Коралите се множат, палмите растат, а човек си отива. Поговорка от Таити

А Чо не разбираше френски. Той седеше в претъпканата съдебна зала крайно уморен и отегчен и слушаше нестихващия гръмлив френски език, на който говореха чиновниците. За А Чо това беше само някакво крякане и той се удивляваше на глупостта на французите, които загубиха толкова време, за да открият убиеца на Чунг Га, и въпреки всичко не го откриха. Петстотинте кули от плантацията знаеха, че А Сан бе извършил убийство, а ето А Сан дори не бе арестуван. Наистина всички кули тайно се наговориха да не свидетелствуват един против друг, но всичко това беше толкова просто: французите би трябвало да са достатъчно способни да открият, че именно А Сан е търсеният. Колко са тъпи само тия французи!,

А Чо не бе извършил нищо, от което да се страхува. Той нямаше пръст в убийството. Вярно е, че бе присъствувал там и Шемер, надзирателят на плантацията, който се втурна веднага след станалото и го залови заедно с четирима-петима други. Но какво от това? Чунг Га беше намушкан само два пъти. Очевидно два удара не могат да бъдат нанесени от пет или шест души. Ако всеки удар е бил нанесен от различни хора, най-много двама можеше да са извършили убийството.

Така разсъждаваше А Чо, докато заедно с четиримата си другари извърташе и лъжеше в показанията пред съда. Чули шум при убийството и също като Шемер се втурнали към мястото. Пристигнали там преди него — това бе всичко. Е, вярно, Шемер тържествено заяви, че след като бил привлечен от шума, стоял поне пет минути навън; а когато влязъл, намерил обвиняемите вече вътре; не било възможно да влязат непосредствено преди него, защото той стоял до вратата. Но какво от това? А Чо и четиримата други обвиняеми казаха, че Шемер има грешка. В края на краищата ще ги пуснат. Те бяха уверени в това. Само за два удара с нож не могат

да отрежат главите на петима. Освен това никой от ония дяволи чужденци не бе видял убийството. Но французите са толкова глупави. А Чо знаеше много добре, че в Китай съдията би наредил да ги изтезават, за да научи истината. Заиграе ли тоягата, истината лесно се научава. Но французите не измъчват. Ама че глупци! И затова никога няма да открият кой уби Чунг Га.

Но А Чо не разбираше всичко. Английската компания, която притежаваше плантацията, бе докарала в Таити, и то при големи разходи, тези петстотин кули. Акционерите вдигаха врява за дивиденти, а компанията все още не им даваше нищо. Ето защо тя не искаше работниците, които й струваха скъпо, да започнат да се избиват един друг. А тук бяха и французите, които ревностно се стремяха да наложат достойнствата и добродетелите на френския закон. Няма нищо по-хубаво от това да се дава по един урок от време на време. Пък и за какво е Нова Каледония, ако не за да пращат там хора да изживяват дните си в мизерия и мъки, хора, наказани заради една единствена вина — че са били добри и човечни?

А Чо не разбираше всичко това. Седеше в залата и чакаше обърканото правосъдие да го освободи заедно с другарите му, за да се върнат в плантацията и да работят според уговореното в спогодбата. Присъдата ще бъде обявена скоро. Работата е вече към края. Той виждаше това. Няма вече показания, няма вече чесане на езици. Френските дяволи също бяха изморени и очевидно и те чакаха с нетърпение присъдата. Докато чакаше, той се върна мислено назад и си спомни времето, когато подписа договора и отпътува с кораба към Таити. Тежък беше животът в неговото крайбрежно село и като се обвърза с договор, за да работи в Южните морета за петдесет мексикански цента на ден, той се смяташе щастлив. В селото му имаше мъже, които работеха усилно цяла година за десет мексикански долара, и жени, които плетяха мрежи, също цяла година, за пет долара. В къщите на търговците пък имаше прислужнички, които получаваха четири долара пак за същия срок. А тук той щеше да получава петдесет цента на ден; за един ден, само за един ден щяха да му плащат такава царска сума! Какво от това,

че работата е тежка? Като изтече петата година, ще се върне вкъщи — това беше вписано в договора — и няма да е нужно да работи повече. Ще бъде богат за цял живот, със собствена къща, жена и деца, които ще растат и ще го почитат. Да, а зад къщата ще има градинка — място за размисъл и отмора, със златни рибки в малкото езерце, а на дръвчетата камбанки, които ще звънтят при полъха, на вятъра. Всичко това, разбира се, ще е оградено с висока стена, така че никой да не тревожи почивката и размишленията му.

