— Искаме да платим откупа.
— Това е късмет за него, защото утре беше последният му ден. Давайте го!
— Викрам тук ли е?
— Да. Давайте го!
— И ние ще отговорим така кратко като теб: Доведи го!
— Първо парата и сетне мъжа!
— Първо мъжа и сетне парата! Никой не плаща, без предварително да е видял какво купува.
— Аз не съм търговец, а шейх на анеизехите. Кой обаче си ти и как е името ти?
— Наричат ме Кара бен Немзи и съм…
Той скочи отривисто и ме прекъсна:
— Кара бен Немзи? Ти си оня гяур, който спечели за хаддедихните сражението в Долината на стъпалата?
— Да.
— Тогава Аллах да те прокълне хиляда пъти! Ние бяхме съюзени с абухаммедите и пристигнахме твърде късно, за да ги спасим. Сега ти ще има да се каеш за това. Вие сте пленени и няма да се изплъзнете!
С тези думи той изскочи от шатрата. Това бе обрат, който не бях очаквал. Съвсем го бяха прихванали бесовете, а аз нищо не бях му сторил! Вън се разнесе гласът му. Свикваше хората си. Халеф попита смело:
— Сихди, дали да не застреляме неколцина от тях и после да препуснем?
— В името на Аллах, само това не! — извика парси уплашено. — Всички ще бъдем изгубени!
— Тук действително не би ти помогнал никакъв амулет — отвърнах. — Но не се тревожи! На теб нищо няма да ти се случи!
Отметнах рогозката и застанах с Халеф на входа. Всички анеизехи се бяха събрали. Стояха глава до глава, на няколко крачки пред тях — шейхът. Приказваха възбудено, но като ме видяха, настъпи тишина. С карабина в дясната ръка и револвер в лявата аз попитах високо:
— Ти значи гледаш на нас като на свои пленници, о, шейх на анеизехите?
— Да — отговори той. — Посмееш ли само една-единствена крачка да направиш и си труп!
— Ти, види се, си чувал за мен. Разправяли ли са ти също, че с тази магическа пушка мога да стрелям часове наред, без да е нужно да зареждам?
— Вахаяти, ел Баруди ел Джехеннем! (В името на моя живот, Пъклената кремъклийка!) — извика оня изплашено, отскачайки назад.
— А и с този малък пищов мога да стрелям също така често. Внимавай! Шест изстрела в предния окръглен връх на седлото, дето лежи там до съседната шатра!
Дадох изстрелите, които предизвикаха всеобщо удивление, и продължих:
— Виждаш, че мога да си тръгна въпреки забраната ти, защото преди някой да е дигнал пушкалото си срещу мен, ще бъде мъртъв, а заедно с него и десетина други. Ама на мен и на ум не ми идва да бягам от вас. Аз дойдох да взема Викрама и няма да си тръгна без него. Ние ще останем в шатрата ти, докато размислиш. Но си отбележете следното: аз ще броя бавно до двайсет. Който после още се намира на разстояние по-малко от петдесет крачки от тази шатра, ще получи в главата си моя никога непропускащ куршум. Обещавам ви го в името на брадата на вашия Пророк!
Отстъпих с Халеф в шатрата и спуснах входната завеса. А отвън вече можеха да се чуят гласовете и крачките на отдалечаващите се. Прорязах една дупка в дясната, а Халеф — в лявата платнена стена на шатрата. Надзъртайки през тях, забелязахме, че анеизехите наистина се бяха изтеглили, но не толкова далеч, колкото им бях наредил. Ето защо подадохме цевите на пушките и веднага всички започнаха да отстъпват. Шейхът също. Тези анеизехи бяха слушали преувеличените слухове за моята многозарядна карабина и никога не си бяха имали работа с един неустрашим европеец. Сега побягнаха. Ние можехме преспокойно да избягаме, но като християнин аз не исках да допусна да се говори, че съм избягал от тези почитатели на Мохамед. Ние знаехме, че по обяд хаддедихните ще настъпят от всички страни.
