— Къде беше?

Нямаше намерение да го изкрещи, но започна да се убеждава в правотата на Джоана, че ги е зарязал, че я е изоставил, след като слънцето се издигна високо, без да се яви никаква следа от него. Адреналинът й се повиши ведно с жегата. Никой истински джентълмен не би ги оставил в това положение сами, без дори да ги уведоми за намеренията си. Без да им остави лично съобщение. Но за какъв джентълмен ставаше дума? Той не спадаше към нейното обкръжение и никак не приличаше на мъжете, които бе оставила след себе си. Не трябваше да забравя, че е скитник. Колкото повече се разгорещяваше и по-дълго чакаше, толкова по-добре си спомняше неговата грубост и безочие.

— Не е твоя работа.

Тя отстъпи назад с отвращение.

Джоана беше приседнала и ги наблюдаваше самодоволно. Шоз изтупа пепелта от огнището от ботуша си.

— Няма нито ядене, нито огън! Какво сте правили цял ден?

Люси замръзна от намекнатия укор. Беше започнала да съжалява за избухването си, защото не бе това начинът да поздравиш с добре дошъл някой, с когото си бил във възможно най-интимен контакт предишната вечер. Не за първи път темпераментът я подвеждаше и тя реши също не за първи път да се поправи. Ала той се държеше така, сякаш не я харесваше истински, което не беше възможно след всичко станало.

— Помислихме си, че няма да се върнеш — обади се Джоана.

Беше невероятно горещо. Слънцето тъкмо започваше да захожда, но щяха да изминат няколко часа, преди да се разхлади. Люси се извърна бавно към нея, знаейки, че иска да я убие само заради жегата и безнадеждните обстоятелства.

— Не съвсем — каза тя многозначително. После се обърна към Шоз с отработена усмивка. — Нямах никакви съмнения относно завръщането ти.

— Наистина! — Той се усмихваше, сякаш знаеше, че лъже. Наблюдаваше я лениво с небрежен сексуален интерес. Тя бе захвърлила отдавна елечето си — вече безнадеждно съсипано. Беше боса, с навити до лакти ръкави. Знаеше, че не изглежда ни най-малко привлекателна и този факт, в комбинация с безсрамната му похотливост, я принуди де се извърне в старанието си да съхрани поне малко от своето достойнство и решителност. Би трябвало да я харесва и да се грижи за нея. А от нея се очакваше да е приятна и склонна към флирт. Всички разумни линии на поведение й убягваха. Безвъзвратно.

Не се осмели да го пита отново къде е бил през целия ден. Когато той се присегна към една от торбите на седлото, надеждите й възкръснаха. Навярно щеше да сготви за всички довечера. С Джоана не бяха слагали нищо в уста цял ден, защото и двете нямаха и най-малка представа какво да правят с продуктите, които им беше оставил. Люси се опита да свари кафе, но опитът се оказа пълен провал. Без да се споменават изгорелия палец и забитите в ръката й тресчици при събирането на дървата.

Той извади чифт букаи от торбата, след което изгледа изгорялата утайка от кафе по тигана.

— С нож да го режеш — каза той с отвращение.

За Люси бе ясно, че това е мигът, когато трябваше да прояви смирение.

— Никога преди не съм правила кафе — призна тя.

— Вместо да ми се пулиш с тези големи сини очи — каза навъсено той, — би могла да се научиш, принцесо. Да не съм ти слуга.

— Нямах предвид нищо подобно.

Защо беше така кисел?

Той стана и се запъти към потока. Люси го наблюдаваше, объркана и развълнувана. Нещата изобщо не вървяха. Защо бе така враждебен с нея? Нима съжаляваше за отминалата нощ? Мисълта за това я ужаси.

Едно от мулетата изрева. Вниманието й се насочи към двете животни, които пиеха вода от потока.

— Магаретата — досети се тя.

Шоз беше хванал животните и им поставяше букаите. Люси се затича след него.

— Изоставил си ни, за да намериш магарета?

Той се подпря върху покрития с козина хълбок на едно от животните и я погледна.

Беше разколебана. Това обясняваше отсъствието му. След като не ги бе зарязал, а се бе погрижил да им намери транспорт, значи не беше толкова лош, колкото изглеждаше. Това я доближи до разбиранията за кавалерство. Тя се усмихна нерешително и положи длан на рамото му. Кожата му си беше същата, каквато я помнеше, като коприна. Тя почувства прежния трепет при допира с нея.

— Какво искаш сега? — запита сухо той.

— Нищо. Аз… — Тя отдръпна ръката си. — Дори не знам как се казваш. — Изчерви се, защото след всичко станало дори не се бяха запознали.

— Шоз.

— Шоз? Що за име е това?

— Име на апах.

Люси премига и беше на път да му каже, че във вените й също имаше капка апахска кръв, но той продължи с твърд глас:

— Кръстен съм на чичо ми Шозкай. Истински, чистокръвен индианец. Поне беше такъв, преди американските войници да го обесят. Няма ли да припаднеш, принцесо? — Той се разхили. — Или да запищиш?

Гневният му глас я накара да отстъпи. Той й обърна рязко гръб.

— Чакай — извика тя и го хвана за ръка.

— Сега пък какво?

— Дойдох да ти благодаря. — Тя бързо дръпна ръката си.

— За снощи?

Очите й се разшириха от отвратителната забележка. Тя го стрелна през рамо.

— Да не си посмял да го споменеш отново!

— Тя не ни чува. Освен това вече ни видя.

Прииска й се да го удари. Очевидно се подиграваше на объркването й.

— Тя няма да каже нищо.

— Изобщо не ме интересува какво ще направи — сви рамене той.

Тя остана с ужасното чувство, че говори истината.

— Не го мислиш, нали? — прошепна Люси.

— Не ме гледай така. — Очите му се присвиха и той изруга. — Сякаш съм наранил чувствата ти. Това не ти е Ню Йорк, нито пък аз съм някой от твоите влюбени въздухари.

Измина един безкраен миг. Той се изрази пределно ясно.

— Повярвай, не си наранил чувствата ми, защото не би могъл.

— Браво — измърмори той.

— Само исках да ти благодаря, че си се погрижил да намериш животните. — Очите й хвърляха искри.

— Сладурче — изсмя се той. — Никога не върша нещо, без да получа друго в замяна, стига то да не създава неприятности.

— За какво говориш?

— Предполагам, че си навикнала да ти стоят на крака. — Той се взря в нея. — Но аз не съм го правил никога в живота си. Не ми е приятно да те разочаровам, но не съм прекарал целия ден в търсене на магарета заради малкото ти задниче.

— Защо си толкова нетърпим? Защо искаш да ме отблъснеш? Защо не приемеш моите благодарности?