седнете дори както трябва на стола, а? Самият вие имате до известна степен вина, че не ви пускат да влезете никъде.

— След като е бил безработен цели две години, човек почва да мисли малко по-иначе за тия неща — каза просякът. — Аз спя в приюта на Енгелуфер. От „Социални грижи“ ми дават десет марки. Стомахът ми вече се разболя от хайвера, който непрекъснато ям.

— Какъв сте по професия?

— Банков чиновник, ако не ме лъже паметта. Бях вече и в затвора. Боже мой, така човек опознава света. Единственото, което още не съм преживял, е самоубийството. Но то лесно може да се навакса.

Човекът бе седнал на края на стола и държеше разтрепераните си ръце пред отвора на жилетката, за да прикрие мръсната си риза.

Фабиан не знаеше какво да отвърне. Прехвърли през ум цял куп изречения. Никое не подхождаше. Стана и каза:

— Почакайте за минутка, келнерът желае да го поканим със специална делегация.

Той забърза към бюфета, поиска обяснение от главния келнер, хвана го за ръката и го повлече през локала.

Просякът си беше отишъл.

— Ще платя утре! — извика Фабиан, излезе тичешком от кафенето и се огледа.

Човекът беше изчезнал.

— Кого търсите? — запита някой.

Беше Мюнцер, редакторът Мюнцер. Той закопча палтото си, запали си пура и каза:

— Такава дивотия! Щях да спечеля играта като едно и едно две. Шмалнауер играеше като носорог. Но трябва да отивам на нощна смяна. Утре рано сутринта немският народ ще иска да знае колко тавани са се подпалили, докато е спал.

— Че нали уж бяхте политически редактор? — възрази Фабиан.

— Тавански пожари стават във всеки ресор — каза Мюнцер. — И особено нощем. Бедата навярно е в конструкциите на покривите. Знаете ли какво, я елате с мене! Да видите какво представлява нашият цирк.

Мюнцер се качи в малката си частна кола. Фабиан седна до редактора.

— Впрочем, откога имате автомобил? — запита той.

— Купих го от нашия търговски редактор. На него му се видя скъпа издръжката — обясни Мюнцер. — Като ме види да се качвам в колата — някогашната му гордост — той направо умира от яд. А дори само това удоволствие си струва парите. Знаете ли, че се возите с мен на собствен риск? Ако си счупите главата, за ваша сметка е.

Сетне потеглиха.

Коридорът бе празен. В търговската редакция гореше лампа, в стаята нямаше никого, вратата беше отворена.

— Жалко, че Малми си е отишъл вече — каза разочаровано Мюнцер. — Пак не можа да види колата си. Момент. Да се ослушаме и да чуем какво става със световната история.

Той отвори широко една врата. Отвътре долиташе тракане на пишещи машини, а откъм телефонните кабини, подредени покрай една от стените, се носеха сякаш нейде много отдалеч гласовете на стенографките.

— Нещо важно? — извика Мюнцер сред тоя глъч.

— Речта на райхсканцлера — отвърна една жена.

— Вярно! — рече редакторът. — С дрънканиците си тоя тип ще ни развали цялата първа страница. Разполагаме ли вече с целия текст?

— Втора кабина приема втората трета!

— Веднага да се препише, после при мене! — изкомандува Мюнцер, затръшна вратата и отведе Фабиан в помещенията на политическата редакция. Докато сваляха палтата си, той посочи към писалището. — Вижте само каква приятна изненада! Земетресение от хартия!

Почна да рови сред купищата новопристигнали съобщения, отряза като опитен крояч някои от тях с ножицата и ги остави настрана. Остатъкът хвърли в кошчето за отпадъци.

— Марш в боклука! — каза той.

После позвъни, поръча на един разсилен с ливрея да донесе бутилка мозелско вино и две чаши и му даде пари. На вратата разсилният се сблъска с развълнуван млад мъж, който напираше да влезе.

— Току-що шефът звъня по телефона — заразказва задъхано младият човек. — Трябваше да задраскам пет реда от уводната статия. Последните новини ги били опровергали. Тъкмо идвам от словослагателското отделение: накарах ги да измъкнат петте реда.

— Ама и вие сте огън момче! — заяви Мюнцер. — Запознайте се: доктор Ирганг, когото очаква бляскаво бъдеще, Ирганг е само псевдонимът му. Господин Фабиан.

Двамата си подадоха ръце.

— Но — обясни смутено господин Ирганг — сега в шпалтата останаха пет празни реда.

— Какво трябва да се направи в един такъв изключителен случай? — запита Мюнцер.

— Да се запълни шпалтата — заяви стажантът. Мюнцер кимна.

— Няма ли нищо набрано? — Той почна да рови из коректурите. — Похарчило се е — установи той. — Мъртъв сезон.

После огледа съобщенията, които току-що беше оставил настрана, и поклати недоволно глава.

— Може би все пак ще постъпи нещо свястно — предположи младият човек.

— Трябвало е да станете отшелник — каза Мюнцер. — Или затворник под предварително следствие, или изобщо човек, който разполага с много време. Щом ти трябва бележка, а не разполагаш с такава, сядаш и я измисляш. Внимавайте!

Той седна, написа няколко реда бързо, без дори да се замисли, и подаде листа на младия човек.

— Тъй, а сега заминавайте, пълнителю на вестникарски шпалти. Ако не стигне, да сложат една четвъртина разредка.

Господин Ирганг прочете написаното от Мюнцер, промълви съвсем тихичко: „Всемогъщи боже“ и — сякаш внезапно му бе прималяло — се отпусна на шезлонга сред шумоляща планина от чуждестранни вестници.

Фабиан се надвеси над късчето хартия, което потреперваше в ръката на Ирганг, и прочете:

В стаята влезе с провлачена стъпка някакъв стар човек по пантофи и остави пред Мюнцер няколко листа, изписани на машина.

— Речта на канцлера, продължение — измърмори той. — След десет минути ще предадат края.

После се измъкна със същите провлачени стъпки.

Мюнцер залепи един за друг шестте листа, от които засега се състоеше речта, и когато заприличаха на средновековен свитък, почна да редактира.

— Не се май, Джени! — каза той, като хвърли бегъл поглед към Ирганг.

— Но в Калкута не е имало никакви безредици възрази упорито Ирганг. После наведе глава над бележката и слисан промърмори: — Четиринадесет убити!

— Как, нима не е имало безредици? — запита възмутен Мюнцер. — Бихте ли били така добър най-напред да ми докажете това? В Калкута винаги има безредици. Или може би трябва да съобщим, че в Тихия океан