Ние идвахме от Багдад и искахме да посетим моя приятел Амад ел Гхандур, шейха на хаддедихните от голямото племе шаммар. Като казвам «ние», освен себе си имам предвид още моя дребен, храбър и верен хаджи Халеф Омар, с когото от време на време си кореспондирах. При едно известие от моя страна той се бе спуснал със сал до Багдад да ме пресрещне.

Беше си малко рисковано начинание да прояздим почти цяла Месопотамия по дължина. Откритите равнини, разположени между Ефрат и Тигър, са населявани от множество арабски племена, които не само че непрекъснато воюват помежду си, ами се намират с турската управа в постоянна вражда и гледат на всеки непознат пътник и неговото имущество като на исконна плячка. Но въпреки това ние не се страхувахме. Познавахме много добре страната и нейните жители и знаехме, че при всяка опасност можем да разчитаме един на друг.

Най-късият път щеше да ни отведе нагоре по реката. Но тъй като в нейна близост се движеха бедуинските орди, които искахме да избегнем, първо бяхме следвали водите на Дияла и сега яздехме покрай Шат ел Адхем, за да извием в околностите на Джебел Хамрин на запад и при Текрит да прехвърлим Тигър.

Що се отнася до екипировката ни, бях купил два добри коня и притежавахме отлични оръжия. Моята карабина «Хенри» вече бе държала в шах някои противници. Бяхме взели няколко торби брашно и фурми. Конете ни имаха сочната зеленина на Джезирех, на която в настоящия годишен сезон дъждове не липсваха — какво повече ни бе необходимо!

Беше предиобед, а по свечеряване се надявахме да видим хребетите на Джебел Хамрин. Степта, която в летния зной представляваше пустиня, приличаше на градина от трева и цветя, чиито цветен прашец обагряше в жълто нозете на нашите коне. Тя не образуваше по тези места пълна равнина. Имаше достатъчно възвишения, макар и не кой знае колко големи, а помежду им — многобройни падини, които често бяха твърде дълбоки и широки. Тези дълги улеи с хлътнали стени бяха останки от някогашната иригационна система, която бе превърнала Джезирех под персийско владичество до най-плодородната земя в царството. Минахме също през няколко по-големи лъжчини, които навярно по халифско време още са служили като големи водоеми. Някои от тях бяха толкова дълбоки, че яздехме по дъното им като между планински възвишения.

Беше средата на декември, а горещината беше като в Германия през юли и август! Конете започваха да страдат от нея и ето защо по пладне спряхме, за да ги оставим да отдъхнат. Седнахме на тревата покрай една от споменатите някогашни вади и извадихме чибуците си да изпушим по една лула от тютюна, с който се бяхме снабдили в Багдад. Халеф посочи на изток и каза:

— Погледни, сихди! Онова там, дето се движи, не са ли ездачи?

Аз седях с лице на запад, обърнах се да погледна в указаната посока и отвърнах:

— Да, това са двама ездачи, които водят със себе си един товарен кон. Ясно не могат да се различат, понеже разстоянието е твърде голямо.

— Кои ли може да са?

— Ще разберем. Те се движат в нашата посока и тъй като яздят бавно, скоро ще ги настигнем. Броят им не е голям, така че няма за какво да се страхуваме от тях.

След приблизително два часа продължихме ездата и скоро се натъкнахме на дирята на тези, които бяхме видели. Те по-късно бяха яздили по-бързо, както забелязахме по следите. Ние не се разбързахме, защото нямахме причина да ги настигаме, но останахме по стъпките им, тъй като те наистина се бяха придържали в нашата посока. Както предполагах, привечер съгледахме Джебел Хамрин, която простираше ридовете си на северозапад, и стигнахме до една долина, където решихме да прекараме нощта, понеже през нея протичаше едно малко поточе.

Долината описваше завой и по тая причина не можехме да я огледаме до края. Лагерувахме в началото й. Високите стени ни закриляха от винаги хладния нощен вятър. Забъркахме си брашно и вода, изядохме кашата с няколко фурми отгоре, спънахме предните крака на конете, така че да могат да пасат, но не и да избягат, и си легнахме.

