детинство. В ъгловата къща, която бе собственост на акушерката Шрьодер, беше отворен нов магазин — месарница; на витрината още имаше цветя.
Бавно се приближи към къщата, в която беше роден. Колко позната му беше улицата. Знаеше фасадите, знаеше дворовете, мазетата и таваните, на всяка крачка чувствуваше родното. Но хората, които влизаха и излизаха от тия къщи, му бяха чужди.
Спря. „Магазин за сапун“ — пишеше над едно дюкянче. На витрината бе залепен някакъв лист. Той прочете:
„Сега има намаление на цените и на тоалетните сапуни: марка «Лавендел» — двадесет вместо двадесет и два пфенига. Сапун «Торпедо» — двадесет и пет вместо двадесет и осем пфенига.“
Приближи се до вратата.
Майка му стоеше зад тезгяха, пред нея имаше две купувачки. Тя се приведе стегнато и остави пред едната от тях пакет със сапун на прах. След това взе лист амбалажна хартия и дървена лъжица, загреба от една бъчва малко катранен сапун, премери го и го уви. Фабиан подуши миризмата на сапун чак вън, на улицата.
Натисна дръжката на вратата. Звънчето над входа иззвъня. Старата жена вдигна поглед и уплашено отпусна ръце.
Той направи няколко крачки към нея и с разтреперан глас каза:
— Мамо, Лабуде се застреля.
И внезапно сълзите бликнаха от очите му. Отвори вратата, която водеше към задната стаичка, затвори я пак, седна на канапето до прозореца, погледна към двора, отпусна бавно глава върху перваза и заплака.
Двадесет и трета глава
— Какво му е? — запита на следната утрин бащата.
— Уволнили са го — рече майката. — Освен това се е самоубил приятелят му Лабуде, не помниш ли, дето на времето се запознаха в Хайделберг.
— Съвсем не знаех, че имал приятел — каза бащата. — Никога нищо не научавам.
— Ти просто не слушаш, когато ти се говори — каза майката.
В този момент звънчето в магазинчето звънна. Когато госпожа Фабиан влезе отново в стаята, мъжът й четеше вестник.
— Не му е провървяло и с някакво младо момиче — продължи тя. — Но по този въпрос не казва никакви подробности. Тя била завършила право и сега ще става киноартистка.
— Жалко за парите за следването — заяви съпругът.
— Хубаво момиче било — продължи майката на Фабиан. — Но живеело с някакъв дебел тип, някакъв филмов директор, просто да ти се повдигне.
— Дълго ли ще остане? — запита бащата.
Майката сви рамене и си наля кафе.
— Даде ми хиляда марки. Лабуде му оставил тези пари. Ще ги прибера. Момчето е като ударено по главата, какво да го правя. И това няма връзка нито с Лабуде, нито с филмовата актриса. Той не вярва в бога — навярно там е причината. Липсва му опорна точка.
— На неговата възраст бях женен близо от десет години — рече бащата.
Фабиан вървеше по „Хеерщрасе“, покрай гарнизонната черква и казармите. Кръглият площад пред черквата, постлан с чакъл, беше безлюден. Колко ли време бе изтекло, откак бе стоял тук — един от хилядите войници, с прекалено дълги панталони, с каска на глава, в пълно снаряжение за войнишка проповед, седемнадесетгодишен, готов да чуе онова, което немският бог имаше да каже на своите армии? Спря пред портала на някогашната артилерийска казарма и се облегна на железните пръти. Строяване, преброяване, упражнения с оръдията, нощен караул, лекция върху военния заем, изплащане на заплатите — какво ли не бе ставало на този запустял двор? Нали тъкмо тук беше слушал как преди да ги обявят за трети или четвърти път годни за фронта, старите войници се обзалагаха по на един войнишки хляб, кой от тях ще се върне най-бързо? И нима само след седмица те не се бяха явили отново, с парцаливи униформи? Фабиан пусна прътите на решетката и продължи пътя си покрай гренадирските и пехотни казарми. Ето парка и училището, гдето бе учил и живял в продължение на години, преди да се запознае с единичното обучение, с рогатката и с теглича на лафета. Ето и улицата, която се спускаше към града; по нея, щом се стъмнеше, той изтичваше тайно към дома, за да види за минута-две майка си. Независимо от това, дали се наричаше училище, кадетски институт, лазарет или черква — всяка постройка в покрайнините на този град представляваше казарма.
Голямата, сива постройка със заострени ъглови кули, покрити с каменни плочи, все още се издигаше на своето място, сякаш изпълнена до покрива с детски грижи. На прозорците на директорското жилище все още имаше бели пердета и те контрастираха рязко с множеството черни, неукрасени с нищо прозорци, зад които се намираха класните стаи, занималните на учениците, гардеробите и спалните. По-рано винаги беше смятал, че някой ден откъм страната, където се намираше директорското жилище, грамадната сграда ще потъне дълбоко в земята — толкова значителен му се виждаше фактът, че на прозорците там висяха пердета. Влезе през вратата и се изкачи по стъпалата. Откъм класните стаи долитаха глухи и звънки гласове. Те изпълваха празния коридор. От първия етаж се носеше хорово пеене и свирене на пиано.
Фабиан отмина главното стълбище и се заизкачва по тесните стъпала към страничното крило. Насреща му се зададоха двама малки ученици.
— Хайнрих — викаше единият от тях, — трябва веднага да отидеш при Щъркела и да вземеш тетрадките.
— Може да почака! — каза Хайнрих и премина отчайващо бавно през люлеещата се стъклена врата.
„Щъркела — помисли Фабиан, — нищо не се е променило.“ Старите учители бяха още тук, прякорите им бяха останали същите. Само учениците се сменяха. Випуск след випуск идваше, биваше възпитаван и обучаван. Рано сутринта домакинът звънеше. И гонитбата почваше: спалня, умивалня, гардероб, трапезария. Най-малките слагаха масата, донасяха съдинките с маслото от хладилника и емайлираните канчета за кафе от кухненския подемник. Гонитбата продължаваше: занимални, бърсане на прах, класни стаи, учене, трапезария. Най-малките слагаха масата за обед. Гонитбата продължаваше: почивка, дежурство в градината, футбол, занимални, домашни упражнения, класни стаи, трапезария. Най-малките слагаха масата за вечеря. Гонитбата продължаваше: занимални, домашни упражнения, умивалня, спалня. Единадесетокласниците имаха право да остават два часа повече и ходеха да пушат цигари в парка. Нищо не се бе променило, сменяха се само випуските.
Фабиан застана на третия етаж и отвори вратата към аулата. Утринна молитва, вечерна молитва, свирене на орган, рожденият ден на кайзера, тържество за Седан, за битката при Таненберг, знамена на кулата, годишни изпити, разпускане на наборниците, откриване курсовете за участници във войната, отново свирене на орган и речи, изпълнени с благочестивост и достойнство. Единството, правото и свободата бяха пропили атмосферата на тази зала. Дали и сега се спазваха същите правила, както едно време: щом мине учител, всички да застават мирно? В сряда имаше два, а в събота три часа излизане. Дали все още, когато лишаваха някого от излизане, той трябваше да остане при инспектора и с помощта на ножица да превръща вестници в клозетна хартия?
И все пак не беше ли имало понякога и хубави мигове? Винаги ли бе чувствувал само лъжата, която се ширеше тук, и злокобната, неведома сила, която превръщаше цели поколения деца в послушни държавни чиновници и в ограничени буржоа? Имало бе понякога и хубави мигове, но те бяха хубави само като контраст на всичко останало.