Е, три от тези пет години изминаха.. Това, което бе вече припечелил, го правеше богат човек (в родината му) и само две години още се изпречваха на пътя между памучната плантация в Таити иразмисъла и отмората, които го очакваха. Но тъкмо сега той губеше от парите си само защото случайно бе присъствувал на убийството на Чунг Га. Три седмици вече лежеше в затвора и за всеки ден от тези три седмици беше изгубил по петдесет цента. Но сега ще произнесат присъдата и той ще се върне на работа.

А Чо беше двадесет и две годишен. Весел и добродушен, за него беше нещо обикновено да се усмихва. Имаше тънко тяло, както всички азиатци, а лицето му беше топчесто, кръгло като месечина. От него лъхаше благородно спокойствие и сърдечно добродушие — нещо необикновено за съселяните му. Дори погледът му потвърждаваше това. Той никога не създаваше тревоги и не участвуваше в свади. Не играеше и комар. Сърцето му не беше достатъчно кораво за сърце на комарджия. Дребни неща и прости удоволствия го правеха щастлив. Тайнствеността и покоят на хладната привечер след изтощителния труд в плантацията му доставяха безкрайно удоволствие. Можеше да седи с часове Загледан в някое самотно цвете, разсъждавайки върху тайните и загадките на битието. Една синя чапла на тънка ивица пясък, сребърните пръски от хвърчаща риба или бледорозовият залез над лагуната го караха да забрави напълно скучния изтощителен ден и тежкия бич на Шемер.

Шемер, Карл Шемер, беше звяр, жесток звяр. Но заслужаваше заплатата си. Той изсмукваше и последната капка от петстотинте роби; защото те

бяха роби, докато изтече договорът им. Не жалеше труда си, за да изтръгне сетната сила от тези петстотин запотени тела и да я превърне в бали пухкав памук, готов за износ. Властната му първобитна, здраво вкоренена в него жестокост му даваше възможност да осъществява това. За целта му помагаше и дебелият кожен камшик, три инча широк и един ярд дълъг, от който Шемер не се делеше и който, когато беше необходимо, шибаше голия гръб на някой кули, отеквайки като пистолетен изстрел. Този звук .се чуваше често, когато Шемер яздеше по разораното поле.

Веднъж, в началото на първата година от договора, той уби някакъв кули само с един удар на юмрука си. Наистина не пръсна главата му като яйце, но ударът беше достатъчно силен, за да повреди съдържанието й, и след като боледува седмица, човекът умря. Ала китайците не се оплакаха на дяволските французи, които управляваха в Таити. Те смятаха това за своя лична работа. Шемер беше техен проблем. Трябваше да избягват яростта му, така както избягваха отровата на стоножките, които се спотайваха в тревата или в дъждовните нощи пропълзяваха в спалните помещения. Шинаго, така ги наричаха ленивите чернокожи жители на острова, гледаха да не дразнят твърде много Шемер. Но това беше толкова трудно, колкото и да го задоволят с труда си. Както и да е, този удар на Шемеровия юмрук костуваше хиляди долари на компанията, ала за Шемер не последваха никакви неприятности.

Французите, които нямаха усет на колонизатори и правеха безрезултатни детински опити да разработят богатствата на острова, се радваха, като виждаха, че английската компания преуспява. Какво ги интересува тях Шемер и неговият опасен юмрук? Или шинагото, който умря? Та той беше само един шинаго. И освен това бе умрял от слънчев удар. Но тъкмо това, именно това правеше смъртта на този шинаго изключителна. Лекарят каза доста неща в рапорта си. Той беше съвсем безпристрастен. Трябваше да се плащат дивиденти, иначе към дългата редица неуспехи в историята на Таити щеше да се прибави още един,

Не може да ги разбере човек тези бели дяволи.

Докато седеше в залата в очакване на присъдата, А Чо размишляваше върху тяхната загадъчност. Нищо не издава онова, което става в главите им. Той бе виждал малцина от тях. Всички те си приличаха: офицерите и моряците от кораба, френските чиновници и няколкото бели от плантацията, включително Шемер. Мозъкът им работи по някакъв тайнствен начин, който не можеш да схванеш. Гневят се без видима причина и гневът им винаги е опасен. Тогава са като диви зверове. Тревожат се за дребни работи, а при случай могат да изсмучат силата дори на един шинаго. Не са въздържани като китайците. Чревоугодници са, ядат прекомерно и пият прекомерно. Един шинаго никога не може да знае дали дадена постъпка ще им достави удоволствие, или ще предизвика буря от гняв. Мислите на белите дяволи са скрити сякаш зад завеса, отвъд която погледът на шинагото не може да проникне. И на всичко отгоре това тяхно страхотно