Понеже имахме достатъчно време да починем, на сутринта се събудихме още призори; денят започваше да дрезгавее. Изядохме няколко фурми, оседлахме конете и продължихме ездата. Стигнахме до завоя, който долината правеше, и тъкмо се канехме да завием по вътрешния ъгъл, когато чухме от другата страна висок глас да се провиква:

— Хай алас-салах, иа му’минин! Аллах акбар, Аллах акбар! (Ставайте за молитва, вярващи! Аллах е велик, Аллах е велик!)

Ние веднага прояздихме известно разстояние обратно, слязохме и тръгнахме после предпазливо напред, за да разузнаем, скрити зад извивката, що за хора имаме пред себе си. Вятърът духаше откъм гърба ни, наистина, но въпреки това доловихме една позната, за съжаление, ужасяваща миризма.

Онова, което съгледахме, в никой случай не беше радостно. Тук бивакуваше един отряд от двайсетина добре въоръжени мъже с животните си. Изброихме шестнайсет ездитни и осем товарни камили плюс седем коня. Как можеше да се обясни това? Тук имаше поне три коня в повече! Мъжете коленичиха сега на молитвените си килимчета и започнаха да изричат Фаджр, Молитвата на зората. Всичките им животни бяха разседлани и пасяха. Седлата бяха струпани на едно място. До тях лежаха предметите, които товарните камили бяха носили — шестнайсет дървени ковчега, по два на камила. Ние имахме значи пред себе си един така наречен Карван ел Амват, Керван на мъртвите. И там, зад ковчезите, открихме двама души, чиито ръце и крака бяха вързани. Това обясняваше загадката с излишните коне. С други думи двамата ездачи, които видяхме вчера, се бяха натъкнали тук на кервана и тези хора ги бяха заловили.

Керванджиите бяха шиити. Сунитите признават Абу Бекр, Омар и Отхман като халифи, докато шиитите отхвърлят тези тримата и обявяват само Али и неговите приемници за законни. Помежду им цари люта омраза, която особено по времето на шиитското пилигримство лумва в ярки пламъци. Тази омраза е последица от страданията, които синовете на Али трябвало да изтърпят. По-младият от тях, Хюсеин, бил убит и погребан в Кербала. Затова този град е най-свещеното място за поклонение на шиитите, които отдалеко карат мъртъвците си, за да ги погребат там. Труповете са съхранявани и после — в по-големи или по-малки кервани — откарвани до Кербала. По време на това погребално шествие участниците се намират в религиозна възбуда, която граничи с безумието и ги прави способни за всякакви злодеяния. Доказателство за това имахме сега пред себе си.

— Сихам Аллах фи ада ед дин! (Дано Аллах издупчи враговете на религията!) — прошепна ми Халеф. — Това са проклети шиити! Те са нападнали двамата ездачи и ще искат да сторят същото и с нас, ако ни забележат. Сихди, какво ще правим?

— Ще бягаме — рекох аз, за да го поставя на изпитание. Дребният храбър мъж отговори гневно:

— Да бягаме? Двама мъже като нас? От тия келяви гробари? Е, да, де, по-умно би било да ги отбегнем. Но пък да не защитим пленниците? Това ще бъде страхливо! Кой знае какво са наумили с тях. Тези побъркани изповедници на Шиа са в състояние да ги убият мъчително. Ние трябва да спасим бедните дяволи и аз се надявам, сихди, че ти си съгласен с това.

— Действително, но в такъв случай не бива да оставаме тук. Трябва да потърсим някое място, което да ни предложи сигурност и откъдето да можем да ги наблюдаваме. Ела!

Ние възседнахме отново, яздихме обратно до изхода и извихме после остро извън долината, за да яздим нагоре до края й, докато се озовахме над кервана. Там слязохме пак, отведохме конете на известно разстояние, та да не могат да бъдат забелязани отдолу, залегнахме и запълзяхме предпазливо напред да погледнем долу в долината.

Намирахме се на един може би петнайсет метра висок, стръмен откос, точно над бивака, който не беше голям. С моята карабина «Хенри» можех да обстрелвам трикратно по-голяма дължина. Молитвата