Тя беше оскърбена и бясна, както от него, така на самата себе си заради старанието да бъде учтива.
— Не се стремя да те отблъсна — каза той и я хвана за бедрата, преди тя да се усети и да го отблъсне. — Ще се срещнем довечера.
Люси започна да се бори, бясна и унижена. Когато той я освободи, тя отстъпи назад задъхана. Гърдите й се издигаха и спускаха бурно. За нейно голямо неудоволствие той я желаеше открито.
— Ти си възможно най-голямата отрепка, която човек може да си представи. Опитах се да бъда добра и блага, но с теб е невъзможно. Помислих си, че между нас има нещо, но съм бъркала толкова много.
Лицето му, обикновено безизразно, беше притъмняло от спотаения гняв.
— Това, което почувствахме един към друг, се нарича страст с главно С. Можеш да го наречеш с каквото си искаш превзето име, но няма да промениш същината на факта — нито на акта.
— Върви по дяволите!
— Ти върви по дяволите заедно с цялото си великодушие. Запази го за себе си.
Трепереше цялата. Когато той се отдалечи с горделива походка, тя преглътна болезнено и се обърна, за да се озове лице в лице с Джоана.
Люси не можеше да заспи. Лежеше до Джоана, решена да не се разплаче. Никога преди не се бе чувствала толкова стъпкана и напълно разтърсена от всичко преживяно. Не искаше нищо друго освен да се наплаче на воля в прегръдките на майка си. Знаеше, че той се е опънал на земята с подпряна на седлото глава от другата страна на загасващия огън.
Презираше го. Миналата нощ беше грешка, която нямаше да се повтори никога вече. Никой мъж не можеше да се отнася така с нея и да се измъкне безнаказано. И все пак й се струваше, че усеща всеки негов дъх и движение. Беше много мъчително. Тялото й се присви на кълбо.
Когато по-късно дишането на Джоана подсказа, че е дълбоко заспала, тя го чу как става и се отдалечава. Искаше й се да заспи, вместо да си мисли за него. Вместо да надава ухо, за да го чуе. Това я унижаваше. Устата й беше пресъхнала. Тя преглътна мъчително. Арогантен копелдак. Добре поне, че и той не намираше покой в съня.
Не можеше да каже дали са изминали пет или петдесет минути. Но когато го чу да се завръща, всяка част на тялото й застина. Той се приближи до нея, както беше предполагала. Беше предвидила постъпката му и затова държеше дамската си чанта подръка.
— Знам, че не спиш — каза тихо той и се смъкна на колене до рамото й. Пръстите му я погалиха.
— Изчезвай — изсъска тя. Докосването му я накара да настръхне. Пружината в стомаха й се сви още повече. Заедно с ръката й, която държеше чантата. Дланта му се плъзна надолу и обхвана едната й гръд.
— Чакаше ме, нали?
— Не! — Тя го отблъсна.
— Ще ти докажа, че лъжеш — зашепна с кадифен глас той и промуши ръката си под нея.
— Джоана ще се събуди — опита се да му избяга тя.
— Шоуто ще й хареса — каза той и се потърка в ухото й.
— Ти си лош и порочен.
— Да си светец е досадно — засмя се Шоз. — Освен това в пъкъла има място и за двама ни. — Той я близна.
Независимо от гнева, действията му изпълниха Люси с възхитително усещане.
— Спри. Ще трябва да ме изнасилиш, за да ме имаш.
— Много добре.
Люси изстина, когато той я притисна в ръце, сякаш за да я понесе. Захапа я за врата. Неспособна да се противи, тя бръкна в чантата и пипнешком затърси пистолета. Ръцете му се сплетоха още по-плътно около тялото й. Той се изправи, вдигайки я на крака. Тя опря оръжието в диафрагмата му. Ръцете му спряха да я опипват и той застана на място. Люси изпита чувство на триумф — притъпено от страха за нейната дързост.
— Остави ме.
Шоз се изсмя. Гласът му беше тих и заплашителен. Той отпусна ръце и отстъпи.
— Хубава играчка имаш.
— Не е играчка, и по стечение на обстоятелствата съм безпогрешен стрелец. — Възбудата й нарастваше. — А и от толкова разстояние няма начин да не улуча.
— Стрелец във фуста — каза приглушено той.
Той я сграбчи за китката толкова бързо, че не й остави време дори да види движението му и насочи ръката й надолу и далече от себе си. Люси извика и изпусна оръжието.
— Наистина ли възнамеряваше да ме застреляш? — Той изглеждаше развеселен.
Тя се разгневи от очевидно присмехулното му поведение и проваления й опит да му се противопостави. Сърдита и объркана, тя го наблюдаваше как вдига оръжието от земята и изпразва патроните от него. Той взе чантата й и провери дали няма още муниции. Захвърли я настрана, доволен от резултата. Сега знаеше, че няма повече патрони, нито пък място, където да ги укрива.
Върна й оръжието с усмивка.
Идеше й да му размаже усмивката право върху лицето. Тя се отдаде на идеята с удоволствие, но не стигна по-далеко от това, защото той я вдигна в ръце и започна да я отнася.
— Пусни ме — останала без дъх промълви тя.
— Не и докато не довършим започнатото — безцеремонно отсече той.
Люси нямаше намерение да свършва каквото и да било с него. Бореше се диво и безрезултатно, докато той я отнасяше далеко от лагера. Когато тя проговори, всяка нейна дума прозвуча убедително.
— Щом стигнем ранчо „Дерек и Миранда“, ще кажа на дядо, че си ме насилил, кучи сине — изкрещя тя. — Той е един от най-влиятелните мъже в Тексас и познава всички — губернатора, сенатори, дори президента на Съединените щати. Ще те гонят докрай, а когато те спипат, ще те заключат и ще хвърлят ключа в океана.
Той окаменя.
— Чакай да отгатна. Дядо ти е самия Дерек Браг.
— Правилно — извика тя. — Ти си свършен, свършен.
Шоз изруга и я пусна на земята. Люси почти припадна, останала без дъх.
— Малка кучка — каза той. — Ще го направиш не защото съм те чукал, а защото не ти се мазня.
Тя не отговори.
— Не се тревожи — ухили се той сурово. — Няма да те докосна, защото не заслужаваш.
7
Никога не беше виждала по-желана гледка — град Парадайз.
— След минута пристигаме — промърмори Шоз.
Бяха възседнали мулетата, Шоз начело, а двете момичета след него една до друга върху гърба на второто животно. Теренът се беше променил, изпепелената равнина беше отстъпила място на скалисти хълмове, зеленото преобладаваше пред кафявия цвят, дърветата бяха по-големи и кичести. Подминаха първите белосани къщи в покрайнините на града. Повечето от тях бяха заградени с огради от боядисани в бяло колове, по които розовите храсти стигаха чак до пощенските кутии във весели цветове. Отпред пътят завиваше в широката и прашна главна улица на града, уместно наречена Авеню Браг.
Люси, която се беше научила да язди още на четири година в Сентръл Парк, седеше начело, а Джоана се бе вкопчила в нея изотзад. Люси измъкна една мръсна кърпичка, въздъхна ужасено от окаяния й вид, след което използва крайчеца, за да попие потта от лицето си. Какво не би дала за някой крем или пудра! Опита се да оправи косата си с голи ръце, осъзнавайки, че всичко е далечен отглас от представата й
