малките й ноздри. Те бяха винаги барометър за нейните преживявания; с върха на пръстите си докоснах ушите й, порозовели от целувките. Не зная това ли ме толкова обезпокои; непрекъснато си казвах, че всичко е сън, но сърцето ми се свиваше.

Приготвих се да стана от леглото; очаквах, че не ще мога да направя това, понеже насън много често не сме в състояние да командуваме собствените си движения. Тялото ни в такъв случай е като парализирано или просто отсъствува — по-скоро разчитах, че поради това ми намерение ще се събудя. Не се събудих обаче. Само седнах на леглото, със спуснати на пода крака. „Няма как, трябва всичко да досънувам докрай“ — помислих аз, но хубавото ми настроение изчезна без следа. Страхувах се. — Какво искаш от мене? — попитах аз. Гласът ми беше охрипнал и трябваше да се закашлям.

По навик потърсих с босите си крака домашните чехли, но докато си спомня, че тук нямам никакви чехли, така ударих пръста си, че извиках от болка. „Е, сега ще се свърши!“ — помислих с чувство на удовлетворение. Но пак нищо не се промени. Харей се отмести, когато сядах на леглото. Тя се облегна с гръб на таблата му. Роклята на гърдите й потрепваше леко в такт с тупкащото й сърце. Тя ме разглеждаше със спокоен интерес. Реших, че ще е най-хубаво да се изкъпя, но пак си помислих, че къпането насън едва ли може да ме събуди…

Попитах я:

— Как дойде тук?

Тя взе ръката ми и започна да я подхвърля по стар навик, подгъваше връхчетата на пръстите ми и ги стискаше. После каза:

— Не зная. Лошо ли е това?

А гласът й беше същият, нисък, с тон на разсеяност. Тя винаги говореше така, сякаш не мислеше много върху казаните думи, а е заета с нещо друго.

— Някой… видя ли те?

— Не зная. Дойдох както обикновено. Има ли значение това, Крис?

Тя продължаваше да си играе с ръката ми, но лицето й вече не вземаше никакво участие в това. Намръщи се.

— Харей?…

— Какво, мили?

— Как узна къде съм?

Това я накара да се позамисли. Когато се усмихваше — а имаше толкова тъмночервени устни, че като ядеше вишни, цветът им не се променяше, — се показаха белите връхчета на зъбите й.

— Нямам понятие. Това е смешно, нали? Ти спеше, като влязох, и не се събуди. Не исках да те будя, защото си сръдлив. Сръдлив и скучен — и в такт с тия думи тя енергично подхвърли ръката ми.

— Ходи ли долу?

— Ходих. Избягах оттам, много е студено.

Тя пусна ръката ми. Наклони се закачливо на една страна и отметна главата си така, че цялата й коса падна от едната страна, и ме погледна с оная полуусмивка, която бе престанала да ме дразни едва когато я бях обикнал.

— Но нали… Харей… нали… — мънках аз.

Наведох се над нея и повдигнах късия ръкав на роклята й. Току над подобния на цветче белег от ваксинация против едра шарка се червенееше следа от убождане. Макар и да очаквах това (тъй като съвсем инстинктивно се мъчех да намеря някаква логика в невъзможното), притъмня ми пред очите. Докоснах с пръст тази раничка от инжекцията, която после ми се бе присънвала години наред, та с мъчителен стон се будех върху раздърпаната постеля, винаги в една и съща поза, превит на две, както тя лежеше, когато я намерих вече почти изстинала. Защото насън се мъчех да направя това, което беше извършила тя, сякаш по тоя начин исках да умилостивя нейната памет или да бъда с нея в тия последни минути, когато вече е почувствувала действието на инжекцията и трябва да се е страхувала… Та тя се боеше дори от обикновена драскотина, не можеше да понася болка, нито да гледа кръв, а внезапно извърши такова страшно нещо, като ми остави само пет думи в бележка, адресирана до мене. Аз винаги държах тая бележка между книжата си, носех я при себе си, изпомачкана, протрита по прегънките, нямах сили да се разделя с нея — хиляди пъти се бях връщал към тоя момент, в който тя я бе написала, и към това, което е почувствувала точно тогава. Втълпявах си, че е искала да направи това на шега и за да ме изплаши, но случайно дозата се е оказала твърде голяма; всички ме убеждаваха, че е било точно така, че това е било просто моментно решение, предизвикано от депресия, от внезапна депресия. Те обаче не знаеха какво й бях заявил пет дни преди да посегне на живота си и че за да я засегна по-дълбоко, бях започнал да събирам нещата си, а тя точно в момента, когато ги опаковах, ми бе казала съвсем спокойно: — Знаеш ли какво означава това?

