Аз обаче не исках нищо да вгорчава моя последен ден. И все пак ме гризеше безпокойство. Сега вече пътищата ни с Ленарт наистина се разделяха. Беше като пътуване във влакче на ужасите, нагоре-надолу между възторг и отчаяние.
Всичко, от което трябваше да живея сега, беше мъничката надежда, че отново ще се срещнем в Стокхолм. Но кой би могъл да знае това със сигурност? Може би за него това тук беше малко ваканционно преживяване, което той бързо щеше да забрави. Не беше казал нито една дума, която да ми даде правото да очаквам нещо друго. И затова последната вечер беше непоносима.
Бяхме се разхождали целия ден, вземайки си сбогом с всички приветливи хора и всички любими места, а когато се свечери, седнахме под чинара. На известно разстояние от нас седяха Виктор Малмин и другите. Виктор беше страшно весел. Правеше смешки и разказваше анекдоти и Фрида Стрьомберг се превиваше от смях. Госпожа Берг също беше в необичайно добро настроение може би защото това пътуване на изпитанията скоро щеше да приключи. Но господин Густафсон седеше сам встрани и имаше вид на обзет от мирова скръб. Усещах, че сме сродни души. И аз изпитвах същото.
Историите на Виктор ставаха все по-весели. Внезапно обаче той млъкна и повече не проговори и ние виждахме само върха на цигарата му като припламваща точка в тъмното.
Понякога се питам дали в Ева не се крие една малка садистка, макар че иначе е толкова добросърдечна. Внезапно тя запя, тихо и някак отсъстващо: „Подай ми още веднъж ръце за сбогом…“
Тогава Виктор Малмин се надигна и изчезна.
И тъй като знаех, че след няколко жалки часа ръцете на Ленарт щяха да се протегнат за сбогом към мен, аз също не изтърпях. Надигнах се и побягнах, без да дам никакво обяснение. Трябваше известно време да бъда сама. Затичах се по скалната пътека към морето.
— Бона сера — поздрави ме младият италианец, който беше спасител там.
От пристана към водата се спускаше една стълба, но след падането на мрака, когато никой вече не искаше да се къпе, изтегляха стълбата горе. Тъкмо с това беше зает той сега.
Аз обаче го спрях. Исках да се гмурна в мамещите черни дълбини. Не, не исках да се давя. Исках да се изкъпя. Исках за последен път да се изкъпя в Средиземно море. Банският ми костюм още висеше на парапета. Беше мокър и студен, но водата ме обгърна като топла ръка.
Този ден ми стига за цял живот! Полюлявах се по гръб на слабото вълнение и гледах към звездите. По лицето ми имаше солена вода, не знам дали беше Средиземно море или моите сълзи.
На пристана чакаше спасителят и сигурно се чудеше какво ми става. Виждах черната му сянка да се движи неспокойно напред-назад. Той явно искаше да изтегли стълбата и да се прибира. Само още няколко минути, приятелю. Нали разбираш, аз вероятно никога вече няма да се къпя в Средиземно море. Никога вече няма да видя тези блестящи светлини, които са Неапол, никога вече няма да чуя тихия плисък на вълните, които се блъскат в скалите на Соренто. Този ден ще трябва да ми стигне за цял живот, разбираш ли!
А сега какво? Да не би да иска да скочи във водата и да ме извади? Някой се спусна по стълбата. О, тези пламенни италианци! Не идвай насам, иначе ще потегля за Неапол, заклевам се! Не се приближавай, казвам ти!
Тогава чух един добре познат глас:
— Кати, може ли човек да поговори с теб, преди да потънеш?
Ах, та това не беше спасителят. Беше Ленарт. Беше Ленарт!
Двадесет и първа глава
Ленарт, скъпи мой!
Обичам те! Трябва да ти го кажа, защото непрекъснато мисля за това. Това е моето първо писмо до теб и би било тъжно, ако забравя да ти кажа, че те обичам. Искаш ли да знаеш колко много? О, не е толкова лесно да се каже точно колко много. Нали любовта не може да се измери и претегли, както прави неделният рибар с уловените риби, за да се хвали после пред приятели. Едно обаче мога да ти кажа със сигурност: изумена съм, че толкова много любов може да се побере в един-единствен човек. И то не много едър човек, като мен.
