замина, а неговият мозък задряма. Все пак това бе едно чудесно преживяване и той често си спомняше с удоволствие за него, така както мъжете и жените си спомнят за времето, когато са вярвали във феи. Той никога не бе вярвал във феи, нито в Дядо Коледа, но сляпо бе вярвал в щастливото бъдеще, което въображението му беше рисувало върху

димящото платно.

Той възмъжа много рано, Юношеството му започна на седем години, когато получи първата си заплата. У Джони се породи някакво чувство на независимост и оттогава отношенията между него и майка му се промениха. Той се държеше с нея като равен — като човек, който сам печели хляба си и е извоювал своето място в живота. Възмъжаването, пълното възмъжаване, настъпи на единадесет години, когато за шест месеца премина на нощна смяна. Децата престават да бъдат вече деца, щом почнат да

работят на нощни смени.

В живота му имаше няколко значителни събития. Едното от тях бе, когато майка му купи калифорнийски сушени сливи. Другите две — когато тя направи крем карамел. Тогава майка му,разказа за едно великолепно ядене, което щяла да направи — „плаващ остров“, както то нарече тя, „по-вкусен и от крем карамела“. Години наред Джони очакваше с нетърпение деня, в който щеше да седне на масата с „плаващия остров“ пред себе си, докато накрая при

числи и тази своя мечта към неосъществимите блянове.

Веднъж намери на тротоара сребърна монета от двадесет и пет цента. Това също представляваше голямо събитие в живота му, защото има трагични последици. Той знаеше как трябва да постъпи с монетата още в мига, в който тя блесна пред погледа му, преди да я бе вдигнал от земята. Храната вкъщи, както обикновено, не достигаше. Трябваше да отнесе монетата там, както правеше всяка съботна вечер със своята заплата. Беше му съвсем ясно как трябва да постъпи, но Джони никога не бе харчил пари за себе си, а така жадуваше за бонбони. Страшно обичаше бонбони, а ги бе вкусвал само в паметни дни от своя живот.

Той не се и помъчи да се оправдае. Знаеше добре, че върши грях, но въпреки това прегреши съвсем преднамерено, като похарчи петнадесет цента за бонбони. Останалите десет запази за бъдещи пиршества и тъй като не бе свикнал да носи пари в себе си, ги изгуби. Това се случи по времето, когато се терзаеше от угризенията на съвестта, и затова прие загубата на парите като божие наказание. Джони изпитваше особеното чувство, че страшният и гневен бог е някъде наблизо и го наблюдава. Бог го видя и веднага изпрати своето наказание, като му отне възможността да затъне напълно в греха.

В съзнанието си той винаги отчиташе тази постъпка като голямо престъпление в живота си и когато обръщаше поглед към миналото, съвестта му се пробуждаше и го терзаеше наново. Това смяташе за единственото тъмно петно върху своята чест. Възпитан в такъв дух, Джони винаги се разкайваше за своята постъпка. Не беше доволен от начина, по който изхарчи монетата. Можеше да я употреби по-разумно и ако тогава знаеше, че бог праща веднага наказание, щеше да го надхитри, като похарчи цялата монета наведнъж. Когато се връщаше отново към миналото, той похарчваше монетата хиляди пъти и всеки път по- успешно от предишния.

Джони имаше и друг спомен от миналото, смътен и избледнял, но запечатан завинаги в душата му. Споменът бе свързан с жестоките крака на баща му и бе по-скоро кошмар, отколкото спомен за нещо

определено — по-скоро някакво възприятие, което кара човек да се унася в сън и да се връща всред прадедите, които живеели по дърветата.

Този спомен никога не се явяваше на Джони на дневна светлина. Той се явяваше нощно време, в момента, когато съзнанието му постепенно отслабваше и замираше в съня. Събуждаше се, обзет от силен страх, и в първия миг му се струваше, че е легнал напреки на леглото. До себе си виждаше неясните очертания на майка си и баща си. Не помнеше как изглежда баща му. От него имаше само едно впечатление — че има жестоки крака и безмилостни

ритници.

Ранните му спомени се влачеха в живота заедно

с него, а нови нямаше. Всички дни приличаха досущ един на друг. Вчерашният ден или миналата година бяха същите, както и хиляда години или една минута. Нищо не се случваше. Нямаше събития, които да бележат хода на времето. То бе престанало да се движи и стоеше като замръзнало на едно място. Движеха се само въртящите се машини, но и те не отиваха никъде, въпреки че се въртяха все по-бързо.

