Какво трябваше и какво можех да отговоря? Нищо! Пък и нямаше време, защото неочаквано към нас се приближи голяма група конници. Това беше гарнизонът на форт Хилок, воден от един подпоручик. Сред конниците видяхме двама индианци, вързани за седлата на конете си. Когато групата спря, офицерът направо ни запита:

— Забелязахте ли нещо нередно по пътя си, господа?

— Да, на три четвърти час оттук намерихме труповете на двама ограбени мъже. Но аз виждам индианци между хората ви. Защо сте ги вързали?

— Защото те са убийците. Сега отиваме да погребем жертвите им, а тях да обесим над гробовете. Може би вие знаете, че правосъдието на запад е бързо.

— Разбира се, че знаем, сър. Но сигурен ли сте, че именно тези двама индианци са престъпниците?

— Разбира се, че са те. Хванахме ги с конете и оръжието на ограбените.

— А от кого научихте това?

— Човече, кой ви дава право да ме разпитвате? Аз съм офицер и обяснения не давам!

Подпоручикът се обърна и вече се готвеше да пришпори коня си, когато извиках:

— Стойте, сър! Само още миг! Не се ли намират във форта други две лица, чиито показания са дали повод за арестуването на индианците?

С това аз успях да го заинтригувам и накарам да ме изслуша. Когато свърших разказа си, той ме погледна смаян и каза:

— Хм! Грайндер и Слак нямат особено почтен вид. Добре, ще се върна, но тежко ви, ако се подигравате!

Той избра шестима души, които да погребат мъртвите, а след това всички потеглихме обратно към форта. Индианците не биваше да разговарят с нас, но от погледите им личеше колко са ни благодарни.

Бяха изминали само минути, когато внезапно заваля сняг и температурата рязко спадна. Винету погледна загрижено небето. Но нямахме време за приказки, защото вече наближихме форта.

Капитанът разсеяно изслуша доклада на своя подчинен, а после се приближи към нас и като огледа с око на познавач конете ни, се провикна:

— Великолепни животни! Купувам ги начаса, господа! Колко струват?

Едва след този въпрос той сметна за нужно да ни погледне и в същия миг по лицето му се изписа огромна изненада.

— По дяволите! - възкликна той. - Въпреки тези дрехи аз ви познах. Не си ли спомняте срещата ни в Джеферсън сити? Невъзможно е да се лъжа, Вие двамата сте…

— Моля, не споменавайте имена, капитане! — прекъснах го бързо аз. — Тъй като се намираме на територията на сиуксите, предпочитаме да не се знае кои сме. Да влезем вътре.

Без да губя време, разказах на моя стар познат как стои работата и накрая добавих:

— Най-жалкото е, че падна сняг! Сега е невъзможно да се видят следите, а те са доказателство за убийството.

— Все едно, сър. Зная какви хора сте вие двамата и вярвам на думите ви.

Подпоручикът донесе грог и аз тъкмо бях свършил с подробностите около убийството, когато вратата неочаквано се отвори и двамата злодеи влязоха.

— По дяволите! — извика Грайндер, като ни забеляза. — Да ослепея на място, ако това не са мистър Байер и неговият индианец.

— Да, те са — отговори капитанът, като незабелязано даде знак на подпоручика да излезе. — Май не ви е особено приятно да срещнете отново тези джентълмени.

— Да не ни е приятно ли? Дявол да ме вземе, ако нещо, що се отнася до тези хора, ми е приятно или неприятно! Те не ме интересуват.

— О, едва ли! Ако знаете защо са дошли във форт Хилок, ще вя заинтересува. Те познават истинските убийци и ги преследват.

— Истинските убийци ли?

- Но това са индианците.

— Не. Мистър Байер твърди, че убийците се наричат Слак и Грайндер.

— Слак и Грайн… По дяволите, значи ние!

— Да, вие!

