лежал върху огън.

Мейлмют Кид посочи едно място, където сушената на слънце кожа е била изрязана ивьца по ивица — страшния белег на глада.

— Кой… си… ти? — бавно и ясно изговори Кид. Човекът не му обърна внимание.

— Откъде идваш?

— „Плава кораб по реката…“ — затрептя в отговор гласът на нещастника.

— То се знае, че е плавал по реката — каза Кид и го разтърси с надеждата, че ще изтръгне от него нещо по-разбрано. Гостът извика от допира и се хвана с ръка за страната, явно от болка. Сетне бавно се изправи, полуоблегнат на масата.

— Тя ми се изсмя… ей така… с омраза в очите… и тя… не… поиска… да дойде.

Гласът му замря и той понечи да се отпусне отново на стола, обаче Мейлмют Кид го стисна за китката и изкрещя:

— Кой? Кой не поиска да дойде?

— Тя, Унга. Тя се изсмя и ме удари, ей така и ей така. И после…

— Да?

— И после…

— И после какво?

— И после той остана да лежи много тихо на снега, дълго време. Той е… още… на… снега. Двамата мъже безпомощно се спогледаха.

— Кой е на снега?

— Тя, Унга. Тя ме изгледа с омраза в очите и после…

— Какво после?

— И после взе ножа, ей така; и — раз, два… Тя беше слаба. Аз вървях много бавно. А там има много злато, на това място, много злато.

— Къде е Унга? — „Кой знае — помисли си Мейлмют Кид, — може би тя умира на една миля от хижата!“ И безпощадно задруса нещастника и заповтаря: — Къде е Унга? Коя е Унга?

— Тя… е… на… снега.

— Продължавай! — Кид жестоко го стисна за китката.

— Аз … също … щях… да … остана … на … снега… но … аз … трябваше … да … изплатя… един … дълг. Много … ми … тежеше … аз … трябваше … да … изплатя … един … дълг … да … изплатя. .. дълг… трябваше … — Разпокъсаните несвързани думи секнаха, непознатият затършува в торбата си и измъкна кесия от еленова кожа. — Дълг… да … изплатя … пет… фунта … злато … заем … Мейл … мют … Кид … аз … — Изнемощял, мъжът клюмна глава на масата и Мейлмют Кид не можа вече да го събуди.

— Това е Одисеи — спокойно каза той и хвърли кесията със златния пясък на масата. — Изглежда, че с Аисел Гундерсон и жената е свършено. Хайде да го сложим да легне. Той е индианец, ще оживее, а освен това ще ни разправи нещичко.

Когато разрязваха дрехите му, близо до дясната гръд видяха две незаздравели, засъхнали По края рани от нож.

— Ще ви разкажа за нещата, които са се случили, както умея, но вие ще разберете. Ще започна от самото начало и ще ви разкажа за себе си и за жената, а после и за мъжа.

Мъжът с видровите кожи се придръпна към печката, както правят хора, дето са били лишени от огъня и се боят, че този дар на Прометей може всеки миг да изчезне. Мейлмют Кид пооправи лоения светилник и го сложи тъй, че светлината да пада върху лицето на разказващия. Принс се вдигна от леглото и се присъедини към тях.

— Аз съм Наас, вожд и син на вожд, роден между залез и изгрев сред бурно море в миака на баща ми. Цяла нощ мъжете работели с греблата, а жените изчерпвали водата от вълните, които се нахвърляли отгоре ни, и ние сме се борили с бурята. Солените пръски замръзвали по гърдиТе на майка ми, докато дъхът й спрял със спирането на прилива. Но аз — аз съм издигнал гласа си сред вятъра и бурята и не съм умрял. Ние живеехме на Акатан…

— Къде? — попита Мейлмют Кид.