Когато стана на четиринадесет години, той премина на работа в отделението за колосване. Ето това представляваше вече голямо събитие. Най-после се случи нещо, което, извън сънищата и седмичната заплата, заслужаваше да се запомни. Това събитие бележеше началото на цяла ера. То представляваше нещо като машинни олимпийски игри, нещо, с което започна ново летоброене. „Когато започнах да работя в отделението за колосване“ или „след“, или „преди да започна да работя в отделението за колосване“ бяха изрази, които можеха често да се

чуят от неговата уста.

Той отпразнува своя шестнадесети рожден ден с преминаване в тъкачната, където му дадоха стан. Тук отново имаше подтик за работа, защото се работеше на парче. И той отново се отличи, защото фабриките бяха превърнали глината, от която беше създаден, в чудесна машина. В края на третия месец заработи на два стана, а по-късно — на три и четири.

Към края на втората година, откакто започна работа в тъкачната, Джони изтъкаваше повече и от най- добрия тъкач и около два пъти повече от по-несръчните работници. Колкото по наближаваше пълният разцвет на своята работна сила, толкова и работите вкъщи вървяха по-добре. Не можеше да се каже, че по-голямата му заплата покрива всички нужди. Децата растяха и ядяха повече. Ходеха на

училище, а учебниците струват пари. И някак си колкото по-бързо работеше, толкова по-бързо се увеличаваха цените. Даже наемът на жилището отскочи нагоре, макар, че къщата едва се крепеше на основите си.

Джони се източи, но с високия си ръст изглеждаше по-слаб от всякога. Стана и по-нервен, а нервността го правеше сприхав и раздразнителен. Децата научиха от многократен горчив опит, че не бива да се закачат с него. Майка му го уважаваше, задето печели повече, но през това уважение прозираше страх.

В живота на Джони нямаше радост. Той не разбираше как се изнизват дните. Нощем спеше с потиснато съзнание. През останалото време работеше, но съзнанието му беше съзнание на машина. Освен за работата си не мислеше за нищо друго. Нямаше идеали, а живееше с единствената илюзия, че пие превъзходно кафе. Джони бе товарно добиче. Не живееше никакъв духовен живот; въпреки това дълбоко някъде в гънките на мозъка му, без самият той да подозира, се отмерваха и анализираха всеки час от неговия труд, всяко движение на неговите мускули и се извършваше подготовка за едно бъдещо действие, което щеше да учуди не само него, но и целия малък свят, който го заобикаляше.

Една късна пролетна вечер той се прибра вкъщи, обзет от необикновена умора. Когато седна на масата, във въздуха се чувствуваше някакво напрегнато очакване, но той не забеляза нищо. Започна да се храни мълчаливо, като механично пъхаше в устата си поставената пред него храна. Децата ахкаха и мляскаха с уста, като изразяваха с това задоволството си. Но той не чуваше нищо.

— Знаеш ли какво ядеш? — най-после попита отчаяно майка му.

Той устреми безжизнен поглед към поставената пред него чиния, а след това погледна майка си.

— „Плаващ остров“! — съобщи тържествено тя.

— О! — възкликна той.

— „Плаващ остров“! — извикаха в един глас и децата.

— О! — повторно каза той. Хапна две-три лъжици и добави: — Тази вечер нещо не съм гладен, Джони остави лъжицата, избута назад стола си и се надигна уморено от масата.

— Най-добре ще е да си легна.

Когато преминаваше през кухнята, краката му се влачеха много повече от друг път. Събличането му струваше огромни усилия, в очите му се появиха сълзи от напрежение, когато с мъка пропълзя в леглото, без да успее да свали едната си обувка. Чувствуваше, че в главата му нещо се надига и се издува и обвива мозъка му в мрак. Усещаше тънките си пръсти дебели колкото китката на ръката, а в крайчеца им някакво възприятие, смътно и неопределено като в мозъка. Кръстът го болеше ужасно. Боляха го всички кости и цялото тяло. В главата му засвистяха, забучаха и затряскаха милиони станове. Всичко наоколо се изпълни с летящи совалки. Те сновяха насам-натам като бесни, а между тях проблясваха звезди. Той работеше сам на