— Я го погледни — отговори сержантът. — Този ли е шинагото?

Шемер бе изненадан. Той цветисто изпсува и погледна със съжаление уреда, който бе направил със собствените си ръце и чието действие жадуваше да види.

— Слушайте — каза той най-после, — не можем да отлагаме тая работа. Аз вече изгубих три работни часа от труда на тези петстотин шинаго. Още веднъж не мога да си позволя цялата тази загуба, затова, че човекът не бил същият. Да свършим представлението все едно с кого. Става въпрос за един шинаго.

Сержантът си спомни дългия път, който го чакаше, спомни си и за дъщерята на търговеца и започна да се колебае.

— Ако се разбере, ще стоварят вината на Крюшо — подканяше го немецът. — Но почти няма вероятност да се разбере. Във всеки случай А Чоу няма да издаде.

— Каквото и да е, няма да обвинят Крюшо — каза сержантът. — Грешката ще да е на тъмничаря.

— Да свършим тогава. Нас не могат да ни обвинят. Та кой може да различи китайците един от друг? Ще кажем, че просто сме изпълнили нареждането с шинагото, който ни е бил предаден. При това аз наистина не мога да отлича втори път от работа тези кули. — Те говореха френски и А Чо макар да не знаеше нито дума от този език, разбра, че решаваха съдбата му. Разбра също, че решението зависи от сержанта и го зяпна в устата.

— Добре — каза сержантът. — Давай. Той е само един шинаго.

— Смятам да опитам още веднъж, за по-сигурно — й Шемер бутна напред трупчето дърво под ножа, който бе вече издигнал до върха.

А Чо се опита да си спомни максими от „Трактат за спокойния живот“. Дойде му наум „живей в разбирателство“, но това не подхождаше. Той нямаше да живее. Смъртта беше близо. Не, това не върви. „Прощавай злото“? Да, но нямаше зло, което да прости. Шемер и останалите вършеха това без злоба. За тях то беше просто част от работата, която трябваше да свършат, точно така, както прочистването на джунглата, копаенето на кладенци и засяването на памука бяха част от тази работа. Шемер дръпна въжето и А Чо забрави максимите. Ножът се стовари долу с трясък, отсичайки гладко парчето дърво.

— Прекрасно! — възкликна сержантът, като се спря да запали цигара. — Прекрасно, приятелю. Шемер беше доволен от похвалата.

— Ела насам, А Чоу — каза той на таитянски.

— Но аз не съм А Чоу… — започна А Чо.

— Млък! — беше отговорът. — Ако още веднъж отвориш уста, ще ти счупя главата.

Надзирателят го заплаши с юмрук и той замълча. Каква полза да протестира? Тези дяволски чужденци имат винаги особени разбирания. Той се остави да го привържат към изправената дъска, която имаше размера на тялото му. Шемер затегна здраво въжетата, толкова здраво, че те се врязаха в плътта му и я нараниха. Но той не се оплака. Болката нямаше да трае дълго. Почувствува, че повалят дъската, за да я поставят в хоризонтално положение, и затвори очи. В този миг той зърна за последен път своята градина за размисъл и отмора. Стори му се, че е седнал сред градината. Повяваше хладен ветрец и камбанките по дръвчетата звънтяха нежно. Някъде пееха птички, а иззад високата стена долиташе неясен шум от селото.

Тогава разбра, че дъската беше поставена вече хоризонтално. Мускулите го боляха от напрежение и усети, че лежи по гръб. Отвори очи. Точно над него ножът блестеше на слънцето. Той видя прибавената допълнителна тежест и забеляза, че един от възлите се бе разхлабил. Тогава чу гласа на сержанта, който се разнесе в отсечена команда. Д Чо затвори бързо очи. Не искаше да види как се спуска ножът. Но го почувствува. Беше един безкраен летящ миг и в този миг си спомни за Крюшо и това, което Крюшо бе казал. Но Крюшо грешеше. Ножът не гъделичкаше. Той разбра това, преди да престане да разбира.

© 1963 Тодор Вълчев, превод от английски