силните, а душата му бе душа на исполин, защото успя да се наложи на тялото си до края на изнурителния ден. И удари две яребици, но не поиска да ги изяде. За това нямаше нужда от огън, а те криеха в себе си живота, но той мислеше за Унга и тръгна образно към стана. Вече не вървеше, а пълзеше по ръце и колене в снега. Аз се приближих и видях от очите му да ме гледа смъртта. Дори и тогава още не беше късно да яде от яребиците. Той захвърли пушката си и понесе птиците със зъби, като куче. Вървях до него, изправен. А той ме гледаше, когато спираше да си почине, и се чудеше, че имам толкова сили. Разбирах го по погледа, макар че вече не говореше, а когато устните му се движеха, те се движеха беззвучно. Както казах, той беше мъжествен човек и в сърцето ми проговори състраданието, но аз се върнах в мислите си през целия си живот и си спомних студа и глада в безкрайната гора .край руските морета. Освен това Унга бе моя и аз бях платил за нея нечуван откуп в кожи, лодки и мъниста.

И така вървяхме ние през бялата гора и мълчанието ни потискаше като тежка морска мъгла. И сенките на миналото витаеха във въздуха и навсякъде около нас; и аз виждах жълтия бряг на Ака о;

тан, и каяците, които бързаха да се приберат от д риболов, и хижите, където започваше гората. Там бяха и мъжете, които бяха станали наши вождове й законодатели, чиято кръв течеше в мен и с чиято кръв се бях сродил и чрез Унга. Да, и Яш Нуш вървеше до мен с мокър пясък в косите си и бойното му копие, пречупило се, когато бе паднал отгоре му, бе още в неговата ръка. И аз разбрах, че времето беше дошло, и виждах обещанието в очите на Унга.

Както казах, ние вървяхме така през гората, докато миризмата на пушека от стана загъделичка ноздрите ни. И аз се наведох над него и дръпнах яребиците от зъбите му. Той се обърна на една страна и спря, в очите му се изписа учудване, а ръката, която беше под тялото, бавно се плъзна към ножа на хълбока. Но аз го взех и се изсмях право в лицето му. Ала той не разбра дори и тогава. Й аз му показах как съм пил от черните бутилки, как съм трупал на снега висок куп от даровете и възкресих пред него всичко, което ме сполетя през нощта на моята сватба. Не промълвих нито дума, но той разбра. И въпреки това не се уплаши. Устните му се изкривиха от присмех и студена злоба и това, което научи, му даде нови сили. Не беше далеч, но снегът бе дълбок, а той се влачеше много бавно. Веднъж остана да лежи Толкова дълго, че аз го обърнах и то погледнах в очите. В тях ту проблясваше живот, ту ги забулваше смъртта. А когато го пуснах, той пак запълзя напред. Така стигнахме до огъня. Унга веднага се озова до него. Устните му се движеха, без да издават звук; после ме посочи на Унга, за да й обясни. А след това остана да лежи на снега, без да се мръдне, за дълго време. Той и сега е там на снега.

Аз не промълвих нито дума, докато не опекох яребиците. Тогава й заговорих на родния й език, който не беше чувала от много години. Тя се изправи, ей така, отвори широко очи от изненада и ме попита кой съм и къде съм научил тоя език.

— Аз съм Наас — казах.

— Ти? — рече тя. — Ти? — И допълзя по-близо, за да може да ме види.

— Да — отговорих, — аз съм Наас, вождът на Акатая, последният от моя род, както ти си последната от твоя.

И тя се изсмя. Кълна се във всичко, което съм видял, и във всичките дела, които съм извършил, че не бих искал никога пак да чуя такъв смях. Той смрази душата ми и аз седях там, сред Бялото мълчание, сам със смъртта и с тая жена, която продължаваше да се смее.

— Хайде! — казах, защото мислех, че тя бълнува. — Яж от храната и да тръгваме. Оттук до Акатан е далече.

Но тя зарови лице в жълтата му грива и продължи да се смее, та чак ми се стори, че небесата ще се сгромолясат отгоре ни. Бях мислил, че ще бъде вън от себе си от радост, когато ме види, и с радост ще се върне към спомените за стари времена, но този начин да се радва ми се видя много чудноват.

— Хайде! — извиках аз и здраво я хванах,за ръката. — Пътят е дълъг и тъмен. Да побързаме!

— Къде? — попита тя, седна и се изтръгна от странното си веселие.

