Хайдари и Кютахи продължава обсадата на Акропола. В това време Караискакис преминава проходите на Парнас, бие турците на 5 декември при Арахова и на самото бойно поле издига в знак на победата си пирамида от триста турски глави. Почти цяла Северна Гърция е отново освободена.
За жалост, поради тези борби, Архипелагът стана жертва на набезите на най-страшните пирати, опусто-шавали някога тези води. И между тях се споменаваше, като един от най-кръвожадните и може би най-дръзкия, този пират Сакратиф /Прокълнат. — Б. пр./, чието име само всяваше ужас по всички ширини на Изтока.
Междувременно седем месеца преди началото на тази история турците бяха принудени да се оттеглят в някои крепости в Северна Гърция. През месец февруари 1827 година гърците бяха освободили територията от Амвракийския залив до границите на Атика. Турското знаме се вееше само в Мисолонги, във Воница и в Навпактос. На 31 март, под влиянието на лорд Кокрен, гърците от Севера и пелопонеските гърци се отказаха от вътрешните си борби, събраха представителите на нацията в една обща асамблея в Трезена и съсредоточиха властта в ръцете на един-единствен човек, чужденец, руски дипломат от гръцки произход, Капо д’Истрия, родом от остров Корфу.
Но, Атина беше още в турски ръце. Акрополът бе капитулирал на 5 юни. Тогава Северна Гърция бе принудена да се подчини напълно. Но, все пак на 6 юли Франция, Англия, Русия и Австрия подписаха спогодба, според която се приемаше сюзеренството на Високата порта, но същевременно се признаваше и съществуването на гръцка нация. Освен това, съгласно една тайна клауза, подписалите спогодбата сили се задължаваха да се обединят срещу султана, ако той откажеше да приеме мирно уреждане на въпроса.
Това са главните събития в тази кървава война, които читателят трябва да си припомни, защото те имат пряко отношение към онова, което ще последва.
Ето сега пък кои са другите събития, с които са най-пряко свързани познатите ни вече лица в тази драматична история и тези, с които тепърва ще се запознаем.
Трябва да отбележим първо Андроника, вдовицата на патриота Старкос.
Борбата за извоюване независимостта на Гърция бе създала не само герои, но и жени героини, чиито имена са славно свързани със събитията от тази епоха.
Така се появява името на Бубулина, родена на един малък остров при входа на Навплионския залив. През 1812 година нейният мъж бива заловен, откаран в Цариград и набит на кол по заповед на султана. Разнася се първият боен вик в борбата за независимост. През 1821 г. Бубулина въоръжава със собствени средства три кораба и както разказва г. Анри Бел, според думите на един стар клефт1 издига свое знаме, върху което бил написан старият спартански израз: „Или с него или на него!“ и започва да кръстосва моретата чак до малоазийския бряг, като пленява и подпалва турските кораби с неустрашимостта на истински Цамадос или Канарис, след това щедро подарява корабите си на новото правителство, участвува в обсадата на Триполица, организирва морската блокада на Навплион, която продължава цели четиринадесет месеца, и накрая принуждава крепостта да се предаде. Тази жена, целият живот на която е същинска легенда, завършва дните си, като пада под ударите на ножа на своя брат при някаква семейна разпра.
Друга една голяма фигура може да бъде поставена наравно схрабрата идриотка. /Жителка на остров Идра. — Б. пр./ И пак същите причини пораждат същите последици. По заповед на султана в Цариград бива удушен бащата на Модена Мавройенис, жена, чиято красота не отстъпвала на произхода й. Модена се хвърля веднага в огъня на освободителната борба, призовава на бунт жителите на Микона, екипира и въоръжава кораби, организира въстанически чети, които командува, спира армията на Селим паша в теснините на Пелион и не престава да се отличава блестящо до края на войната, като напада непрекъснато турците в проходите на планините на Фтиотида.
Трябва да споменем също така и Кайдос, разрушила чрез миниране стените на Вилия и била се с невиждана храброст при манастира „Света Венеранда“. Москос, нейна майка, била се рамо до рамо със съпруга си и премазвала турците, като хвърляла върху тях цели късове скали. Деспо, която, за да не падне в ръцете на мюсюлманите, се взривила заедно с дъщерите, снахите и внуците си. И сулиотските жени, и онези, които защитили новото правителство, настанено в Саламин, като поели командуването на една флотилия и онази Констанца Захариас, която първа дала сигнал за въстание в равнините на Лакония и се хвърлила върху Леондари начело на петстотин селяни, и още толкова други, проливали щедро кръвта си в тази война, през която светът видял на какво били способни потомците на елините!
