— Трябва ни нещо ново — продължи директорът. — Било конкурс, било нещо друго от тоя сорт. Но да не бъде свързано с никакви разноски, разбирате ли? Неотдавна контролният съвет заяви, че навярно ще се наложи да намали наполовина бюджета за рекламата. Можете сам да си представите какво ще означава това за вас. Нали? И така, млади приятелю, залавяйте се за работа! Донесете ми скоро нещо ново. Но повтарям: колкото е възможно по-евтино. Довиждане!
Фабиан си отиде.
Когато късно следобед влезе в своята стая — осемдесет марки месечно, включително сутрешното кафе, изключая осветлението — намери там писмо от майка си. Не можеше вече да се изкъпе. Топлата вода беше изстинала. Само се изми, смени бельото, облече сивия си костюм, взе писмото на майка си и седна до прозореца. Уличният шум се блъскаше в стъклата като пороен дъжд. На третия етаж някой свиреше упражнение на пиано. В съседната стая старият надут висш съветник от сметната палата ругаеше жена си. Фабиан разтвори плика и зачете:
„Мое мило добро момче,
Искам още отначало да те успокоя, докторът каза, че нямало нищо страшно. Изглежда, че е във връзка с жлезите. И често се случвало у стари хора. Така че недей да се тревожиш за мене. Отначало бях много нервна. Но сега вече и с мен, старата бабичка, всичко ще се оправи. Вчера бях за малко в градината. Лебедите си имат малки. В кафенето при парка искат седемдесет пфенига за чаша кафе, такова безобразие!
Слава богу, че прането вече мина. Госпожа Хазе в последния момент не дойде. Струва ми се, имала кръвоизлив. Но на мен ми се отрази добре. Утре сутринта ще отнеса колета на пощата. Запази кутията и я връзвай по-здраво, не като миналия път. Колко лесно може да изпадне нещо, докато пътува с пощата. Сега Мици седи на скута ми, тъкмо изяде парче гръклян, и ми блъска ръката с главата си, не иска да ме остави да пиша. Ако пак тикнеш пари в плика като миналата седмица, ще ти откъсна ушите. Ние свързваме двата края, а ти самият имаш нужда от парите си.
Наистина ли ти прави удоволствие да пишеш реклами за цигари? Отпечатъците, дето ми ги изпрати, много ми харесаха. Госпожа Томас каза, че е наистина жалко, дето трябва да пишеш такива неща. Но аз й казах, че ти не си виновен. Ако човек днес не иска да умре от глад — а кой ли иска? — тогава не може да чака, докато най-подходящата професия му падне от небето. Казах й още, че това е само временно.
Баща ти горе-долу има работа. Но изглежда, че е позагазил нещо с гръбначния стълб. Ходи превит на две. Леля Марта донесе вчера цяла дузина яйца от градината. Кокошките снасяли най-усърдно. Това се казва добра сестра. Само да нямаше толкова ядове с мъжа си.
Мило мое момче, да можеше да си дойдеш скоро в къщи. От Великден не си бил насам. Как минава времето? Човек хем има, хем няма дете. Виждаме се само по няколко дни в годината. Ако питаш мен, най- много ми се ще веднага да седна във влака и да дойда при тебе. Колко хубаво беше по-рано! Почти всяка вечер, преди да си легна, разглеждам снимките и картичките с изгледите. Спомняш ли си още как грабвахме раницата и тръгвахме? Веднъж се върнахме с цял пфениг в джоба. Като се сетя, и ме напушва смях.
Е, хайде, довиждане, мое добро дете. Явно е, че до Коледа това няма да стане. Все още ли продължаваш да си лягаш толкова късно? Поздрави Лабуде. И нека той да се грижи за тебе. Какво правят момичетата? Внимавай! Много здраве от баща ти, хиляди поздрави и целувки от
Фабиан прибра писмото и се загледа надолу към улицата. Защо ли седеше тук, в тая чужда и жалка стая, при вдовицата Холфелд, която по-рано не се беше нуждаела от наематели? Защо не си беше в къщи, при майка си? Какво търсеше тук, в тоя град, сред това обезумяло сборище от каменни постройки? Нима беше дошъл, за да пише цветисти глупости, та хората да пушат повече цигари, отколкото са пушили досега? Можеше да дочака пропадането на Европа и там, където се беше родил. Ето докъде я беше докарал, като си въобразяваше, че глобусът се върти само докато го гледа. Тая смешна необходимост да бъде тук! Хората си имаха професия, напредваха, женеха се, караха жените си да им раждат деца и си въобразяваха, че това е същественото. А пък той трябваше, и то на всичко отгоре доброволно, да търпи лишения, да гледа и малко по малко да се отчайва. За Европа беше настъпило голямото междучасие. Учителите си бяха отишли. Програмата беше изчезнала. Старият континент нямаше да достигне целта на класа. Целта на никой клас!