— Да ослепея на място, ако той не си е изгубил ума, щом твърди това! Какво ще кажеш, Слак?

— Господ да ми вземе ума, ако не му затъкна устата така, че цял живот да трябва да мълчи! Ела, Грайндер! Ние нямаме работа с такива хора!

— Не мърдай! — заповяда капитанът.

Въпреки заповедта му, те понечиха да излязат, но когато отвориха вратата, пред тях се изпречи подпоручикът с половин дузина войници, които начаса ги заловиха.

— Какво значи това? — извика Грайндер, като се дърпаше.

— Това значи, че ви арестувам за убийство и грабеж — отговори капитанът.

Незабавно беше образуван съд, състоящ се от офицерите и трима подофицери. Винету и аз, както и двамата индианци, щяхме да бъдем свидетели. Войниците грижливо пазеха арестуваните. Но двамата съвсем не бяха изгубили присъствие на духа. Падането на снега беше скрило както следите на убийството, така и тези, които водеха към скривалището на златото.

Трябва да се признае, че при липсата на тези доказателства разпитът не беше лесен. Разбойниците отричаха всичко и скоро се стигна до пререкания между тях и капитана, поради което аз се видях принуден да го помоля ако не да завърши, то поне да прекъсне съдебното дирене.

— Какво? — извика Грайндер. — Няма да позволим такова нещо! Или ще ни осъдите веднага въз основа на необорими доказателства, или ще ни пуснете!

— Да — намеси се Слак. — Бесете ни или ни пуснете! Онова, което мистър Байер и индианецът му изнасят срещу нас, е толкова смешно, че аз просто ги съжалявам за глупостта им. Но за да им докажем наистина своята невинност, предлагам двубой. Оставете ни тази нощ в някое тъмно помещение и дайте на всекиго в ръка по един остър нож. Онези, които останат живи, ще са правите. Съгласен ли си, Грайндер?

— С удоволствие — отвърна запитаният. — Американският дуел е наш специалитет. Доста хора паднаха вече под ножа ни и ще изпитам голямо удоволствие, ако и тези тъй наречени джентълмени приемат предложението ни. За съжаление убеден съм, че те нямат смелост да излязат на такъв дуел.

Хвърлих въпросителен поглед към Винету. Той ми кимна и притвори очи. Затова казах:

— Въпреки очакванията ви, ние приемаме, господа!

Капитанът определи точно условията на дуела на тъмно. След това отведоха двамата злодеи. При отдалечаването си те не преставаха да сипят върху ни хули. Очевидно ни смятаха за новаци, които до осем вечерта ще побързат да се измъкнат от форта.

След като ги затвориха, капитанът ни показа бараката, където щеше да стане дуелът. Тя беше построена от груби и яки дъски. В момента вътре имаше само малко сено. Тежко резе залостваше вратата отвън.

Разговаряхме с офицера почти до осем часа, без да отваряме дума за дуела, но на два пъти ни съобщиха, че Грайндер и Слак са питали дали сме още тук. Точно в осем часа ги откараха в бараката и им върнаха ножовете. Малко след това и ние се явихме на бойната сцена. Грайндер и Слак се бяха облегнали на задната стена на бараката.

— Виж ги ти, дойдоха! — присмя се Грайндер. — Няма смисъл да се чака до сутринта — можете да отворите след четвърт час, защото дотогава душите на тези господа ще бъдат вече в ада!

Въпреки заплашванията, чувствуваше се, че гласът му трепери. Уплахата им се засили от думите на капитана:

— Съгласен съм, че всичко ще свърши бързо, но с обратен резултат. Вие, изглежда, още не знаете, че тези господа са Поразяващата ръка и Винету!

— Пораз…! — заекна злодеят. Но не мина много, когато той прибави: — Да ослепея начаса, ако това не е най-дръзката и глупава лъжа!

Без да продумам дума, пристъпих напред, хванах го с една ръка за колана, издигнах го и го изхвърлих