Така бе постъпила и вдовицата на Старкос. Известна само под името Андроника, тъй като не искаше да носи вече името, което синът й позореше, тя се включи в движението, водена колкото от любов към свободата, толкова и от неудържимото си желание за възмездие. Вдовица, като Бубулина, на човек, екзекутиран само защото бе дръзнал да защити своята страна, тя нямаше възможност като Модена и Захариас да въоръжи със свои средства кораби или да организира чети от доброволци, но допринесе за победата с личното си участие в големите събития на това въстание.
Още през 1821 година Андроника се присъедини към онези маниоти, които Колокотронис, осъден на смърт и потърсил убежище на Ионийските острови призова да го последват, когато на 18 януари същата година слезе на брега при Скардамула. Тя участвува в онова първо сражение в Тесалия, когато Колокотронис нападна жителите на Фанари и Каритена, присъединили се към турците край река Руфя. Участвува също така и в битката при Валтецио на 17 май, завършила с поражение за армията на Мустафа бей. Тя се отличи особено при известната обсада на Триполица, където жителите на Спарта наричали турците „страхливи персийци“, а турците на свой ред викали на гърците „слаби лаконийски зайци“. Но, този път зайците ги били. На 5 октомври главният град на Пелопонес, след като турската флота не успяла да разкъса обсадата му, бил принуден да капитулира и въпреки спогодбата бил подложен на огън и сеч в продължение на три дни — което струвало живота както в града, така и в околностите му, общо на десет хиляди турци без разлика на възраст и пол.
Следващата година на 4 март, Андроника взе участие в една морска битка под командуването на адмирал Мяулис, в която след петчасов бой турските кораби побягнаха и потърсиха убежище в пристанището Закинтос. Но, на един от тези кораби тя бе разпознала сина си, който водеше турската ескадра през Патраския залив! Смазана от този позор, Андроника се хвърли в най-опасното място на боя, за да намери смъртта. Но, смъртта не пожела да я вземе.
Николас Старкос щеше да отиде още по-далеч по този престъпен път! Само няколко седмици по-късно не се ли присъедини към Кара-Али, който обстрелваше град Хиос, разположен на едноименния остров? Не бе ли взел и той участие в онези ужасни кланета, в които загинаха двайсет и три хиляди християни, без да се смятат четиридесет и седемте хиляди, продадени като роби на смирненските пазари? А един от корабите, отнасящи част от тези нещастници към бреговете на Северна Африка, не беше ли командуван от същия този син на Андроника — грък, който предаваше братята си!
През следващия период, през който гърците трябваше да се бият срещу съединените армии на турци и египтяни, Андроника не престана нито за миг да следва примера на онези героични жени, чиито имена преди малко споменахме.
Страшни времена, особено за Пелопонес. Ибрахим паша току-що беше хвърлил своите диви араби, по- жестоки и от турците дори. Андроника беше един от онези четири хиляди бойци, които Колокотронис, назначен за главнокомандуващ войските в Пелопонес, бе успял да събере. Но, след като бе стоварил единадесет хиляди души на месенийския бряг, Ибрахим се бе заел най-напред да освободи от морска блокада Корони и Патрас, после бе превзел Наварин, чиято крепост му бе нужна като база за по-нататъшни действия, а пристанището — като сигурно убежище за флотата му. След това опожари Аргос и превзе Триполица, нещо, което му даде възможност да продължи да разорява до зимата околиите области. Месения най-много пострада от тези страшни опустошения. Затова Андроника често трябваше да бяга чак до най-отдалечените краища на Мани, за да не падне в ръцете на арабите. И все пак тя съвсем не смяташе да си отдъхне. Би ли могъл човек да си отдъхне в една угнетена страна? Отново участвува във военните действия през годините 1825 и 1826, в битката при прохода Верга, след която Ибрахим отстъпи към Полиаравос, където северните ма-ниоти успяха да го отблъснат още по-далеч. След това тя се присъедини към редовните части на полковник Фавие в битката при Хайдари през юли 1826 година. Тежко ранена при това сражение, тя успя да се спаси от безпощадните войници на Кютахи само благодарение на смелостта на един млад французин, застанал под знамето на филелините.
Няколко месеца животът на Андроника бе в опасност. Здравата й природа я спаси, но 1826 година