В този миг вдовицата Холфелд почука, влезе в стаята и каза:
— Извинете, мислех, че не сте се върнали още. — Тя се приближи. — Чухте ли нощес скандала, който вдигна господин Трьогер? Пак беше докарал горе жени. Да знаете само как изглежда кушетката! Ако това се случи още веднъж, ще го изхвърля. Какво ще си помисли новата наемателка, дето живее в съседната стая.
— Ако вярва още в щъркела, никой не може да и помогне.
— Господин Фабиан, моето жилище не е долнопробен бордей!
— Уважаема госпожо, всеизвестно е, че от една определена възраст нататък у хората се пораждат необходимости, които са в разрез с морала на хазайките.
Вдовицата Холфелд почна да проявява нетърпение.
— Но той беше домъкнал в стаята си най-малко две жени!
— Господин Трьогер си е развратник, уважаема госпожо. Най-хубаво го уведомете, че му се разрешава да води със себе си не повече от една дама на нощ. И ако не се съобрази с това, ще го предадем на нравствената полиция.
— Човек върви в крак с времето си — заяви с известна гордост госпожа Холфелд и пристъпи още по- близо. — Нравите се промениха. Човек се пригажда. Мога да разбера някои неща. В края на краищата и самата аз не съм чак толкова стара.
Тя стоеше съвсем близо зад гърба му. Той не я виждаше, но беше сигурен, че неразбраната й гръд се вълнува. От ден на ден ставаше по-лошо. Нима наистина не се намираше никой за нея? Нощем тя навярно стоеше боса пред стаята на търговския пътник Трьогер и приемаше през ключалката парада на неговите оргии. Малко по малко ставаше налудничава. По-рано дами от тоя сорт се отличаваха с благочестивост. Той стана и каза:
— Жалко е, че нямате деца.
— Отивам си вече.
Госпожа Холфелд унило напусна стаята. Фабиан погледна часовника. Лабуде беше още в библиотеката. Пристъпи към масата. Там бяха струпани на купове книги и брошури. Над тях на стената висеше бродерия с надпис: „Само четвърт час“. Когато се бе настанил в това жилище, беше махнал надписа от кушетката и го бе закачил над книгите. Понякога прочиташе страница или две от някоя книга. Това почти никога не му бе навредило.
Взе една от книгите. Беше Декарт. „Разсъждения за основите на философията“ — тъй се казваше книжлето. Шест години бяха изтекли, откакто се бе занимавал с него. На устния изпит Дрийш се беше интересувал от въпроса. Понякога шест години са дълго време. На отсрещната страна на улицата тогава беше висяла табела: „Хаим Пинес, купува-продава кожи“.
Това ли бе всичко, което си спомняше оттогава? Преди да го извикат при професора, който провеждаше изпита, той се беше разхождал из коридорите, нахлупил на главата си цилиндъра на друг един кандидат, и беше изплашил разсилния. Фогт, въпросният кандидат, след това пропадна и замина за Америка.
Седна и отвори книжката. Какво ли имаше да му каже Декарт?
„Още преди години забелязах колко неправилни неща съм възприемал от младостта си насам като верни и колко съмнително е всичко, което по-късно съм изградил върху тях. Ето защо стигнах до заключението, че искам ли да създам нещо здраво и трайно, трябва веднъж в живота си да съборя всичко до основи и да започна съвсем отначало. Обаче тая задача ми се струваше огромна. Затова изчаквах зрялата, подобаваща за научни изследвания възраст. Затова се колебах толкова дълго, та да стоваря сега върху плещите си цялата вина, загдето съм обрекъл на двоумения и на колебания времето, останало ми още за работа. Но решението ми наистина се оказа много благоразумно. Сега моят дух е освободен от всякакви грижи и аз
