приближаваше, Реджина забеляза, че не е съвсем млада — вероятно към четиридесетте, но все още притежаваше забележителна красота. Реджина обърна внимание и на пастелнозелената й рокля, която очевидно бе преправяна неведнъж и несъмнено отдавна бе излязла от мода.

— Това е майка ми, Виктория — представи я Едуард.

— А вие трябва да сте Елизабет. — Жената й отправи широка усмивка и протегна ръка. — Радвам се най-после да се запозная с вас след всичките тези години.

Реджина стисна ръката й. Макар думите на жената да бяха приятелски и топли, в тона й имаше нещо фалшиво. Усмивката й беше студена като стъкло. Когато надникна в очите й, Реджина видя особен блясък в тях. Кожата на тила й настръхна.

— Надявам се, че не сте твърде засегната от инцидента, който сте преживяла — добави любезно Виктория.

— Днес се чувствам далеч по-добре — отвърна Реджина. — Благодаря ви.

— Елате с мен. Слейд ще се погрижи за багажа ви. Ще ви настаня в една от стаите за гости, която гледа право към брега. Това е най-хладното помещение в цялата къща. Почти винаги вътре се долавя морският бриз.

Досега Реджина не беше осъзнала, че се намира толкова близо до Тихия океан. Тя се забърза напред и остави Едуард, опрян на тънката стена на къщата с цигара в едната ръка, заровил другата дълбоко в джоба си, и очевидно напълно забравил за нея.

Реджина последва Виктория в къщата. Това беше като да влезеш в друг свят по друго време. Мебелировката беше тъмна, тежка и стара. Ориенталските килими бяха пищни и елегантни, но твърде избелели. В централния салон вниманието й бе привлечено от огромна ракла в испански стил, по чиито стени бяха гравирани неразбираеми за нея символи. Докато минаваха през трапезарията, от вниманието й не убягнаха огромната стара маса и дузината тежки столове, тапицирани в износена жълто-кафява кожа, нито пък внушителните на времето си гоблени, повечето от които отдавна бяха избелели и имаха отчаяна нужда от освежаване. Реджина подозираше, че всички предмети в къщата датират от времето на нейното построяване, ако не и от по-рано.

— Дали първите Деланза са донесли мебелировката със себе си? — попита любопитно тя. — Всичко е така необичайно и същевременно толкова приятно. — Едва сега Реджина осъзнаваше, че е свикнала с мраморни подове и позлатени корнизи, с предмети от ковано желязо и рисувано стъкло, с електричество и телефони, а не с каменни плочки, варосани стени, газени лампи и тъмно старо дърво.

— Разбира се. — Отговорът на Виктория прозвуча студено и почти неприязнено. Вече бяха напуснали къщата и навлизаха във вътрешния двор. В центъра на цветната градина друг фонтан плискаше примамливо хладните си води. Под сенчестите дървета вирееха в изобилие ароматни храсти и цветя. Двете жени бързо прекосиха двора и подминаха фонтана. Въздухът около него бе хладен и влажен от невидимите капчици чиста вода.

— Ето че пристигнахме — каза Виктория, когато двете влязоха в просторна стая с изглед към двора. Тя бързо я прекоси и отвори вратите на другата стена. Пред очите на Реджина се разкри зашеметяваща гледка: заоблен хълм, окъпан от слънчева светлина, в чиито поли океанът плискаше сивкавите си води.

— Каква прекрасна гледка! — възкликна очарована Реджина. Виктория се обърна, студената усмивка отново играеше на устните й.

Усмивката на Реджина се стопи. Много бавно тя се зае да сваля ръкавиците си, докато сърцето й тупкаше тревожно в гърците. После внимателно свали и шапката. Когато отново погледна жената срещу себе си, тя бе вперила поглед в перлената й огърлица.

— Прекрасни са — каза тя без всякаква топлина.

— Благодаря.

— Ще изпратя Лусинда да ти донесе лимонада. Това е крилото за гости, и понеже ти си единствената ни гостенка, можеш да се разполагаш свободно. — Думите й обаче не прозвучаха нито любезно, нито гостоприемно. — Вероятно ще искаш да се освежиш преди вечеря — продължи Виктория. — Лусинда ще ти помогне да се изкъпеш. Вечерята е точно в седем.

— Едно от малкото разминавания с традицията, които Рик ни позволява — прозвуча откъм вратата гласът на Слейд, който държеше в ръце два от нейните куфари.

Реджина се почувства изключително облекчена от присъствието му. Майката на Едуард беше не просто неприятна, в личността и поведението й имаше нещо заплашително. Реджина беше сигурна, че тази жена я ненавижда, макар да нямаше представа за какво.

Слейд влезе в стаята и остави куфарите на земята.

— Рик става и започва да работи още призори, така че е невъзможно да се вечеря в десет или единайсет вечерта, както е прието.

— Разбирам — промълви Реджина.

Без да каже и дума повече, Слейд се обърна и напусна стаята. Реджина остана загледана след него. Искаше й се да бе останал. Нямаше никакво желание да остава насаме с Виктория по-дълго, отколкото изискваше благоприличието.

В този момент Виктория прекоси стаята и затвори вратите, които водеха към двора. Двете жени останаха съвсем сами. Реджина я погледна изненадана.

— А сега ми кажи — подхвана лукаво Виктория, — това някаква игра ли е?

— Кое?

— Загубата на паметта ти. Игра ли е? Измама?

— Не! Разбира се, че не. Как ми се иска да можех да си спомня!

— Разбирам. — Виктория пристъпи бавно към леглото и прокара длан по пъстрото му покривало. — Защо тогава дойде тук, Елизабет?

— Аз… Рик ме покани. Каза ми, че ще бъда добре дошла у вас, сякаш съм част от семейството.

Смехът на Виктория бе сух и жлъчен.

Реджина осъзна, че стои с гръб към тежката дървена врата.

— Какво има?

— Нима не разбираш какво си е наумил Рик? Не проумяваш ли за какво те е поканил? Не можеш ли да се досетиш?

— Не. — Реджина започваше да се изнервя от неуместните въпроси на тази жена и продължаваше да се чувства неспособна да си представи какви мотиви би могъл да има Рик да я покани освен онези, които вече бе изброил пред нея.

— Слейд не ти ли е казал? Или поне да ти е намекнал?

— Какво да ми е намекнал? Какво да е казал?

— Че Рик възнамерява да те омъжи за него.

— Какво? — Сега Реджина беше истински шокирана. — Но… нали е трябвало да се омъжа за Джеймс!

— Само че сега Джеймс е мъртъв, а Рик иска да те види омъжена за Слейд. Слезе ли вече на земята?

— Нищо не разбирам. Защо му е на Рик да постъпва по този начин?

— Защо? — Този път Виктория се разсмя от сърце. Тя отправи красноречив поглед към съвършените перли, които проблясваха закачливо на шията на Реджина. — Заради парите ти, разбира се.

Виктория напусна стаята с победоносно изражение.

Реджина остана сама, изпълнена с недоумение и твърде шокирана, за да разсъждава трезво над ситуацията. Тя крачеше неспокойно из стаята и кършеше отчаяно ръце. Рик й се бе сторил толкова искрен. Но очевидно не беше искрен ни най-малко.

Двойните врати към стаята й, които гледаха към двора, се отвориха внезапно и шумно. Реджина се закова на място. На прага стоеше Слейд с един от най-големите и най-тежки куфари в ръка.