хиляда стана, те се движеха все по-бързо и по-бързо, а неговият мозък се насукваше със същата бързина и се превръщаше във вътък, който се навиваше на хилядите летящи совалки.

На следната сутрин Джони не отиде на работа. Беше твърде много зает с огромната работа, създадена от хилядите станове, които бучаха в главата му. Майка му отиде на работа, но преди това изпрати да извикат лекар. Той каза, че това е случай на остро грипозно заболяване. Джени обслужваше брат си и изпълняваше нарежданията на лекаря.

Заболяването беше много сериозно и едва след седмица Джони се облече и пристъпи плахо из стаята. Лекарят каза, че след още една седмица той ще може да тръгне на работа. Майсторът на тъкачната го посети в неделя следобед, първия ден от оздравяването му. Той каза на майка му, че Джони е най-добрият тъкач във фабриката и че мястото му ще бъде запазено. Може да се върне на работа идната седмица.

— Защо не му благодариш, Джони? — попита обезпокоена майка му. — Той беше толкова зле, че още не може да дойде на себе си — обясни тя, като

се помъчи да се извини с това пред гостенина,

Джони седеше прегърбен, забил очи в пода. Остана в същото положение дълго след като майсторът си беше отишъл. Навън бе топло и следобед той излезе и приседна на площадката пред къщата. От време на време устните му помръдваха. Изглеждаше зает с някакво безкрайно изчисление.

На следващата сутрин, щом времето се затопли, той отново седна на площадката. Този път в ръцете си държеше молив и хартия и продължи да изчислява с усилие и растящо учудване.

— Кое число идва след милиона? — обърна се той към Уил, който се връщаше от училище. — Покажи ми как се пише!

Следобед свърши изчисленията си. Продължаваше да излиза всеки ден на площадката пред къщата, но без хартия и молив. Цялото му внимание се насочваше към едно дърво, което растеше на улицата. Той го съзерцаваше с часове и с особено внимание следеше как вятърът поклаща клоните му и шумоли в листата. През цялата седмица изглеждаше вглъбен в разговор със себе си. В неделя, както си седеше на площадката, той се изсмя високо няколко пъти и разтревожи майка си, която години наред не го бе чувала да се смее.

На следната сутрин, преди още да се разсъмне,:

тя се надвеси над леглото му, за да го вика на работа. Цялата седмица беше спал и затова се събуди лесно. Сега не се противеше, нито се опита да задържи завивките, които майка му отхвърли настрани. Продължи да лежи спокойно и също тъй спокойно каза:

— Няма смисъл, мамо.

— Ще закъснееш — рече тя, като мислеше, че той

още не се е разсънил,

— Буден съм, мамо, и ти казвам, че няма смисъл. Остави ме на мира. Няма да стана!

— Ще загубиш работата си! — извика тя.

— Няма да стана! — повтори Джони с необикновено равнодушен глас.

Тази сутрин и тя не отиде на работа. Новата болест на Джони не й приличаше на никоя от болестите, които знаеше. Можеше да разпознае треската и бълнуването, но това приличаше на лудост. ТЯ

дръпна завивките отгоре му и прати Джени да повика лекаря.

Когато той пристигна, Джони спеше спокойно, събуди се лесно и позволи да му премерят пулса.

— Нищо му няма — съобщи лекарят. — Много е изтощен, друго нищо му няма. Станал е само кожа и кости.

— Никога не е бил по-пълен — отвърна майка му.

— А сега, мамо, излез и ме остави да спя! Джони говореше бавно и кротко; по същия начин се обърна настрани и продължи да спи.

В десет часа се събуди и се облече. Отиде в кухнята и завари там майка си, доста уплашена.

— Аз заминавам, мамо — каза той, — и дойдох да се сбогуваме.

Тя скри лице в престилката, внезапно седна и заплака. Той чакаше търпеливо.

— Така си и мислех — рече тя през сълзи. — Къде отиваш? — попита накрая, като вдигна глава и го загледа със слисано лице, на което бе изписано слабо любопитство.