Алам бе обхванат от страх до Бога по своя баща, но аз го успокоих. Както стояха сега нещата, със сигурност никой нямаше да причини някакво зло на пленника. Забелязахме, че се провежда голямо съвещание.
Беше в деня на святата Бъдни вечер, предиобед. Малко след пладне чухме, че навън се тича и вика. Погледнахме през дупките — хаддедихните идваха от всички страни. Далеч навън, където още не можеха да бъдат съгледани, те бяха образували кръг около бивака и сега го стесняваха. Беше настъпило времето да избегна кръвопролитието. Взех карабината си, отметнах завесата на шатрата и пристъпих навън. Шейхът стоеше сред хората си, жестикулирайки оживено. Поканих го. Той се завтече бързешком и попита още отдалеч:
— Кара бен Немзи ефенди, знаеш ли кои са тези многобройни конници?
— Да. Това са шестстотин хаддедихни със също толкова добри пушки. Те идват да отмъстят за грабежа, който сте извършили от техните стада. Вие сте обградени от тях и не можете да избягате. А ние, техните съюзници, сме сред вас. Ако не ги помолите за милост, много пъти по шестстотин куршума ще ударят тълпата от вашите жени и деца. Но аз искам да се застъпя за вас и ще изпратя един пратеник на Амад ел Гхандур да отложи атаката. После ще можеш да преговаряш с него.
— Изчакай още! — отговори той през зъби.
След това побърза да се отдалечи, за да се допита накратко до своите старейшини за съвет. Кръгът обаче се стесняваше толкова бързо и застрашително и беше толкова ясно, че една съпротива би била напразна, че той ми викна:
— Изпрати един вестител, побързай!
Халеф беше вече ориентиран, взе пушката си и бързо се отдалечи. Аз останах до шатрата да изчакам резултата. Дълбока тишина владееше наоколо. В този миг от скалата там горе прозвуча ясният звън на камбанка. Веднага след това видях от колибата да излиза едно момче и да се изкачва по стръмната пътека. То изчезна горе в пещерата и след малко слезе отново, упътвайки се към шейха. Аз дадох знак на двамата да дойдат при мен и попитах:
— Какво иска светият мъж?
— Той иска да узнае каква ще е тая битка и защо трябва да се състои тук — отговори шейхът.
— Това той ще узнае от мен. Можеш ли да четеш?
— Да.
— Тогава почакай!
Седнах, откъснах един лист от бележника си и написах отговора с молив. След като шейхът го прочете, момчето трябваше да отнесе листа и молива до височината. Сега щеше да се разбере дали прочутият мъж можеше поне да пише. Бях се подписал с името Кара бен Немзи. Хаддедихните се намираха на почти изстрел разстояние, но бяха спрели, понеже бяха чули камбанката и съгледали пратеника на отшелника. Той сега се застоя по-дълго, отколкото преди туй, после донесе листа. За мое учудване под редовете ми бе написано на арабски:
«Възслава на Господа във висините и мир на земята на человеците, които имат добри пожелания!»
Думите от хвалебствения химн на ангелите! В днешния ден! От този прочут сред мохамеданите отшелник! Той трябваше да е християнин! Дадох на шейха да прочете думите. Той си нямаше и понятие, че произхождат от Библията, но веднага разбра смисъла им, защото каза:
— Светият мъж заповядва да установим мир. Мислиш ли, че Амад ел Гхандур ще прояви такава склонност?
— Да. А ако пожелае да бъде строг, аз ще се застъпя за вас.
— Значи искаш да отидеш при него?
— Аз и ти.
— И аз ли? Той ще ме плени.
— Не. Ти ще стоиш под моя закрила. Обещавам ти, че ще можеш да се върнеш, когато поискаш.
«Мир на земята!» Тази повеля беше изпълнена. Преговорите продължиха, наистина, до надвечер, но накрая бе постигнато споразумение. Викрама беше освободен без откуп, хаддедихните си получиха обратно