— На Акатан — отговорих аз, убеден, че лицето й ще светне, когато й го кажа. Но тя заприлича на неговото и устните й се изкривиха от присмех и студена злоба.

— Да — каза тя, — ще отидем, ръка за ръка на Акатаи, ти и аз. И ще живеем в мръсните хижи, и ще се храним с риба и лой, и ще си родим наследник — наследник, с когото ще се гордеем цял живот. Ще забравим за света и, ще бъдем щастливи, много щастливи. Това е хубаво, чудесно! Хайде, да побързаме! Да се върнем на Акатан!

И тя прокара ръка през жълтите му коси и се усмихна с усмивка, която не беше добра. И нямаше обещание в нейните очи.

Аз седях, мълчах и не можех да се начудя на странната природа на жената. Върнах се в мислите си към нощта, когато той я отвлече от мене, а тя крещеше и му скубеше косите — неговите коси, които сега галеше и от които не можеше да се откъсне. Тогава си спомних за откупа и за дългите години на чакане; и я стиснах в ръцете си, и я повлякох, както я беше повлякъл той. А тя се дърпаше, също както през оная нощ, и се бореше, както котка се бори заради малките си. И когато огънят бе още между нас и мъжа, аз я пуснах и тя седна и взе да ме слуша. И аз й разказах за цялото изминало време, за всичко, което ми се бе случило по непознатите морета, за всичко, което бях правил в непознати страни; за безкрайното си търсене, за гладните години и за обещанието, което бе дала първо на мен. Да, разказах й всичко, дори и това, което бе станало между мен и мъжа в този ден и през наскоро миналите дни. И докато говорех, виждах обещанието да расте в очите й, щедро и разточително като пукването на зората. И прочетох в тях съжаление, женската нежност, обичта, сърцето и душата на Унга. Аз станах отново юноша, защото този поглед беше погледът на Унга, когато със смях беше изтичала нагоре по брега към хижата на майка си. Свърши се безмилостната тревога, и гладът, и безкрайното чакане! Времето беше дошло. Почувствувах, че тя ме зове, и ми се стори, че трябва да сложа глава на нейните гърди и да забравя. Тя отвори обятията си и аз се хвърлих към нея. Тогава изведнъж в очите й пламна омраза и ръката й посегна към хълбока ми. И — веднъж, дваж — тя ме удари с ножа.

— Куче! — присмя ми се тя и ме блъсна в снега. — Свиня! — И избухна в смях, който раздра тишината, и се върна при своя мъртвец.

Както казах, тя ме удари с ножа веднъж и още веднъж; но нямаше сили от глад и не ми бе писано да умра. И все пак ми се искаше да остана на това място и да затворя очи за сетния дълъг сън заедно с тези, чийто живот се бе сплел с моя и беше повел краката ми по незнайни пътища. Но имах дълг и това ми тежеше и не ми даваше покой.

А пътят бе дълъг, студът — лют, храната — малко. Хората от племето пели не бяха намерили елени и бяха ограбили моето хранилище. Същото бяха направили и тримата бели, но те лежаха измършавели и мъртви в хижата , когато минах оттам. После не помня нищо освен това, че дойдох тука и намерих храна и огън — топъл огън…

Когато свърши, той се помести близо и някак си жадно към печката. Дълго време сенките от светилника покъртително играха по стената.

— Ами Унга! — възкликна Принс, потресен от представилата се пред него картина.

— Унга? Тя не поиска да яде от яребиците. Тя лежеше, прегърнала врата му, заровила лице в жълтата му коса. Аз придърпах огъня, за да не усеща студа, но тя изпълзя на другата страна. Запалих огън там, но нямаше полза, защото тя не искаше да яде. И така те още лежат там, на снега.

— Ти? — попита Мейлмют Кид.

— Не зная, но Акатан е малък и не ми се иска да се върна и да живея на края на света. Няма и голям смисъл да живея. Може да отида при капитан Конютантайн и той да ми сложи, белезници, а един ден да ми вържат въже, ей тъй, и аз да заспя хубав сън. И пак… не знам.

— Но, Кид! — възбудено рече Принс. — Това е убийство!

— Мълчи! — заповяда Мейлмют Кид. — Има неща, по-велики от нашата мъдрост, надвишаващи нашето правосъдие. Ние не можем да кажем кой е прав и кой е крив в случая и не е наша работа да съдим.

Наас се помести още по-близо до огъня. Настъпи дълбоко мълчание и пред очите на тримата мъже се заредиха безбройни картини.