— Ще се съвземе, но му трябва доста време.
— А Виктория? Тя добре ли е?
— За нея не се притеснявайте, мис Реджина. Снощи се напи почти до смърт. Нея не я мислете. — Жозефин беше безмилостна и твърда. — Трябваше да я изхвърлят оттук още преди години.
Реджина не знаеше дали е съгласна, защото Виктория и Рик имаха двадесет и три годишен и стабилен брак. Радваше се, че не е нужно тя самата да прости и да забрави измамата на Виктория и искрено съчувстваше на Рик и Едуард. Тя тъкмо понечи да попита Жозефин какво мисли за бягството на Едуард, когато възбудените викове на Рик достигнаха слуха й. Двете жени се спогледаха озадачени. Реджина се втурна в трапезарията. Рик крещеше като обезумял, и този път гневът му беше насочен изцяло към Джеймс.
— Какво ти е хрумнало пък този път?
— Чу ме добре — отвърна му Джеймс спокойно, но с онова решително изражение, така характерно за мъжете от семейство Деланза, което казваше, че няма път за връщане назад. — Дойдох вкъщи само да си взема някои неща. Няма да остана.
Реджина пристъпи към Слейд, който беше блед като тебешир, и стисна окуражително ръката му. Рик стовари мощния си юмрук върху масата.
— Няма да стане!
Джеймс запази самообладание.
— Няма да остана. Вече съм решил. Но искам и ти да ме разбереш.
— Аз разбирам всичко! Първо ме напусна Слейд, после Едуард, а сега и ти! — Рик се отпусна тежко на дивана. — Какво толкова съм направил?
В този момент Слейд се изправи, заобиколи широката маса и сложи ръка на рамото на баща си.
— Рик, Едуард не те е напуснал. Той избяга от майка си, и ти го знаеш. Аз дойдох у дома, за да остана. А Джеймс е наранен, татко. Длъжен си поне да го изслушаш.
Рик го погледна с просълзени очи и премигна гневно насреща му.
— По дяволите! Хайде, момче, щом имаш нещо да казваш, кажи го!
Джеймс си пое дълбоко дъх.
— Някога Мирамар означаваше нещо за мен. Някога си мислех, че виждам ясно в бъдещето. Дълги години работих усърдно в името на това бъдеще. Но за мен то вече е непостижимо. И безсмислено. — Гласът му стана умолителен. — Рик, не можеш ли да проумееш как се чувствам? През последните пет години аз градих с много любов своя дом — дом за Елизабет и за нашите деца. Но това не са били просто празни мечти, а мъчителни илюзии. Е, с това вече е свършено. Мечтите ми са мъртви и погребани. Не знам къде отивам и дори не ме интересува. Зная само, че няма да остана тук. Накъдето и да погледна, ме посреща само споменът за онова, което някога съм искал — и което бях на косъм да постигна. — Той се усмихна горчиво. — Което си мислех, че съм постигнал.
Рик наведе унило глава.
— Мислиш, че съм твърде безчувствен, за да те разбера? Искаш ли да знаеш истината? През изминалата нощ почти не спах — и не само заради Виктория, а защото знаех, вече знаех, че ти няма да останеш. — Рик вдигна глава. В очите му проблясваха сълзи. — Върви. Потърси това, което трябва да намериш и прави онова, което смяташ за правилно.
Джеймс въздъхна от облекчение.
— Благодаря ти, татко. — После се усмихна ведро към Реджина и Слейд. — Освен това бъдещето — и Мирамар — сега принадлежат на тях. Не е ли очевидно?
След десет дни дъждовете внезапно секнаха. Сивото небе се проясни и слънцето се изтърколи весело в небето. Заоблените хълмове наоколо вече не изглеждаха жълтеникави от неумолимите слънчеви лъчи, а зелени и събудени за нов живот. Никой не се зарадва. Джеймс беше заявил, че ще замине при първия приятен ден.
Виктория беше изчезнала. Тръгна си с няколко куфара багаж, без да остави дори и прощална бележка. Рик изглеждаше облекчен. Реджина смяташе, че така е даже по-добре; беше му спестила нуждата да я отпрати. Нямаше никаква вест от Едуард, макар да бяха научили, че е хванал влака от Темпълтън. Слейд смяташе, че брат му е заминал за Сан Франциско да потърси временна утеха при Ксандрия. Реджина искрено се надяваше да я намери.
Всички останали в къщата се събраха да изпратят Джеймс и да му пожелаят успех в нелекия му път. Той беше в добро настроение. Слейд смяташе, че Джеймс се впуска да потърси истинската си цел в живота и Реджина не можеше да не се съгласи. Рик беше сдържан, но Реджина знаеше, че той упорито вярва, че един ден синът му ще се върне у дома.
Жозефин го прегърна ридаеща. Лусинда се хвърли в обятията му и жадно го целуна по устните. Джеймс й отвърна със същата топла прегръдка и жадна целувка. Реджина се извърна настрани, поруменяла от свян. Очевидно двамата изпитваха някакви чувства един към друг.
Дойде и нейният ред. За по-малко от две седмици Реджина дотолкова се бе привързала към Джеймс, че го считаше за свой доверен приятел и брат. Прегърна го с цялата си обич.
— Радвам се, че все пак се срещнахме — каза му сърдечно тя. — Ти заслужаваш само най-доброто, Джеймс. Дано един ден да го откриеш.
Джеймс намигна към Слейд.
— Ще успея. Нали брат ми вече преуспя като бандит!
Внезапно Реджина сниши гласа си.
— Обещай ми да се върнеш след шест месеца.
Очите му се разшириха.
— Още не съм казала на Слейд, но обещавам тази вечер да му съобщя. Ще ставаш чичо, Джеймс.
Той плесна възторжено с ръце и я прегърна с цялата си братска обич.
— Какво ти каза? — попита го подозрително Слейд.
— Ще ти го съобщи, когато сама реши — отвърна усмихнат Джеймс.
Двамата мъже се сбогуваха по своему. Последваха още несдържани прегръдки и нови щедри обещания. Джеймс се метна пъргаво на коня си. Слейд обгърна нежно раменете на Реджина. Рик стоеше просълзен встрани. Джеймс им помаха за сбогом и пришпори коня си напред. За дълго те останаха загледани след него. В един момент той се обърна, помаха за последно и изчезна зад завоя.
Последва миг тишина.
— Предполагам, че трябва доста да се порови из дълбините на душата си. — Рик въздъхна и потупа Слейд по гърба. — Да вървим, синко. Да видим дали не можем да свършим нещо полезно и днес. — С тези думи той се отправи към хамбара.
Реджина погледна мъжа си.
— Тъжен ли си?
— Не. — Той се усмихна. — Никак не съм тъжен. Чух какво каза на Джеймс.
— Така ли?
Слейд я вдигна като перце от земята и я завъртя буйно около себе си.
— Ново поколение Деланза! — После я остави на земята, пое нежно ръката й и впери поглед в необятните зелени планини, които се открояваха величествено на хоризонта. — Сега съм по-решен от всякога да превърна Мирамар в част от бъдещето — в част от тяхното бъдеще! — Той погледна покрай имението, там, където сивият океан се разбиваше шумно в брега. — Почти им завиждам. Двадесети век пристига, Реджина, и носи със себе си нови предизвикателства, щедри обещания. Настъпва нещо ново, различно, вълнуващо.
— Ти си поет — прошепна Реджина и облегна глава на раменете му.
Той се засмя.
— Аз съм реалист, любима моя. И мисля, че това е най-подходящият момент да съобщим на Рик. Какво ще кажеш?
— Исках ти да му го съобщиш.