Спомняш ли си за злия стар император Тиберий, който си седял на остров Капри и управлявал Римската империя, като нареждал заповедите му да се предават между Капри и Рим с огнени сигнали от едно възвишение на друго?
И аз искам да направя същото. Искам да се кача на някоя висока планина и да изпратя моето пламтящо съобщение: обичам те! И после да бъде предадено по цялата земя. Ще бъде извикано от Мон Блан40 от Гауризанкар41, Килиманджаро42, Фуджияма43 и Везувий44: Обичам те! Но да седя тук и да го пиша е писмо е толкова обикновено. Обикновено писмо, което ще бъде пуснато в обикновена, прозаична пощенска кутия, ще бъде подпечатано, обработено и превозено с потискащо безразличие от кралската поща. Искаше ми се да мога да ти изпратя един облечен в пурпур вестоносец, който да ти съобщи с тръбни звуци: „Обичам те!“
Позволено ли е да обичаме толкова много един човек, или за тези случаи е предвидена глоба? Искам да кажа, мислиш ли, че боговете ще се разгневят и ще те отнемат от мен? О, велики богове, не го правете, милинки, добри богове, защото не подозирате как се измъчих, докато го получа! Той беше толкова опърничав. Има толкова лениво старо сърце… три седмици бяха необходими да му вдъхна живот и заради него дори трябваше да скоча във водата!
Хей, Ленарт, не познавам друго момиче, което да се е сгодило в самото Средиземно море. А ти? Толкова се радвам за това. Ако на някое списание му хрумне да ме интервюира: „Къде и кога вашият съпруг ви се обясни в любов?“, ще отговоря високомерно: „Докато плувах в Средиземно море!“ Трябва да признаеш, че звучи много ексцентрично.
Ти каза това. Ще го помня, докато съм жива. Всъщност не беше кой знае какво предложение, но в моите уши то прозвуча така прекрасно, като „Песен на песните“ и всички други прочути любовни песни, взети заедно.
Седя си тук и разглеждам своя пръстен. Тюркоазите имат същия цвят като небето над Флоренция в деня, когато го видях за пръв път. Разглеждам пръстена и дъждовният Стокхолм изчезва пред очите ми. Отново стоя пред един малък магазин на Понте Векио, а ти стоиш зад мен и казваш с присмехулния си глас: „Викай по-силно, Кати!“ И сега аз те питам, Ленарт Зундман: защо си се върнал там и си купил тъкмо този пръстен? Знаел ли си още тогава, че аз съм тази, на която искаш да го подариш? Ако сега кажеш „да“, никога няма да ти простя. Никога няма да ти простя, че ме остави да се скитам през цяла Италия, без нито една обнадеждаваща дума. О, ще си получиш наказанието за това, само почакай! Всеки ден ще получаваш за обяд варена треска. Или нещо подобно! Да, да, ще помисля какво да направя.
Днес в Стокхолм вали. Плющи в прозорците, есен е. Не е ли несправедливо, че ти си още там, на слънце? Да, именно несправедливо! И все пак се радвам, че слънцето те огрява, скъпи мой. Ако можех да ти сваля слънцето, луната и звездите, щях да го направя. Няма нищо, което да не бих направила за теб. Дори, като си помисля, съм готова да се откажа от наказанието с варената треска. Мислиш ли, че тогава ще бъдеш щастлив с мен?
Човек трябва винаги да бъде влюбен, това казах снощи на Ева. И знаеш ли какво отговори тя:
Ужасният Оскар Уайлд! Не му разрешавам да идва тук и да ми отнема куража! Смятам, с Божията помощ, докато съм жива, да бъда влюбена. Съзнавам, че човек не може да го усеща винаги точно по този начин, но ще опитам да спася през годините нещо от своето въодушевление. Обещавам да те обичам в радост и в болка, Ленарт, дори когато е трудно. Не мога да ти обещая да ти се подчинявам, това не. Но да бъда сравнително мила с теб, се задължавам. Това стига ли? Да, струва ми се, че стига. Да върви по
