Слейд искрено й се възхищаваше. Възхищаваше й се от момента, в който я видя за първи път, но сега — повече от всякога. Умението й да общува с хората беше напълно неподражаемо. Той по-добре от всички тук знаеше, че тя е притеснена от поведението му през изминалата нощ, поведение, за което той самият още не можеше да си прости, и че е силно разстроена от краткотрайното нахлуване на Елизабет Сейнт Клер в живота им. А макар срещата с Елизабет да бе оставила горчив вкус в устата му — защото той мигновено изпита безгранична неприязън към тази жена — Слейд успя лесно да я изхвърли от мислите си. Последната нощ обаче бе етап от живота му, който никога нямаше да забрави.

Никога нямаше да забрави вида на Реджина, която отчаяно молеше баща си за своето наследство, никога нямаше да заглъхне в ушите му звукът от нейните молби. Защото, макар да й бе заявил, че няма да се възползва от парите й, тя очевидно не беше готова да се раздели с тях. Не можеше да я обвинява за тази проява на материализъм. Тя заслужаваше живот на принцеса; никоя жена не го заслужаваше повече от нея.

Думите на Шелтън също не излизаха от ума му. Очевидно той, Слейд, не беше първото любовно увлечение на малката му дъщеричка, и също като Шелтън се съмняваше, че ще бъде и последното.

А беше толкова лесно да повярва в онова, което сам бе пожелал да вярва — че тя истински го обича. Каква наивна илюзия!

Двамата принадлежаха на различни светове. Той го знаеше от самото начало, но едва сега разликите се набиваха в очите му. Видът й тук, тази вечер, докато се движеше свободно и непринудено сред елита на Сан Франциско, бе последното и най-категорично доказателство. Реджина обичаше този начин на живот и всичко, което той можеше да й предложи; той го мразеше. Мразеше този безсмислен и празен разкош. Беше обикновен човек с простички потребности. Животът в Мирамар бе единственото, което винаги, макар и тайно, истински го бе привличало. Но Реджина сякаш разцъфтяваше в тази бляскава, суетна обстановка. Как бе могъл дори за миг да си помисли, че тази жена може да бъде щастлива в Мирамар? Тази вечер, на това тържество, Слейд най-после бе получил доказателство, че е постъпил наистина правилно.

С тази мисъл той се обърна и се изгуби сред тълпата.

Най-после Реджина отказа на петия или шестия си партньор, и дори не беше нужно да се извинява, защото беше очевидно, че е истински изморена. Вечерта сякаш нямаше край. Преди известно време този приказен бал щеше да й достави истинско удоволствие. Сега обаче се нуждаеше от цялото си търпение и решителност, за да изглежда приветлива на гостите, дошли да почетат едно от най-важните събития в живота им със Слейд.

Съпругът й не се виждаше наоколо, което почти я зарадва. Вглъбеното му изражение я плашеше. С всеки изминал час Слейд все повече и повече се отдалечаваше от нея. Реджина не знаеше в какво е съгрешила. Стараеше се да бъде весела и жизнерадостна и въпреки очевидното му нежелание, се опитваше да го включи във всеки разговор, в който тя самата участваше. Вече я обземаше отчаяние. Тази вечер бе идеалната възможност двамата да си възвърнат хармонията в брака, защото трябваше поне да се преструват пред хората, събрани тук, че са единна и щастлива двойка. Но се получи точно обратното. В душата й се прокрадваха ледените пръсти на ужаса и отчаянието.

Изморена, Реджина реши да се оттегли и да освежи грима си. Тя потърси с поглед Слейд сред разноцветната тълпа, но така и не го съзря. Родителите й също бяха сред поканените и сега настойчиво й махаха да се присъедини към тях. Тя им направи знак, че ще се върне след момент. Но тази вечер не желаеше да разговаря дори и с тях. Само един поглед щеше да им стигне, за да я попитат какво не е наред.

Реджина се чувстваше нещастна. Беше нещастна и изплашена. Как двамата със Слейд щяха да се сдобрят, ако продължаваха да се отдръпват един от друг? И как да преодолее нарастващата бездна между тях, след като дори не знаеше в какво се крият причините за влошените им отношения?