— Акатан, това е на Алеутите; Акатан, оттатък Чигник, оттатък Кардалак, оттатък Унимак. Както казах, ние живеехме на Акатан, който лежи посред морено на края на света. Ловяхме в солените морета риба, тюлени и видри, а хижите ни се притискаха една до друга на скалистата ивица между гората и жълтия пясък, където лежаха каяците ни. Не бяхме много и светът беше много малък. На изток имаше непознати земи — острови като Акатан; затова мислехме, че целият свят е само от острови и не искахме да знаем нищо повече.

Аз бях по-друг от хората на племето ми. По пясъците на брега се търкаляха изкривени греди и изкорубени от вълните дъски от лодка, каквато моят народ никога не бе правил; и аз си спомням, че на носа в края на острова, откъдето на три страни се виждаше океанът, се издигаше бор, какъвто никога не е расъл там, гладък, здрав и висок. Разправят, че двама мъже идвали подред на това място в течение на много дни и стояли на стража до мръкване. Тези

——

Умиак — голяма ескимоска лодка. Б. пр. двама мъже дошли от морето, с лодката, парчетата от която лежаха на брега. И те били бели като вас и слаби като малките деца, когато тюлените си отидат и ловците се връщат у дома с празни ръце. Аз научих тия неща от старците и стариците, които

бяха чули от своите бащи и майки. Тия пели пришълци първо не харесвали нашите обичаи, но заякнали благодарение на рибата и лойта и станали свирепи. И двамата си построили по една хижа и си взели най- хубавите жени и след време им се родили деца. Така, се родил тоя, който трябвало да стане баща на бащата на моя баща.

Както казах, аз бях по-друг от хората на племето ми защото в мен течеше силната, чужда кръв на белия човек, дошъл от морето. Разправят, че в дните, преди да дойдат тия хора, ние сме имали други закони;,но те били свирепи и свадливи и воювали с нашите мъже, докато не останал никой, които смеел да излезе насреща им. Тогава се провъзгласили за наши вождове, отменили старите ни закони и ни дали нови, та дори мъжът ставал син на баща си, а не на майка си, както било дотогава. Наредили също първородният да получава всичко, което, било на баща му преди, а братята и сестрите да се грижат сами за себе си. Дали ни и други закони. Научили ни по-лесно да ловим риба и да бием мечките, които гъмжали в нашите гори; научили ни също да слагаме повече настрана за гладни времена. И тези неща били добри.

Но когато станали вождове и нямало вече мъже,

върху които да изкарват яда си, те започнали, тия странни бели хора, да се бият един с друг. И тоя, чиято кръв тече в моите жили, пробол с копието си за тюлени, дълго колкото цяла ръка, тялото на другия. Децата им продължили враждата, а след това и децата на техните деца; и имало голяма омраза между тях й черни дела, чак до моето време, когато в двете семейства останал жив само по един човек,

който да продължи рода на тия, който са живели преди нас. От моя род бях останал само аз; от рода на другия имаше само едно момиче, Унга, която живееше с майка си. Нейният баща и моят баща не се завърнаха от риболов една вечер, но после големите вълни ги изхвърлиха на брега и те бяха здраво вкопчени един в друг.

Хората се чудеха на омразата между двата рода, а старците клатеха глави и казваха, че враждата щяла да продължи, когато на нея и на мен се родят деца. Те ни доказваха, когато бях още момче, докато им повярвах и започнах да гледам на Унга като на враг, бъдеща майка на деца, които ще воюват с моите. Аз мислех за тези неща всеки ден. д ала когато пораснах и станах юноша, запитах защо трябва да бъде така. И ми отговориха: „Не знаем, но така са правили вашите бащи.“ И аз не можех да се начудя, че тези, които ще се родят, трябва да продължат борбата на онези, които са си отишли, и това не ми се виждаше право. Но хората казваха, че така трябвало да бъде, а аз бях невръстен юноша.

А те казваха, че трябва да побързам, та моите деца да бъдат по-големи и да заякнат преди нейните. Това беше лесно, понеже бях главатар и хората ме уважаваха заради делата и законите на моите отць и заради моето богатство. Всяка девойка би дошла при мене, но аз не можех да намеря нито една, която да ми