Плазовете пееха несекващата си плачевна песен, съпроводена от скърцането на хамутите и дрънкането на звънчетата на водачите, но хората и кучетата бяха уморени и не издаваха ни звук. Пъртината беше засипана с прясно навалял сняг, а те идваха отдалече и шейните, претоварени със станали на камък късове замръзнало еленско месо, се впиваха неотстъпчиво в неутъпкания път и дърпаха назад кажи-речи с човешка упоритост. Мръкваше, но тази вечер нямаше да спират на стан. В неподвижния въздух тихо валеше сняг не на парцали, а на мънички, нежни като дантела кристали скреж. Беше

много топло — само двадесет и три градуса под нулата — и хората бяха доволни. Майърс и Бетълс бяха вдигнали наушниците си, а Мейлмют Кид дори си беше свалил ръкавиците.

Кучетата бяха капнали още рано следобед, но сега започнаха да проявяват нови сили. Сред по- впечатлителните се долавяше известно неспокойство — те се дразнеха от задържащите ги тегличи, някак нерешително ускоряваха хода си, душеха въздуха, наостряха уши. Ядосваха се на по-флегматичните си събратя и току ги хапеха хитро отзад, за да ги накарат да побързат. Смъмрени по този начин, мързеливците също се заразяваха и засилваха общата възбуда. Най-после водачът на първата шейна рязко заскимтя от радост, приведе се по-ниско до снега и силно напъна хамута. Другите направиха същото. Задните каиши се събраха, тегличите се опънаха, шейните се устремиха напред, а хората се вкопчиха в управляващите пръти и с всички сили зачестиха крачките си, за да не попадат под плазовете. Умората на деня се стопи и те заподвикваха ободрително на впряговете. Кучетата им отговаряха с весел лай. Те се носеха през сгъстяващия се мрак във вихрен галоп.

— Джи! Джи! — провикваха се един подир друг мъжете, когато шейните им остро извиваха от главната пъртина, наклонили се на един плаз като подгонени от вятъра платноходки. Последваха стотина ярда надпрепускване до сведещото прозорче от пергаментова хартия, което говореше за домашната обстановка в хижата, за бумтящата юконска печка и за вдигащите пара канчета с чай. Но в тяхната хижа имаше пришълци. Шестдесетина ескимоски кучета предизвикателно се разлаяха, шестдесетина космати тела се нахвърлиха върху кучетата, които теглеха първата шейна. Вратата стремително се отвори и някакъв мъж с червена куртка на Северозападната полиция нагази до колене в снега сред разярените псета и започна спокойно и безпристрастно да раздава умиротворяващо правосъдие с дръжката на кучешкия бич. След това мъжете се ръкуваха и по този начин Мейлмют Кид бе посрещнат в собствената си хижа от чужд човек.

Стаили Принс, който трябваше да го посрещне и който бе натоварен с грижите за споменатите вече юконска печка и горещ чай, беше зает с гостите. Бяха десетина души — надали по-чудновата сбирщина е служила някога на кралицата за съблюдаване на нейните закони или за доставка на нейната поща. Бяха от най-различно потекло, но съвместният живот бе създал от тях определен тип хора — сухи и жилави мъже със заякнали от пътуването мускули, почернели от слънцето лица и спокойни души, които прозираха в открития поглед на ясните, трезви очи. Те караха кучетата на кралицата, всяваха страх в сърцата на нейните врагове, хранеха се с оскъдните дажби и бяха щастливи. Бяха видели много нещо в живота, бяха извършвали подвизи и бяха преживели много романтични премеждия, но не го- съзнаваха.

И се чувствуваха съвсем като у дома си. Двама се бяха изтегнали върху леглото на Мейлмют Кид й пееха песнички, които френските им прадеди са пели в дните, когато най-напред навлезли в Северозападния край и си взели индианки за жени. Леглото на Бетълс беше пострадало от също такова нашествие: трима- четирима яки Уоуаски1 мушнали крака под одеялата, слушаха разказа на едного, който служил в бригадата на Уулсли, когато генералът си пробил път до Хартум. А когато той се умори, един каубой заразправя за дворци и крале, за лордове и лейди, които видял, когато Бъфало д Бил обикалял столиците на Европа. В ъгъла двама мелези, стари бойни другари от загубената борба, кърпеха хамути и си говореха за дните, когато на Северозапад бушувало въстание и Луи Риел бил крал.

От всички страни се чуваха груби закачки и още по-груби шеги, а за големи опасности, преживени на м пъртината и по реката, се говореше като за нещо най-обикновено, което заслужава да се спомене само заради някоя малка духовитост или смешна случка. Принс се захласна в тези неувенчани със слава герои, видели как се гради история, които смятаха великото и романтичното за нещо обикновено и случайно във всекидневния си живот Той ги черпеше със скъпоценния си тютюн с безгрижна разточителност и в негова чест се разплитаха ръждясалите вериги на спомените и се възкресяваха забравени одисеи.

Когато приказките секнаха и пътниците напълниха за последен път лулите си и развързаха здраво стегнатите си спални чували, Принс взе да разпитва своя другар, за да научи нещо повече.

— Е, ти знаеш какво представлява каубоят — отговори Мейлмют Кид и започна да развървя мокасините си и не е никак мъчно да разбереш, че в жилите на другаря ти по легло тече английска кръв. А другите, те всички са деца на своите народи със смесица на бог знае колко други видове кръв. Двамата, които си лягат до вратата, са обикновени „мелези“ или онзи младеж с вълненото шалче — обърни внимание на веждите и издадената му челюст — веднага му личи, че в опушения вигвам на майка му е проплакал шотландец. А този хубав мъж, дето слага шинела си под главата, е наполовина французин — нали го чу как говори; той не е особено приятелски настроен към двамата индианци, дето си лягат до него. Виждаш ли, когато „мелезите“ вдигнаха въстание под водачеството на Риел,

——

1 Соиге- (фр.) — френски или канадски ловци и търговци, прекосили американските гори. Б. пр.