къщата.

Бледа картина в сравнение с някогашните времена, помисли си Реджина. И някак тъжна. Слейд сякаш прочете мислите й.

— Не бих върнал времето назад, дори и да можех — добави той.

После насочи конете по пътя покрай хамбарите и помощните постройки направо към къщата. Към тях се насочи някакъв мъж, който нямаше действителна прилика със Слейд, но нещо в чертите му силно напомняше за него.

— Добре дошла в Мирамар. — Той отправи ослепителна усмивка към Реджина. — Аз съм Едуард.

Реджина също се усмихна. Топлото му приятелско отношение беше цяр за душата й след потискащото мълчание на Слейд. Той й помогна да слезе от двуколката.

— Сега разбирам защо Джеймс е бил толкова запленен от вас — промълви сърдечно Едуард.

Реджина инстинктивно долавяше, че този мъж е умел прелъстител, но той беше толкова красив, а чарът му така неподправен, че всичко останало губеше значение. Безобидният му флирт никак не я притесняваше и тя имаше чувството, че е добре тренирана в такъв вид отношения.

— Много мило от ваша страна — отвърна му спокойно тя.

— Предполагам, че сте свикнала да получавате ласкателства от страна на мъжете. Дали понякога не ви омръзва да ви повтарят колко сте красива?

Някъде зад гърба й Слейд шумно сваляше куфарите й на земята.

Вместо да се обърка, Реджина звънко се разсмя.

— Струва ми се, че сте голям измамник.

— Измамник? — Гримасата му беше дяволита и привлекателна. — Никога преди не са ме наричали измамник, но мисля, че ми харесва.

Реджина не сдържа усмивката си. Да, определено неведнъж бе участвала в подобна игра на думи и не само че бе опитна във флирта, но и изпитваше удоволствие от него. Запита се откъде ли е толкова веща в такива ситуации, след като е прекарала последните няколко години от живота си затворена в частно училище за млади дами. На подобно място едва ли беше имала възможност да флиртува с приятни млади господа. Тази мисъл я обърка.

— Е, отсега нататък със сигурност ще го чувате по няколко пъти на ден — ухили се хлапашки Едуард, — докато наистина се отегчите.

Реджина отново се усмихна, този път насила.

— Не мисля, че една млада дама би могла да се умори да я ласкаят — отвърна машинално тя. Беше силно обезпокоена от последната мисъл, която навести съзнанието й. Но не й остана много време да разсъждава над това, защото в следващия момент Слейд изсумтя презрително и привлече вниманието на двамата с Едуард.

— Наистина ли мислиш, че жените си падат по това?

Реджина бе искрено изненадана от реакцията на Слейд. За нея разговорът с брат му беше просто игра на думи. Едуард отново и се усмихна.

— Той ревнува. Ревнува, защото не би могъл да води мил разговор с жена дори ако животът му зависеше от това.

Слейд погледна внимателно Реджина, преди да отговори на брат си.

— Аз нямам нужда от „мили разговори“. Но ти, изглежда, си доста опитен в това отношение.

— Аз съм съкрушен — отвърна шеговито Едуард, но изглеждаше озадачен от поведението на брат си.

Слейд хвърли още един обвинителен поглед към Реджина.

— И двамата изглеждате опитни в това отношение.

Реджина не можеше да повярва, че Слейд е способен да я напада по такъв начин. Едуард изглеждаше не по-малко изненадан.

— Слейд — опита се да протестира той.

Слейд обаче не му обърна никакво внимание. Той захвърли пренебрежително на земята последните й куфари и мигновено изчезна в къщата.

Чувствата на Реджина бяха наранени, но тя внимателно прикри объркването си. Обърна се към къщата, за да скрие от Едуард лицето си, обляно в гъста руменина.

— Имате хубав дом — призна чистосърдечно тя.

— Къщата е била построена за пръв път през 1838 година — отвърна й припряно Едуард. После докосна ръката й. — Той не искаше да те засегне.

— Напротив. А аз, изглежда, наистина съм твърде опитна в изкуството на флирта.

— Понякога ми е трудно да разбера брат си — отвърна мрачно Едуард. — Повечето дами, които познавам, флиртуват.

Думите му никак не я успокоиха. В последните няколко часа съвсем последователно бе отблъсквала Слейд от себе си, макар и несъзнателно. Дължеше му живота си, това беше безспорно, а вместо да му се отблагодари, досега бе успяла само да го вбесява.

— Хайде да вървим, вътре е доста по-хладно — предложи любезно Едуард и й предложи ръката си.

Желанието му беше да разсее нерадостните й мисли, а в момента Реджина имаше нужда точно от това. Тя погледна отблизо къщата и осъзна, че това е една наистина красива сграда. Огромни олеандри — бели, червени и розови — обграждаха от всички страни величествената П-образна постройка. През величествената арка на отворения портал се виждаше огромна градина с екзотични, ароматни цветя, варовиков шадраван и каменна настилка в прасковен цвят. В дъното на двора имаше по-малка врата, която вероятно водеше към друга градина.

— Разбира се, от 1838 тук са правени редица подобрения — разказваше й охотно Едуард. — Това, което виждаш в момента, е само част от оригиналната постройка. Ние сме истинска калифорнийска фамилия — една от последните останали. Повечето вече разпродадоха имотите и земите си.

— Разбирам — промълви Реджина, изключително благодарна, че Едуард успява да внесе свежа нотка в обърканите й мисли.

— Вероятно многократно ще чуеш тази история, но през 1837 година мексиканският губернатор, Хуан Батиста Алварадо, е подарил тази земя на семейството ми в знак на признателност. По онова време повечето мексикански ранчо са били изключително испанска собственост, но когато през 1822 Мексико извоюва независимостта си, изявява претенции към Калифорния. Мексиканските войници и заселници, и дори някои чужденци, са подписали петиция и са получили огромни парцели земя. Нашият дядо е бил един от първите в това отношение. Разбира се, след като Калифорния стана самостоятелен щат, загубихме по- голямата част от земите си. Но имахме повече късмет от останалите калифорнийци, повечето от които загубиха всичко. А онова, което им остана, скоро бе разпокъсано на парчета. Рик никога не би го направил.

Реджина най-сетне успя да отърси мислите си от Слейд и заинтригувана се обърна към Едуард.

— Защо сте загубили земите си?

— Защото американците така пожелаха. Последното разпределение на земите бе твърде старо, оригиналните документи за правата ни — изгубени или нечетливи, а границите често бяха отбелязани от самата природа: например огромен скален отломък или свивката на някое поточе, или пък вековно дърво, ударено от гръмотевица. Но както навярно се досещаш, половин век е много време, напълно достатъчно, за да може един поток да промени посоката си или напълно да пресъхне, камъните да се преместят и дърветата да умрат или да бъдат изкоренени от силна буря. — Едуард вдигна небрежно рамене. — Така че повечето стари калифорнийски документи бяха унищожени, а земята се разпределяше между новодошлите. В продължение на години ние се борихме за собствеността си, и за щастие успяхме да запазим една трета от владенията си. — Той се усмихна. — Истината е, че старите граници на земите ни бяха твърде обширни, за да се обработват.

От най-отдалеченото крило на къщата излезе някаква жена и уверено се запъти към тях.

— Едуард! — извика жената.

Реджина я погледна с любопитство. Беше слаба и изискана жена с блестяща кестенява коса, прибрана на тила в моден класически кок. Насочи се към тях с твърди решителни крачки. Докато се