— Не зная… където ми видят очите. Докато говореше, дървото, което растеше на улицата, изплува пред него с ослепителна яснота. Стори му се, че то се скрива някъде у самия него, за да може да го вижда, когато пожелае.

— А работата ти? — попита майка му с треперещ глас.

— Никога вече няма да работя.

— Боже мой, Джони! — проплака тя. — Не говори така.

Това, което каза Джони, й звучеше като богохулство. Тя се ужаси от думите му, подобно на майка, която чува как детето й отрича бога.

— Какъв дявол ти е влязъл в главата? — попита тя, като правеше плахи опити да придаде твърдост на гласа си.

— Цифри — отвърна той. — Просто цифри и нищо друго. Тази седмица много цифри минаха през главата ми и да знаеш колко е чудно!

— Нищо не разбирам — изхлипа тя. Джони се усмихна кротко и майката почувствува, че от предишната му раздразнителност не е останала и следа.

— Ще ти обясня — продължи той. — Страшно

съм уморен. Какво ме уморява? Движението. Откакто съм се родил, се движа непрестанно. Уморен съм от това движение и отсега нататък няма повече да се движа. Помниш ли, когато работех в стъкларската фабрика? През ръцете ми минаваха триста дузини шишета на ден. Сега изчислих, че съм правил около десет различни движения за всяко шише. Това са тридесет и шест хиляди движения на ден. Десет дни — триста и шестдесет хиляди. Един месец — един милион и осемдесет хиляди движения. Да махнем тези осемдесет хиляди — говореше той с благородното снизхождение на филантроп, — да махнем! тези осемдесет хиляди, тогава за един месец пак се падат един милион, а това прави дванадесет милиона движения за година.

В тъкачницата извършвах двойно повече движения. Това прави двадесет и пет милиона Движения;

годишно и ми се струва, че се движа така от милион години.

Тази седмица не съм се помръднал. По цели часове не правех нито едно движение. Уверявам те беше чудесно: ей тъй, просто да си седиш с часове и да не вършиш нищо. Никога по-рано не съм се чувствувал щастлив. Нямах време за това, защото непрестанно се движех. Не успях да опозная щастието. Отсега нататък няма да върша нищо. Все ще седя и все ще почивам, и после пак ще почивам.

— А какво ще стане с Уил и другите деца? — попита отчаяно-тя.

— Това е то, Уил и децата! — повтори той. Сега в гласа му нямаше никаква горчивина. Отдавна знаеше стремежите на майка си относно по-малкия брат, но мисълта за това не го измъчваше повече. За него всичко беше вече без значение. Дори и това.

— Зная, мамо, че мечтаеше да изучиш Уил за счетоводител. От това няма да излезе нищо; аз заминавам. Той трябва да тръгне на работа.

— И всичко това, след като те отгледах? — проплака отново тя и понечи да закрие лице с престилката, но се отказа.

— Ти не си ме отгледала — отвърна той с нежна тъга. — Аз сам се отгледах, мамо, отгледах и Уил. Той е по-едър от мен,по-пълен и по-висок. Струва ми се, че когато съм бил малък, не си ме хранила

достатъчно. Когато Уил се роди и растеше, аз работех и припечелвах и неговата прехрана. Но с всичко това е свършено. Уил може да отиде на работа, както и аз направих, или да върви по дяволите, хич не ме е грижа. Аз съм уморен, заминавам. Няма ли да ми кажеш довиждане?

Майката не отговори. Беше скрила отново лице в престилката си и плачеше. Той се спря за момент на прага.

— Уверена съм, че правих всичко, което беше по силите ми — хлипаше тя.

Джони излезе от къщи и тръгна надолу по улицата. При вида на самотното дърво го обзе слабо задоволство. „Да, нищо няма да върша“ — промълви той на себе си полугласно. Погледна замислено към небето, но яркото слънце блесна в очите му и го заслепи.

Вървя дълго, като се движеше бавно. Мина край ютената фабрика. До ушите му достигна глухият тътен на тъкачната и той се усмихна. Това бе кротка, добродушна усмивка. Не изпитваше омраза към никого, даже