Тя тъкмо преминаваше покрай отворените врати на терасата, когато случайно движение откъм призрачните сенки в градината привлече вниманието й. Терасата бе осветена от безброй хартиени фенери, които висяха и проблясваха в мрака като малки прозрачни луни. Реджина спря и впери поглед в познатия силует отвън.

Рик също я бе забелязал. Той вдигна смутено рамене и изплува от сянката на храсталака.

— Ти дойде!

— Е, да, по дяволите! — Изглеждаше смутен като хлапак. — Самата ти ме убеди.

Реджина се усмихна. Усмивката й беше колеблива и все пак — първата й искрена усмивка за вечерта.

— Не ми изглеждаш добре — отбеляза откровено Рик. — Достатъчно си се изморила за тази вечер. Слейд трябва да те откара у дома.

Погледът й се замъгли от сълзи — сълзи, които нямаха нищо общо с налегналите я нещастни мисли. Тя посочи към салона.

— Той е някъде там. Върви при него, Рик.

Вместо да се помръдне, Рик промълви:

— Не трябваше да идвам тук.

— Не — отвърна припряно Реджина. — Трябваше да дойдеш. — Тя го хвана под ръка. Наистина се нуждаеше от малко освежаване, но това тук беше по-важно. — Ела с мен.

Рик неохотно й позволи да го отведе в салона.

Накрая откриха Слейд, застанал сам под една саксия с огромно палмово дръвче. Хрумна й, че самотната му стойка под дръвчето е също толкова умишлена и целенасочена, колкото и самоналожената изолация от живота в Сан Франциско — и също толкова безсмислена.

И тогава той ги видя. Очите му се разшириха от изненада.

Рик кимна към сина си.

— Хубаво тържество.

— Не вярвам на очите си — пророни Слейд. — От десет години живея в града и ти никога не си идвал да ме видиш. А сега, само за една седмица, идваш вече втори път. Нищо не разбирам.

Рик пъхна смутено ръце в джобовете си.

— Дойдох в града да говоря с жена ти. Но след като тя отказа да те помоли да се върнеш у дома, реших сам да го направя.

— Какво?

— Чу ме добре. Ти си тръгна, Едуард също замина. Не мога да управлявам ранчото съвсем сам.

— Разбира се, че можеш, Рик. Дори докато Джеймс бе още жив, ти пак го управляваше сам.

Реджина реши, че е редно да се намеси.

— Слейд, баща ти току-що те помоли да се върнеш у дома!

— Чух. Ще помисля над това.

— И какво толкова има да се мисли? — избухна гневно Рик. — Нима предпочиташ тази мизерна дупка пред Мирамар? Там е истинският живот, момче! Това тук е само фантазия и нищо повече!

— Може би ще трябва да помисля колко време ти отне да ме повикаш у дома. И защо ме викаш сега, след като никога преди не си го правил.

— Престанете! — извика Реджина. — Защо и двамата просто не загърбите ненужната си гордост и не си признаете, че се нуждаете един от друг? Защо? О, вървете по дяволите! И двамата!

Реджина се обърна и излетя от стаята, преминала най-после границите на търпението си. Не издържаше повече на това напрежение! Тя се откъсна от тълпата и се озова на терасата сама сред дузина хартиени луни. Впила пръсти в железния парапет, Реджина се бореше със сълзите.

— Проклет да си! — не й се мислеше за Слейд. — Безмилостен твърдоглав инат! — След като бе отказал да се помири с баща си, дали щеше да откаже и мира с нея? Какво трябваше да направи Рик, за да стигне до душата му? Какво трябваше да стори тя, за да спечели сърцето му?

— Реджина?

Тя се напрегна. В момента баща й беше последният човек, когото би искала да види.

— Моля те, остави ме!

— Не мога, не и когато си толкова разстроена. — Той обгърна нежно раменете й. — Защо съпругът ти не е до теб? Защо не се опита да те успокои?