— Копел се разведе. Научи, че жена му го мами с двама. Той открай време си е бил добър техник. Бретшнайдер продаде аптеката и си купи малко селско имение. Произвежда желе от плодов сок и варени картофи. Всеки харчи парите си по свой вкус. Тъй, клавирните концерти могат да почакат.
Позвъни прислужника и изпрати коректурата с обзора за надбягванията при словослагателите. Тогава Фабиан му разказа, че търсел работа и че напоследък е работил в областта на рекламата. Но сега всичко му било все едно, важното било да намерел препитание тук в града.
— От музика нищо не разбираш. А също и от бокс — отбеляза Холцапфел. — Може би ще имат нужда от теб за фейлетонната страница или като втори театрален критик, или нещо подобно.
Той се хвана за телефона и говори с директора.
— Иди при него — предложи той. — Разкажи му нещо весело. Той е надут, но инак е податлив.
Фабиан поблагодари, напомни на приятеля си за срещата на класа и помоли прислужника да съобщи за него на директора Ханке.
— Значи, доктор Холцапфел ви е съученик? — запита директорът. — И вие сте следвали история на литературата? В момента нямаме свободно място. Но това още нищо не означава. Способен ли сте — от способния човек винаги има нужда. Работете четиринадесет дни на собствен риск. Ще ви запозная с шефа на фейлетонния отдел. Ако отхвърли онова, което представите, значи не ви е провървяло. Инак ще сте добре дошъл при мен като външен сътрудник.
Той понечи да натисне копчето.
— Един момент, господин директоре — обади се Фабиан. — Благодаря ви за възможността, която ми давате. Но бих предпочел да работя в рекламния отдел. Например би могло да се организира център за съвети на онези, които дават обявления, да се предлагат на клиентите сполучливи текстове и да се организират дори цели рекламни походи. Умелата и системна реклама би могла да се отрази благоприятно на тиража на вестника. Би могло да се провеждат и доходни конкурси съвместно с големите индустриалци. Би могло за абонатите да се уреждат боксови вечери и други подобни тържества.
Директорът слушаше внимателно. Сетне каза:
— Нашите главни акционери са против берлинските методи.
— Но господата не са против увеличаването на тиража, нали?
— Обаче не с помощта на подобни измишльотини — заяви директорът. — Във всеки случай, аз ще говоря с шефа на нашия рекламен отдел. Може би все пак ще трябва да възприемем в умерена доза похвати, от които и без това не ще можем завинаги да се опазим напълно. Елате пак утре към единадесет часа. Ще видя какво мога да сторя. Донесете и някои ваши работи. И удостоверение, в случай че разполагате с такива боклуци.
Фабиан стана и поблагодари за проявения интерес.
— Ако ви вземем при нас — рече директорът, — не очаквайте фантастични суми. Днес двеста марки са страшно много пари.
— За чиновниците ли? — полюбопитствува Фабиан.
— Не — отвърна директорът, — за акционерите.
Фабиан седна в кафене „Лимберг“, изпи един коняк и се замисли. Безумие бе това, което възнамеряваше да прави. В случай че проявяха милостта да го вземат на работа, той бе готов да помогне на един десничарски вестник да се разрасне. Нима искаше да си внуши, че рекламата го привлича, независимо на какви цели служи? Нима искаше да се самоизмами? Нима искаше по този начин да упоява ден след ден съвестта си срещу някакви си двеста марки месечно? Нима и той беше фабрикант на пари и търгаш?
Майка му щеше да се радва. Тя искаше той да стане полезен член на обществото. Един полезен човек на това общество, на това „Дружество с ограничена отговорност“! Не можеше тъй! Все още не бе пропаднал дотам. Все още печеленето на пари не се бе превърнало в главна цел на живота му.
Реши да премълчи пред родителите си, че може да се нареди при „Дневна поща“. Не искаше да се нарежда. По дяволите! Няма да се примири и да падне на колене! Реши да откаже на директора и щом взе това решение, почувствува, че му става по-добре. Можеше да вземе останалите хиляда марки на Лабуде, да иде в Ерцгебирге и да остане в някой тих чифлик. Парите щяха да му стигнат за половин година или повече. Можеше да ходи на екскурзии дотогава, докато болното му сърце не се възпротивеше. Познаваше още от екскурзиите като ученик билото на планината, върховете и градчетата, подобни на детски играчки. Познаваше горите, планинските ливади, езерата и бедните, схлупени селца. Други отиваха по южните морета, в Ерцгебирге беше по-евтино. Може би там, горе, той щеше да дойде на себе си. Може би там, горе, щеше да се превърне в нещо подобно на човек. Може би щеше да намери по самотните горски пътеки цел, която да си заслужава залога. Може би щяха да му стигнат и петстотин марки. Другата половина можеше да остави на майка си.
И така, към лоното на природата, ходом марш! Докато Фабиан се завърнеше, светът щеше да е изминал крачка напред или две крачки назад. Накъдето и да се обърнеше, всяко друго положение беше по-правилно, отколкото настоящото. При всяко друго положение за него имаше повече изгледи, независимо дали за борба или за работа. Не можеше да стои повече като дете край мръсна локва. Той все още не можеше да помогне и да се намеси — на чия страна да се намеси, с кого да се съюзи? Той искаше да отиде на гости на спокойствието и да слуша от планината, кога ще прозвучи стартовият изстрел, който важи за него и за онези, които мислят като него.
Излезе от кафенето. Но нима това, което възнамеряваше да прави, не беше бягство? Нима за онзи, който искаше да действува, не се намираше — по всяко време и навсякъде — поприще за действие? Какво чакаше той вече толкова години? Може би прозрението, че е определен и роден само за зрител, а не, както вярваше до днес, за актьор в световния театър.
Спираше се пред магазините, гледаше дрехи, шапки и пръстени и при все това не виждаше нищо. Пред един магазин за корсети отново се опомни. Въпреки всичко животът беше едно от най-интересните занимания. Зданията в стил барок по „Шлосщрасе“ все още възправяха снаги. Строителите им и първите наематели отдавна бяха починали. Какво щастие, че не беше обратното.
Фабиан премина през моста.
Изведнъж видя едно малко момче да върви по каменното перило на моста и да пази равновесие, разперило ръце.
Фабиан ускори крачките си. Затича.
Момченцето се олюля, нададе пронизителен вик, свлече се на колене, размаха ръце и се прекатури от перилото в реката.
Неколцината минувачи, които бяха чули вика, се извърнаха. Фабиан се наведе над широкото перило. Видя главата на детето и ръцете, които цапаха във водата. Тогава той съблече сакото си и се хвърли да спаси детето. Два трамвая спряха. Пътниците изскочиха от колите и наблюдаваха какво става. Възбудени хора тичаха нагоре-надолу покрай реката.
Малкото момче доплува разплакано до брега.
Фабиан се удави. За съжаление той не знаеше да плува.
Информация за текста
© 1931 Ерих Кестнер
© Владимир Мусаков, превод от немски
Erich Kastner
Fabian (Die Geschichte eines Moralisten), 1931
Сканиране: Boman, 2009
Редакция: Alegria, 2009
Издание:
Ерих Кестнер. Фабиан