Аз се престорих, че не разбирам, макар отлично да знаех какво иска да ми каже. Смятах я за страхливка и й казах това. А сега тя лежеше пряко на леглото и ме гледаше внимателно, сякаш не знаеше, че аз съм я убил. Стаята беше почервеняла от слънцето, косата й блестеше. Харей погледна косо към рамото си, а когато отпуснах ръката си, тя сложи върху нея своята хладна и гладка буза.

— Харей — изхриптях аз, — това е невъзможно!

— Стига!

Очите й бяха притворени, видях как потрепват под спуснатите клепачи, черните й мигли докосваха бузите.

— Харей, къде сме ние?

— У дома.

— Къде е това?

Тя за миг отвори очи и пак ги затвори. Погъделичка с миглите си ръката ми.

— Крис!

— Какво?

— Хубаво ми е.

Стоях наведен над нея, без да мърдам. Вдигнах глава и в огледалото на умивалника видях част от леглото, разрошените коси на Харей и моите голи колене. Придърпах със стъпалото си един от полустопените инструменти, които се търкаляха по пода, и го вдигнах със свободната си ръка. Върхът му беше остър. Допрях го до кожата си, току над мястото, където розовееше малък полу кръгъл белег, и го забих в тялото си. Усетих остра болка. Гледах как кръвта тече, плъзга се на големи капки по крака ми и тихо капе на пода.

Всичко беше напразно. Страхотните мисли, които бръмчаха в главата ми, ставаха все по-отчетливи. Вече не си казвах: „Това е сън“, а сега мислех: „Трябва да се защищавам!“ Погледнах босите й крака, посегнах към тях, леко повдигнах розовата и пета и прекарах пръсти по кожата на стъпалото.

Тя беше нежна като на новородено.

Сега вече сигурно знаех, че това не е Харей — и почти бях уверен, че тя самата не го знае.

Босото краче се помръдна в ръката ми, в тъмночервените устни на Харей напираше безмълвен смях.

— Къде са нещата ти? — попитах аз и веднага съжалих за това.

— Моите неща?

— Какво, да не би да имаш само тая рокля?

Сега вече това беше игра. Нарочно исках да се държа небрежно и съвсем обикновено, като да сме се разделили вчера или по-точно, като да не сме се разделяли никога. Тя стана и с познато леко и пъргаво движение оправи полата си. Думите ми я заинтригуваха, макар да не каза нищо. За пръв път обгърна всичко наоколо с делови, търсещ поглед и се обърна към мене явно учудена.

— Не зная… — каза безпомощно тя — изглежда, че са в гардероба? — добави после и открехна вратата.

— Не, там има само комбинезони — отвърнах аз. Намерих при умивалника електрическа самобръсначка и започнах да се бръсна. При това гледах да не стоя с гръб към девойката, която и да беше тя.

Тя се разхождаше из кабината, надничаше във всички ъгли, погледна през прозореца, накрая се приближи до мене и каза:

— Крис, имам чувството, че нещо се е случило!

Тя млъкна. Чаках да продължи, самобръсначката в ръката ми беше изключена.