Това е Божие наказание!

Бях толкова развълнуван, че не можех да пророня нито дума. Винету също мълчеше. Превързахме ранения, а след това излязохме извън форта, за да видим къде се е дянал Слак. Скоро откъм дърветата дочухме особени звуци. Не ни беше нужно много време, за да намерим втория убиец, който ровеше под корените на едно дърво и непрекъснато си тананикаше като дете:

— Злато, златце, златенце в торбички осем, в торбички осем…

С мъка успяхме да го отстраним и наистина под мъха намерихме осем доста тежки кожени торбички. Това беше златото на братя Бърнинг, което стана причина за тяхната смърт.

Заведохме Слак във форта и едва там видяхме, че косата му се е слепила от кръв. Когато го прегледахме, оказа се, че падащите дъски са го ударили зле в главата. Дали това беше причината за полудяването му, или от страх бе изгубил ума си, не можахме да разберем.

И тъй Грайндер сляп, а Слак луд! Точно така, както предизвикваха Божия гняв в своите клетви. Всяко престъпление рано или късно бива наказвано и никой престъпник не може да избегне справедливата присъда на Твореца!

© Владимир Мусаков, превод от немски

Снежна буря (англ.)